Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата,
щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от
еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са
извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с
образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни
знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който
винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от
задължения и отговорност.
Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети,
на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме
какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един
куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца
зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени
носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме
изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в
корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по
спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията
между младите през последните години и особено през последните месеци не
се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.
През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи
междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на
сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново
преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването,
органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи
по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква
обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?
Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с
искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде
толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените
учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята
на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици,
отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача.
Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в
момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш
задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.
Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.
Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на
едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва
той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не
знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не
съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася
с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като
личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и
кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите,
да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение,
така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек
иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да
прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в
училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието
(или липсата на такова), получено в семейството.
Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без
ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и
образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с
пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че
назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в
култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да
се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди
пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом
преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин
на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и
емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата
на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете
здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че
конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота
ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се
изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота
и достатъчно достойни за уважение качества?
Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да
се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба,
оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На
преден план излиза животинското: започваме да търсим начини как
най-ефективно да причиним на няколко болка или унижение. Тъй като
най-вероятно няма да получим наказание, няма да изтърпим санкциите,
които заслужаваме, не можем да осъзнаем и че поведението ни е
недопустимо.
Дилемата „да бъдеш или да имаш” отдавна е в историята. Консуматорското общество предпочете да имаш пред да бъдеш.
Да бъдеш различен от хората, които могат да имат, каквото си пожелаят,
се смята за демоде. Идеали, принципи, рицарски дух – отличителните черти
на особняци, които у нас се считат за луди от времето на Ботев досега.
По-лесно е да сме съизмерими спрямо цените, които плащаме за „маркови“
дрехи от мола или последния модел телефон. Показността се превърна в
начин на живот в един свят, в който тя дори минава за ценност! Така и ще
бъде, докато родители отглеждат децата си, мушкайки им таблет в едната
ръка и нещо вкусно за гризане в другата.
Наскоро посетих лекция на Тео – онзи изумителен преподавател по
физика, който успява да извади на бял свят най-доброто от потенциала на
възпитаниците си и така да ги превърне в лауреати на международни
олимпиади. Тео засегна много и все интересни теми, без да дава готова
рецепта за успех. Все пак обаче посочи две важни условия за създаването
на възпитани и мислещи личности: всяко дете трябва да расте в среда,
изтъкана от здрав семеен морал, и да се научи да се труди възможно
най-рано.
Колкото повече време минава от нашата среща, толкова повече разбирам,
че е прав. Аз също нямам готова рецепта срещу агресията на младите.
Мога само да се възмущавам – подобно на десетки хиляди, които наблюдават
с отвращение и тъга случващото се по училища, улици и градски
транспорт. Възмущението обаче не помага, а бездействието ни само
подсилва размера на последствията. При все това знам, че проблемът не е
(единствено) в училището и образователната система – те са само
огледало, в което обществото ни се оглежда. Учебната година е към края
си. След последния звънец проблемът ще засяга всички нас, които чакаме
автобуси по различни спирки в градове и села и се чудим дали да
погледнем даден младеж в очите и дали подобна „дързост“ от наша страна
няма да ни изпрати в болницата. Агресията расте преди всичко в домовете
ни: започва с нещо малко и избуява, ако не спре навреме, ако момчето или
момичето не разбере, че носи отговорност за действията си, преди да е
прекалено късно.
Наскоро пътувах в автобуса с група тийнейджъри, все още деца Не ги
бях огледала внимателно до момента, в който не заговориха по телефона –
малки гангстери, които заплашват, дават команди и са склони да влязат в
саморазправа само защото някой ги „дразни” със съществуването си.
Обърнах се. Нямаха и дванадесет години. Осъзнах, че проблемът не е, че
слушат Гери-Никол. Проблемът е, че не познават модел на поведение,
различен от този на Гери-Никол. Ако не вземем сериозни мерки тук и сега,
съвсем скоро действителността ни ще прилича изцяло на хип-хоп клип –
евтиния, агресия, голота, пошлост…
Такъв свят ли искаме да оставим след себе си?
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар