Вместо пожелание...

В днешния почивен и празничен ден, когато всички си честитят и се усмихват, ден, в който се срещат роднини и стари приятели  (иначе все бързащи и тичащи на някъде, останали без време и без дъх от умора)... Аз няма да се присъединя към общия поток от пожелания и честитки. Защото ми се говори за загубата – загубата на Смисъл – толкова характерна за времето, в което живеем. И за света, който ни заобикаля и който в един момент дотежава – с постоянното внушение (от къде ли не), че просто няма смисъл – в положения труд, в доброто възпитание, в мечтите, в човешкото отношение, в следването на правила, които по принцип съществуват, за да има ред, някакъв ред все пак...

Знам, че не всички днес ще ме разберат. Но онези, които са се сблъсквали с натрапчивата несправедливост от ХХІ век, онези, които след дълъг ден се прибират у дома или с насълзени очи, или с трепкащо, като затворено в клетка гневно птиче, сърце, онези, които всеки ден се срещат с отношение, което се опитва да им натрапи, че те самите са нищожни, защото са просто едни обикновени хора и нищо в света не зависи от тях... Точно те ще ме разберат. Защото точно те най-добре знаят с каква погнуса и връх на отчаянието се изрича: „Няма смисъл!”... И точно те знаят, че загубата на смисъл води след себе си липса на вяра – вяра в Човека срещу теб... а няма по-страшно от това безверие! И същите тези отчаяни и наранени мои съвременници, въпреки думите си, продължават да търсят Смисъла – да го преследват на ръба на собственото си отчаяние, напук на обидата и неразбирането около себе си. Защото загубиш ли Смисъла – загубил си всичко, прекъснал си нишката, която те води напред в света...

И... успяват! И продължават да откриват и преоткриват Смисъла! В изненадващо малки неща... които крият в себе си силата да се превърнат в Опора – на настоящето, на бъдещето, на вярата! А Смисълът понякога е в усмивката на продавачката в магазина, в тананикането на щастливия шофьор в автобуса, с който започва денят ти, с милата кондукторка, която не те гледа лошо дали заради дребните ти монети, или просто защото се е събудила в лошо настроение; Смисълът е в добротата на някого, на когото не си подозирал, че можеш да разчиташ, той е в  подадената към теб ръка през зимата, докато залиташ по замръзналия тротоар, и е в момичето, което ще извади храната си за многочасовото пътуване, с което кръстосва цяла България, за да нахрани дребното коте и двете кучета пред  жп гарата... Смисълът се крие и в срещата с хора, които са в мир със себе си, излъчващи почти светлина с присъствието си – защото са наясно с възможностите си, с живота си, с интересите си. За тях не е необходимо да демонстрират наглост и да се стремят към надмощие в общуването, не търсят одобрение и не налагат мнението си. Не се опитват да скапят настроението ти само за да се почувстват добре. Не. Те наистина не се нуждаят от това. Защото са Големи – пораснали са, надраснали са дребнавостта и се наслаждават на живота си. Чувстват се уютно в кожата си и карат и теб самия да се чувстваш уютно около тях. Виждат Човека в теб! И ти позволяват да засияеш сам, да отвориш широко очи към света... за да се насладиш на цялата му красота... за да видиш, че има смисъл – винаги има смисъл... понякога просто трябва малко търпение и силна воля – за да не изгубиш себе си в обезверяващите моменти, да преминеш с гордост  и високо вдигната глава през тях, да имаш вяра... и да продължиш напред, без да затъваш в дебнещата те апатия. Така че когато ти се случи подобна среща – наслаждавай се! И събирай парченца от емоцията, с която е наситена... за да ги превърнеш в Смисъл и да ги заключиш дълбоко в себе си! За да се връщаш към тях, когато отново някой в супермаркета се опита да те пререди или когато дочуеш как хлапетата пред блока злобно коментират походката на старата баба до тях, или когато се озовеш в районното, за да си извадиш нова лична карта, след като са те преджобили, или когато ти се налага да чакаш с часове пред някое гише, защото някакъв чиновник ти е объркал данните... Не забравяй – спомни си...  има Смисъл – той е там някъде... просто трябва търпение, за да извървиш още част от Пътя...

И защо ви пиша това в този светъл ден ли? Точно заради деня е... вероятно. За да ви напомня да носите светлината в себе си, да не я разпилявате и да не я губите – независимо от всичко...

 Яница ХРИСТОВА