Масовият
културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и
създава условия за така популярния днес глобализъм.
Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат
слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в
Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и
времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността
да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът
ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от
последиците, които води след себе си това явление…
Масовата
култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна,
лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й.
Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често
са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.
А
тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти
отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе
би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се
извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата
култура те принизява до своето собствено ниво…
И
така мрежата се заплита. Изтъкава се
място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в
чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска
сапунка…
И
примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят
истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди
десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието
е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за
отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и
ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на
фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика,
ориентирана към културата и изкуството.
А
когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и
положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че
българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне
просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял
да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той,
българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може
би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може
би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още
има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал
в онзи груб, мрачен и закоравял
балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец.
Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване –
днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата
за тази митологично-антиутопична половин книга!
И
тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на
въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че
младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това
не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени
младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите
израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и
всичко друго, което модерното време може да им предостави. Може би това, към което са насочени
интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди
тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото
време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип
читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно
задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави –
напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения.
Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им
към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо
интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди… Но все пак докато ги има, докато има деца,
които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика
ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все
още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…
А
какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да
се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е
от значение?... Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и
хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача
е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият),
да спрат да се оплакват, че те създават Гениално
Изкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да
творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни
фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта –
отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна
светлина, път, който да бъде последван…
П.С.: Публицистичен текст,
писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална
оценка в 4 курс
Няма коментари:
Публикуване на коментар