Паралелни светове

            Преди няколко дни, когато вървях из изненадващо спокойния софийски булевард, а есенните листа пропукваха под велурените ми обувки и вечерният мрак се сгъстяваше около мен, в съзнанието ми се преплитаха театрални мисли. Основно свързани с това, че...  каквото и да се случва на сцената, публиката е най-важна. Защото именно тя – със своята уникална и неповторима атмосфера – може да промени цялостното усещане от постановката, да измени действието дори, притегляйки го в собствената си орбита от емоции...

            И докато си мислех все неща в този дух, го видях... Заел централно място в изпълненото със сияйна светлина малко помещение, контрастиращо с притихналия есенен здрач наоколо. Местенцето изглеждаше безумно уютно, сгушено на тихата уличка, с цялата тази охра, разлята по стените, с дантелените перденца и малките масички. Пекарна беше. За хляб, да. А той – явно пекарят – беше млад, с топъл син блясък в очите, запретнал ръкави и препасал престилка. Имаше нещо в осанката му... което подсказваше, че се чувства на мястото си, че е щастлив и някак горд от това, което прави. Направих още крачка напред и видях защо – на витрината бяха изложени пити – традиционни, почти древни, с орнаменти, които извайваха картини от хляб. Съвършени. Красиви. Български...

            Отминах и докато новите мисли опитваха да изградят общ език с предишните, се озовах до Ректората на Софийски университет. Място, превзето от млади хора, които искат промяна и един по-добър, по-поносим живот. Въздухът покрай тях искреше наелектризиран – не толкова от скандиранията им, по-скоро от емоциите – ентусиазъм, решимост, страх, мечти... И... един тъпан. Който, странно, все едно успява да схване ритъма на собственото ти сърце... ритъма на всички наоколо. Винаги съм се чудела – от къде и как на подобни...ъ-ъ-ъ мероприятия, все от някъде се появява и един тъпан?...

            Докато търсех отговор на този въпрос, се спрях до входа на централната сграда. Там, на броени метри от протеста, един млад мъж стоеше... и чакаше някого. Нетърпелив. Потропващ с крак, потреперващ на моменти, но не от хладния есенен въздух... В ръцете си държеше роза и всячески внимаваше да не я нарани с движенията си...

            Да, светът е толкова... различен. Зависи от къде го гледаш и колко напред продължиш със скитането си...

            Но... това беше вчера.

            А днес... Тази вечер тоест, докато се лутах в супермаркета до нас, попаднах на цял ред шоколадови ДядоКоледовци, покрай които минах с целия комплект от детска радост и коледен ентусиазъм, съхранил се в мен през годините. И, знаете ли, когато бях малка, помня, веднъж някой ни беше подарил нещо, което тогава и идея си нямах как се казва – всъщност научих едва днес. В детските ми спомени то прилича на книга, има картинки на корицата, но като побутнеш определени квадратчета... под тях те очаква шоколадов бонбон. Е, днес разбрах, че цялата тази чудесия се наричала „Коледен календар” и, Бога ми, идеше ми да се разплача там, сред всички тези Дядоколедовци, държейки един „Календар” в ръка... Но това сега няма значение. Знам, че зимните празници не са толкова интересни, когато растеш или, ужас!, когато вече си пораснал... Но сега знам – знам как да си върна късче, та дори и цели 12 парченца, истинска коледна детска еуфория....

Яница ХРИСТОВА