Думи! Думи...

Думи, думи, думи…

В Древността се е вярвало, че всяка дума има магическа сила и за това с думите се е боравело внимателно и дори предпазливо…

А днес… не е така. Днес говорим, говорим, говорим… Бъбривци сме! И като че ли изпразваме думите от съдържанието им, омаловажаваме ги или изграждаме от тях капан – за себе си, за околните… И от това, че сме свикнали с хилядите думи ежедневно, сме притъпили усещанията си – вече ги възприемаме само с ушите, но и с душите си… И така думите започват да губят своята магия. Защото ние спираме да бъдем сензитивни…

Не ме разбирайте погрешно – не говоря за онова слово, което е писано и вечно. Не говоря за силата на книгите, които остават отвъд живота дори и пречупват времето около себе си.

Имам предвид онези думи… които са се превърнали в пълнеж на дните ни – изливат се от радиото, телевизията, интернет. Онези думи, които често чуваме от познати и непознати около себе си – думи, които не градят мостове, а строят стени или създават пропасти… в които пропадаш, пропадаш… незнайно до къде. Онези думи, които не носят радост… а оставят след себе си усещане за пустота…

Онези думи… с които уж се измерва животът ни. Защото ти трябва (притиснат си!) да говориш, говориш, говориш – защото само така, (повърхностно!), би показал на останалите кой си, какво си постигнал, какво ти се е случило… какво чувстваш… Защото само така те биха те разбрали. С ушите… но не и с душите си…

А какво се случва, ако са те възпитавали да бъдеш скромен? Скромен?! Скромност - каква мръсна дума в този век!!! И…ако все не говориш, говориш, говориш?!... Дали тишината ти не те превръща в… Никой?...  

Не… Не. Не! Не и докато ги има тези, които знаят, че колкото и да се говори, говори, говори – все някой трябва да замълчи… за да слуша… 

Яница ХРИСТОВА