Леда Милева днес, когато щеше да
навърши 93 години…
Калоянчев преди Коледа…
Павароти преди 5-6 години…
И още, и още много други имена…
На хора, които всъщност не
познавам наистина. Но… съм израснала с тях. Имената им са присъствали в
полезрението на собствения ми живот. И от това, което те са постигнали, аз съм
научила нещо – нещо, което е белязало или променило пътя ми.
И в един момент новината, че тях вече ги няма… че вече не са
тук… оставя едно глухо и тъпо чувство след себе си. Мисли за обреченост, за
безизходност или всъщност – за последния изход. Усещане за Смърт – която ограбва
живота късче по късче, променя пейзажа, а всяка промяна контрастира с някой
спомен, спотаен дълбоко в теб…
И в дни като днешния се сещам за
онази мисъл на Джон Дън – че никой не е остров в себе си затворен… и всъщност
всеки път, когато бие камбаната, тя бие и за нас...
Може би защото всички късчета са (сме)
свързани. И когато едно липсва, на него остава празно бяло петно в цялата глобална житейска картина. А ние, по
човешки, все още не сме научили как да запълваме белите петна. В тях, в
празното пространство, само напъхваме спомените си и цялата натрупана болка…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар