„Кланица 5” – Кърт Вонегът

Вече знаете каква е прелюдията (ако сте преминали през текста ми за „Великият Гетсби”, но ако не сте… звучи ето така:

Предпоследен семестър в университета.

Дисциплина – Американска литература…

Всички, още от ученическите си години, знаем, че всяка книга, която влиза в учебната програма, е изправена пред сериозно предизвикателство, за да спечели вниманието и искрената любов на читателя (който е, малко или много, притиснат от обстоятелствата да я прочете. А никой не обича принудата – независимо под каква форма е поднесена…) Не всяка книга (понякога дори истински шедьовър в националната и световна класика!) обаче съумява да премине през този своеобразен тест. Тези, които не успяват, се превръщат просто в поредното скучно занимание… Но тези, които успеят да извоюват читателските симпатии, доказват защо именно те трябва да се изучат и защо това е Задължително. Оставят следа в съзнанието ти и те карат да се връщаш към тях дълго, след като си ги прочел… )

            Вонегът беше вторият автор, с когото продължих от задължителните произведения от конспекта по Американска литература. Този път реших да бъда напълно безпристрастна и да подходя към книгата без предварителна подготовка. Да, знаех кой е автора, знаех няколко крилати фрази от творчеството му, както и бях чела съвети за творческо писане, поднесени от него… Но „Кланица 5” ми звучеше като далечно, напълно непознато заглавие. И по-добре, че беше така.

            „Кланица 5” е едно малко книжле, събрало в себе си няколко паралелни истории. Тази на разказвача, изправен пред дилемата дали и как да разкаже историята. Тази на героя, на Били Пилигрим – като млад, почти дете, на фронта; като оцелял след войната, продължаващ живота си;

 като възрастен, когато според всички има проблем с психиката; 

и като пътуващ във времето, гост на трафламадорците. Всъщност „Кланица 5” е една от най-нестандартно написаните книги, които са попадали в ръцете ми. Действието не следва никакви закономерности, моментите не са подбрани последователно; знаеш какво ще се случи, авторът го е казал, вметнал го е в някоя от другите истории, много преди да се случи наистина. Но липсва хаос, няма го (дори и да го очаквате, ако си мислите, че така книгата ще е накъсана), текстът е една своеобразна симбиоза с доста дълбок смисъл и ясни послания.

И така… защо аз бих издала тази книга?

 (каквато е задачата ми като бъдещ книгоиздател, явяващ се на изпит по Американска литература)

На първо място заради идеята, че това е книга за войната без герои. Тази идея лежи още в първите страници на текста. И наистина – докато повечето книги, филми и истории, посветени на (или вдъхновени от) бойни действия, създават образа на Героя – на онзи силен и безстрашен смелчага, който пръв се впуска в сражението, който не изоставя бойните си другари и жертвоготовно би пролял кръвта си в името на каузата, то тук герои, особено такива, липсват. Войната е разгледана като казус, който изправя личността пред лицето на ужаса, който променя живота ти безвъзвратно и ти си безсилен да й се опълчиш, защото си… само човек. Войната те повлича след себе си и ако оцелееш, винаги ще носиш спомена за нея. Спомена за това, че ти си човек, но и този до теб – и той е, както и този срещу теб – врагът ти – също е човек, същия човек като теб. И тогава? Какъв е смисълът да воювате, след като всички сте хора? Какво се случва, ако пък врагът ти подаде ръка – още там, на бойното поле? И има ли кауза, която стои над човечността, заради която си струва хората да воюват?

            На второ място, но не по важност, ще спомена и идеята за времето. И въобще –  цялата философия на тралфамадорците (извънземните, с които комуникира Били). Според тях смъртта не съществува – защото този, който е живял веднъж, продължава да живее завинаги в други, предходни моменти, дори и в момента да е… леко затруднен. Според тях всички моменти, всички мигове, съществуват заедно – сега, в този момент, във всеки един момент. И когато гледат към някого, те го виждат като съвкупност от този, който е бил още от пеленаче, та чак до наши дни, а и след това… А времето е… по-скоро абстракция, която съществува само на Земята. Дори си правят експеримент с Били и актрисата, когато са на Тралфамадор, с часовник в тяхната стая – забавят или забързват стрелките, за да проследят реакциите им. Това ме накара да направя и препратка към една мисъл на Тери Пратчет – за това че „хората много държат на времето, защото именно те са си го измислили…” Въобще – идеята за Времето ме вълнува особено много през последна половин година (но за това ще пиша някой друг път), та Вонегът ме накара да се позамисля за още някои аспекти от тази тема…

            Ако трябва да си призная – вероятно ако не изучавах тази дисциплина в университета, никога нямаше да се срещна с „Кланица 5”. И вероятно щях доста да изгубя. Може би щях да подмина книгата заради заглавието – звучеше ми… ами доста агресивно, доста кърваво (разбираемо е, предполагам). Но сега гледам на текста по-скоро като философски труд, от колкото като на обикновена художествена литература.

            Яница ХРИСТОВА