Вървях отново по мрачните и
сиви улици на прашния град. Небето бе придобило страховит тъмен цвят, който
обещаваше дъжд. Около мен вятърът разнасяше опадали есенни листа и разрошваше
косата ми. Вървях, потънала в мисли от монотонното си ежедневие и не виждах -
по-точно не
забелязвах -
света около мен.
Изведнъж
нещо прикова вниманието ми толкова
силно, че дори се изплаших. Само на няколко крачки от мен една жена шамороса
детето си и то се разплака. И жената и детето бяха в окаяно състояние – слаби,
мръсни, със стари и износени дрехи. Докато седях и гледах безучастно последва
втори шамар, а малкото човече изпищя от болка. Искаше ми се да отида и да кажа
на лошата майка „Спри!”, но така и не го направих. Никой от хората, които
минаваха по главната улица, не го направи. Може би с право – това бе проблем
само на тази жена и на това дете, кого другиго трябваше да засяга?! И все пак
се изненадах от бездушието на околните . . . и от своето собствено бездушие . .
.
Отдалечих се от това място, като се
опитвах да не мисля за чувството на вина, което се загнезди в сърцето ми. В ума
ми изплува спомен. Бях виждала това дете и майка му преди. Те просеха почти
всеки ден по главната улица, а аз никога не им бях дала дори и монета. Странно
– дори не ги и забелязвах, когато минавах покрай тях. „И моят живот не е
по-лек” мислех си, докато ги подминавах. Моят живот . . . О, колко хубав бе
моят живот в сравнение с техния! Имах всичко, което може да накара един човек да
се почувства щастлив. А колко често забравях да бъда благодарна за това, което
ми е дал живота . . .
Седнах на
една пейка и няколко сълзи се стекоха по бузата ми. Не бях виновна, че те нямат
това, което имам аз, нали?! И все пак се чувствах гузна . . .
Една ръка
докосна рамото ми. Аз се обърнах. Срещу мен стоеше малкото човече, гледаше ме с големите си сини
очи, а лицето му все още бе зечервено от майчините шамари. Взех портмонето си
и додох на детето няколкото банкноти и
монетите, които намерих в него. Малкото човече прибра с благодарност парите в
скъсаните си дрехи. Продължи да стои до мен и да ме гледа. „Не плачи!” каза с
детския си глас.
Но моите сълзи дори станаха повече. Как беше възможно това
малко чавече, изстрадало толкова много през краткия си живот, да има място в
душата си и за болката на другите? Как беше възможно да изпитва състрадание към
мен – една непозната, която до вчера дори не го забелязваше? Погледнах го
отново, а детето стоеше и ме гледаше с милите си и добронамерени очи. И
изведнъж се запитах – кой всъщност е малко човече:
то или аз . . .
Яница ХРИСТОВА
П.С.: Разказът е публикуван в ноемврийски брой на в. "Труд" от 2007 година. Поместен е и в учебник по български език за 7 клас на издателство "Булвест 2000".
Няма коментари:
Публикуване на коментар