Кастинг… за заведение

Докато днес търсех китовете из Търново (скоро ще ви разкажа за тях), случайно попаднах на тъжна новина - собственикът на едно от най-старите и уютни кръчменца в града... завинаги си е отишъл от тук (от този свят тоест) :( А беше човек с голяма душа! И можеше да разказва страшно много интересни истории! В първия (и последен) път, в който го видях, каза, че е щастливец - няма заеми от банките, но и няма влогове в тях, обаче върши това, което обича, за удоволствие... и мястото му го е срещнало само с добри клиенти, защото при него не идвали случайни хора... Дано и сега е на също толкова добро и интересно място!

(Истината е, че се надявам да греша. Надявам се грешно да съм разбрала некролога и големия катинар на вратата. Надявам се този приятен и тих кът да не е станал просто самотен и потънал в онази тишина, която вече не е приятна, а тежи… Но тъжното е, че мисля, че не греша…)

И за това сега ще ви разкажа един спомен, свързан с това място, с този човек, с мен, с една моя много добра приятелка… и с още няколко души.

Беше към края на предпоследния семестър в университета. Денят (по-скоро вечерта), беше вторник – студено, тъмно, зимно време. Аз и моята приятелка бяхме тръгнали към заведение по един от булевардите в града – симпатично на пръв поглед, непосещавано от нас местенце. Когато пристигнахме, се оказа, че то вече не работи. Така е – докато се наканим да отидем някъде, понякога местата… променят местоположението си. Нищо. Решихме да се ориентираме към друго местенце. По пътя си говорихме за какво ли не – за университета, за общи познати, за деня, за това, че са й предложили да се яви на кастинг за филм… И унесени в приказки, стигнахме до втората си дестинация… за да разберем, че работното им време е приключило. И тогава вече се изправихме пред сериозната дилема – къде да отидем? Идеята беше да е някъде, където до сега не сме били. Местенце, където да изпием по едно питие, да хапнем по едни картофки и да се наговорим едно хубаво – както можем само ние? Някъде сред всички тези въпроси, се сетих, че миналата година приятели ми бяха казали, че има кръчмичка в подножието на стария град, където готвят уникално вкусно и атмосферата е почти домашна. И така – решението беше взето: да се опитаме да намерим въпросното място, да влезем, пък… ако не ни хареса, да се ориентираме към нещо друго, по-познато. Успяхме да стигнем до заведението – истински подвиг в тъмното, по хлъзгавите заледени пътища на Велико Търново (които приличат често на писта за бобслей – питайте някой, прекарал поне една снежна зима тук, ще ви потвърди).

Мястото се оказа… страхотно. Старинно, битово и наистина уютно. Настанихме се в една… ъ-ъ-ъ, ами ниша в стената - с малка масичка и от онези старите трикраки столчета… В началото бяхме само ние и собствениците. Постепенно заведението започна да се пълни – с хора, които не бихте видели по чалготеките. Въоръжени с раници, с удобни и цветни дрехи, с широки усмивки и добро настроение. Масата срещу нас също се зае – от доста голяма група, мъже и жени. Те ни поздравиха с по едно „Наздраве!” и вечерта започна да придобива едно такова приятно очертание на блаженство и комфорт…

 До момента, в който телефонът на моята приятелка не звънна. Тя проведе кратък разговор, в който отново стана дума за онзи кастинг, който щеше да се проведе на следващия ден… И тогава…

Кой да предположи, че явно вечерта от самото си начало е била предопределена? Аз не вярвам в случайните неща… Не е било случайно и че първото заведение, към което бяхме тръгнали, не работеше. Не е било случайно и че второто също бе затворено. Никак не е било случайно, че точно тогава се сетих за това място и още по-малко е било случайно, че го открихме в тъмнината и леда…

Защото след като телефонният разговор приключи, от съседната маса възкликнаха: „Кастингът?! Ние организираме кастинга…”

И така… Посмяхме се едно хубаво на цялата ситуация и на криволичещите пътеки на Съдбата… и на НЕ-случайностите… И беше хубаво, много хубаво и много вълнуващо…

Малко преди да си тръгнем поговорихме и със собственика – мил човечец, добронамерен и разбран. Подарини по мандарина – за това, че сме дами и че скоро беше минала Нова година. Вероятно това е една от онази мандарини, които ще помня цял живот… Разказа ни и няколко истории от началото на заведението до сега, разказа ни за част от необичайните си гости… и можеше да говори така до сутринта – вярвам му, че можеше! Дали вече беше разбрал, че и ние имаме необичайна история на това място, а идваме за пръв път?... Не знам… Още тогава тихичко се размечтах някой ден пак да се върна и да чуя още някоя от историите му, за още някое приключение…

Но понякога така се случва – в живота няма повторения, няма продължения… Има само един миг. Полага ти се само едно парченце от историята и ти трябва да си го изживееш точно сега, точно тогава…

Яница ХРИСТОВА