МЯСТО НА ДЕЙСТВИЕТО:
Влак. В едно купе от вагона.
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Възрастна семейна двойка – баба и
дядо
Жена на средна възраст (четяща
вестник и незаинтересована от нищо друго)
Младо момче
И… аз
Бабата: (след като ние с момчето
сме се качили от последната гара и се настаняваме в купето) – Ау, момиче!
Направо си се оляла с този силен парфюм! Аз съм алергична и не мога да дишам
така (негодуващо и нетърпеливо отваря прозореца и подава глава навън) За къде
ще пътувате? (Отговарям.) Е, все някак сигурно ще ви изтърпя до там… (при което
следва моята гневна реакция, че ме обвинява за нещо без причина… защото не аз
бях източника на дразнението й.) И как така не сте вие?
И тук вече се включва момчето:
От мене е. Какво? Като пътувам да
не се парфюмирам ли? (ядосано) Или като излизам да ям чесън и да ви воня на
чесън!
Бабата (засегнато): Ние като сме
пред хора никога не ядем чесън!
Момчето ядосано си грабва
раницата и излиза от купето.
Бабата ми се извинява.
ВМЕТКА: ОПИСАНИЕ НА БАБАТА:
От пръв поглед си личи, че бабата
е от онези жени, в чиито очи винаги, независимо от ситуацията, блести едно
такова особено пламъче… Все едно винаги е на точното място – там, където трябва
да е. И ако има някакъв проблем, то светът трябва да се нагоди към нея, а не тя
към него. От онези жени, които са свикнали да бъдат обгрижвани. Изискват грижа
и внимание от околните. И ги получават. И това ги кара да се чувстват комфортно,
удовлетворено и да излъчват около себе си щастие. Ако тази баба беше котка –
щеше да е от онези котки, които, като видят човек, се втурват към него,
отъркват се в краката му и започват от далеч да мъркат, предвкусвайки
блаженството от едно погалване зад ушите…
На тази мисъл особено ме наведе
отношението й към дядото. На тези години все още изглеждаха щастливи заедно. Тя
го държеше за ръка, говореше му, гледаше го с огромно обожание, обгръщаше го с
внимание и нежност, а той й отвръщаше със същото…е, поне до преди да заспи.
И така…
Пътуването продължава. Но не след
дълго – след като източникът на приятния, но силен аромат, е прогонен от купето,
на преден план излиза друг проблем.
Парното. Изненадващо може би - не
липсата на парно, а неговото прекалено количество.
И високата температура, която дразнеше
бабата. А щом дразнеше бабата, тя си мислеше, че дразни и дядото. А дядото се
чувстваше отлично, сгушен в сивия си костюм и готов всеки миг да задреме.
И някъде по това време бабата
реши да прошепне нещо на дядото. Но нали с годините слухът не е вече толкова
пъргав, та шепотът заприлича на нормален изказ с нормален тон и всички ние от
купето станахме неволно част от разговора им.
Бабата: Да, на теб сигурно ти е
добре така, не е като вкъщи. Ти откога нямаше търпение да се натоплиш…
Много… неловък момент лично за
мен. Защото страшно много ми домъчня…
А след като дядото заспа, бабата
се обърна към нас:
Ние нямаме парно, та сме свикнали
на по-хладничко да живеем и за това сега…
И ще спра до тук. Защото ми се струва
достатъчно тъжно и до този момент…
А за да ви разведря – ще завърша
все пак с нещо любопитно.
По радиото казаха, че учените (те
учените с какво ли не се занимават днес) са открили, че сърцата на влюбените
туптят в един ритъм. Дори с времето започват да дишат в един ритъм. А когато се
хванати за ръка, все едно се превръщат в един организъм…
Красива теория. Харесва ми.
Неочаквано романтична страна имала науката, бе! :)
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар