Най-очакваният ден ли?
Просто.. „някой ден”… ден, който аз очаквам, а
той още не е дошъл. И така и не идва. Това
е ден, който ти очакваш, и комшията ти, и целият ни народ. Защото „някой ден”
се е превърнал в метафора на надеждата, която днес крепи цялото ни
общество.
Защото
„някой ден” всичко ще бъде наред. Ще се събудим отпочинали, ще тръгнем с
усмивка на работа, по пътя ще ни поздрави чаровна млада дама, вратата ще ни
отвори възпитан господин. Слънцето ще грее, птичките ще пеят, а дори и да
завали – в ръце ще държим голям цветен чадър.
„Някой ден”
няма да имаме грижи. В службата ще сме обградени с мили колеги, всички сметки
ще бъдат платени, децата ще бъдат вече независими, родителите ни ще са здрави,
приятелите ни ще бъдат усмихнати…
„Някой ден” няма да
мислим за нищо. Ще зарежем всичко непотребно. Ще се качим на колата, ще заминем
надалеч… ще отпием глътка горещо кафе в подножието на планината, ще заминем
после на море…
Да. Като че
ли всичко, което правим сега, е
устремено съм този „някой ден”. Надеждите ни са там. Копнежите ни. И често ни
се иска – ей-така, за миг - да надзърнем в този така очакван ден… за да се
видим, най-накрая, щастливи…
Но… не
забравяме ли, че чертаейки планове за бъдещето, покрай нас невидимо се изплъзва
най-важното: сегашният миг. Мигът, в който можем да бъдем щастливи, вместо да
си представяме, че „някой ден” ще сме. Мигът, в който можем да извървим първите
стъпки към мечтите си или да направим някого щастлив. Мигът, единственият миг,
който притежаваме наистина – той се случва днес и сега…
Така че…
най-очакваният ми ден ли?
Това е
денят… в който се събуждам осъзната и щастлива, че съм аз, че съм тук. Денят, в
който се чувствам достатъчно свободна, за да знам, че имам силата сама да
определя как искам да изглежда бъдещето ми. И този ден е днес. Винаги е днес…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар