За големия успех и малките радости в живота

Вчера в книжарницата разглеждах с нескрит професионален интерес биографични и автобиографични издания на известни личности. Погледът ми за дълго се задържа на книгата на Арнолд... Шварценегер, да. Ако трябва да бъда откровена, никога не е бил сред фаворитите ми. И с това се е изчерпвало долу-горе всичко, което ми е било необходимо да зная за него. Но... в представянето на автобиографията му имаше нещо, което ме изуми и възхити едновременно. И то в такава степен, че изведнъж ми стана адски симпатичен – като човек, като личност. Защото тръгва от една малка страна, воден от мечтите си. От големите мечти на едно младо, прекалено младо момче. И с много воля и упоритост започва да ги сбъдва – една по една. А е толкова млад още... на 21 години в началото! А след това... името му се превръща в емблема, която обикаля цял свят! Изумително!

И откакто прочетох всичко това, не мога да спра да си мисля за някои неща. Като това, например, че няма стойностна автобиография, която да започва с думите „Ами... живях в лукс. Израснах в страхотно семейство, в къща на три етажа с изглед към морето, всяка вечер вечеряхме в ресторанти с няколко звезди, купувах си само маркови дрехи и парфюми за по няколко стотака, забавлявах се страшно много и всичко около мен беше един луд купон. Наследих от мама и тате 5 хотела около Алпите и никога не съм изпитвал финансови затруднения. Да, здрав съм като скала и не ми се налагало да се справям с кой знае какви трудности. Просто мечтите ми се сбъдват, да. Знам ли – може би феята ми кръстница е била по-добра от вашите...”

Не. Не... Истински успелите хора знаят каква е цената на успеха. Знаят колко е дълъг и труден пътя до целта. Знаят, че могат да разчитат на себе си. И на това, в което вярват. А обикновено вярват в нещо, много по-голямо и силно от тях, което осветява пътя им напред и не им позволява да се откажат. Никога. Дори когато пътят изглежда като задънена улица, която не води на никъде....

И, може би тук трябва да кажа, че не смятам, че успехът е някаква постоянна величина, която може да се измерва, особено пък в количества. Защото успехът е нещо лично. Толкова лично, колкото са и емоциите. И не, не смятам, че е задължително от Щатите до Китай да знаят кой си, за да се чувстваш удовлетворен и доволен от това, което имаш и което си постигнал със собствения си труд. Важен е Пътят, само Пътят... и личният пример, който даваш, защото винаги, винаги!, някой те наблюдава и понякога точно това може да промени живота му... към по-добро, ако си си свършил работата, както трябва.

И днес... стоейки в почивния си ден, в моята есенна стая, в моята нова квартира, която се превръща в моето настоящо „вкъщи”... си спомням. Спомням си миналата година по това време колко ме беше страх, как не знаех какво предстои и как наистина изглежда следуниверситетската действителност... Спомням си горещия юнски ден, в който дойдохме тук и открихме това местенце... Спомням си как през юли и август короните на дърветата пред входа бяха толкова гъсти и отрупани с листа, че не позволяваха на слънчевите лъчи да ни тероризират... А днес, днес през оголените клони наднича едно облачно и мрачно ноемврийско небе... Сезоните се сменят и като че ли целият свят се променя... А аз съм тук! И извървях пътя си до това „тук” по моя начин – така, както бях казала, така, както исках, и, Бога ми, дори както не съм си и мечтала, че мога... И може би това не е голям успех и не изглежда кой знае какво в очите на някого... Но не ми пука. Защото това е една от онези радости в живота... които няма да описвам, защото са твърде индивидуални и лични... Но се опитвам да я вмъкна толкова дълбоко в съзнанието си, че да мога да я откривам винаги, дори когато Пътят започне да се лута между смисъл и безсмислие...

Яница Христова

Обицата на непознатата

        Слънцето надничаше през запрашения прозорец, а лъчите се заиграваха с дантеленото перде и се разпиляваха по стената, боядисана в приятния мек нюанс на охра. Възрастната жена се загледа навън. Обичаше есенните залези и тихата меланхолия, която идваше заедно с тях. Едва доловима въздишка се изтръгна от устните й, след което тя се обърна към съпруга си, сгушен в меката завивка върху старата им спалня. Напоследък ревматизмът му се обаждаше и той предпочиташе да прекарва по-голямата част от деня тук - сякаш се чувстваше спокоен, че не пречи на никого с болежките си. Макар че от години живееха само двамата.

     - Иване, искаш ли да направя чай? Това есенно време ме кара да си мисля само за чай с аромат на билки и канелени бисквити. 

      - Е, Танче, кога съм имал сили да устоя на твоя чай? Ама и медец да му сложиш, и то повечко така... - засмя се старецът. 

Таня само тихо се усмихна. Излезе от стаята и след тридесетина минути се върна с поднос в ръце: с две порцеланови чашки, от които се издигаше ароматна пара, и чиния с кръгли канелени курабийки. В стаята вече цареше здрач, слънчевите лъчи се бяха изнизали неусетно, обагряйки небето в пурпурно. Жената щракна копчето на лампата и от стария стъклен абажур се разля изкуствена жълта светлина. 

Иван се отмести леко, правейки място на Таня до себе си. Тя остави подноса на нощното шкафче и седна до съпруга си, тъжно взирайки се в уморените му очи, в лицето му, набраздено вече от десетки бръчици, в косата му, посивяла с годините. Отново я налегна меланхолия, отново тиха въздишка разпръсна тишината в стаята. 

     - Какво има? - попита дядото, пресягайки се към едната чаша с чай, която се разклати в треперещите му ръце, огласяйки здрача със звън от порцелан. Таня бързо се присегна, за да му помогне, а той я погледна безмълвно - с огромна благодарност, отразена в изумрудения блясък на очите му. 

     - Нищо, Ванко. Нищо. Калина се обажда днес... Добре е, каза. Започнала е втора работа. И е срещнала някакъв... Джон. - последната дума, толкова наситена с неприязън, сякаш трудно се измъкна от устните на бабата. - Не разбирам защо им беше на Румен и Надя да я пускат чак там да ходи. Какво им беше на нашите университети? Ама не - тя в Щатите искала, да лети със самолет искала, да види океана искала, не знам си още какво искала...

     - Танче... - Иван постави ръка на коляното й. - Младост. Можеш ли да я спреш? Спомни си и ти каква беше на младини. Истинска лудетина! Ако онова време, нашето, беше по-различно... Ехе, сигурно и по-далеч от внучка си щеше са искаш да стигнеш. И сигурно щеше да го направиш. И никой нямаше да може да те спре. Което ме подсеща... - той закачливо се усмихна. - Ето от къде може би Калина е наследила този упоритост и твърдоглавие... 

     Таня се засмя. Уморен, старчески смях, който накара бръчиците по собственото й лице да затанцуват. 

- Но вече не сме млади, Ванко. Не сме... Малко ни остава до края. Пък те ни оставиха сами. Внучето е на хиляди километри, децата са в големия град... А на нас какво ни остава? Самота! Само самота... 

      - Стига с тези мрачни мисли, Таня! - строго каза дядото, а тя го погледна така, сякаш без думи му казваше: "Знам. Знам, че и ти си го мислиш. Всяка вечер, когато в тъмнината костите те болят, когато ти е трудно да заспиш, когато ме гледаш как ти помагам с чашата с чай..." - Виж... - започна той, вече по-меко - Така е. Навярно е така, но... какъв живот само, а? Какъв живот... - нотки на замечтаност се прокраднаха в гласа му. - Пълноценен беше. И още е! Как живяхме, как се борехме за мечтите си - със зъби и нокти. В онези времена! И ето, с гордост можем да си тръгнем от тук. Отгледахме една прекрасна дъщеря, имаме страхотна внучка, създадохме дом, не подвивахме крак и работихме здраво, пътувахме, излизахме с приятели... И се срещнахме, Танче! Срещнахме се! Знаеш ли колко хора не се срещат? Не откриват човека, с когото искат да остареят, с когото има смисъл да остареят... А ние се срещнахме. Аз те срещнах! - той се протегна и хвана ръката й в своята. - И това направи живота ми смислен... 

     Тя не каза нищо. Сведе глава и се опита да преглътне сълзите си, които издайнически щяха да се претърколят по лицето й. 

     - Но, знаеш ли, аз трябва... - гласът му се промени. Стана тревожен и напрегнат, някак виновен и смутен. Таня вдигна очи към него, но той нямаше сили да я погледне. - ... да ти призная нещо. – каза, загледан през прозореца навън, от където вече надничаха първите звезди. – Нещо, което пазя цял живот в себе си и тази тайна вече ми тежи. Прекалено тежка е, за да я отнеса с мен в отвъдното.

     - Иване! Какви ги говориш?! – скастри го бабата. – Пък после аз съм имала мрачни мисли...

            - Не, не, почакай, изслушай ме – той се обърна към нея. Очите му блестяха – особен плам на вълнение, който тя никога не беше виждала в тях. – Обичам те, Таня, и винаги ще те обичам и ще бъда благодарен на боговете, че те срещнах и пътищата ни се пресякоха... Но трябва да ти кажа, че през всички тези години, аз... не бях особено добър съпруг.

            - Моля?! – жената грубо отскубна ръката си от дланите на Иван, а в тона й се улавяше намек за гръмотевици. – Какви ги говориш?!

            - Не, не е това, което си мислиш, но...

            - Но?! – нетърпеливо повтори Таня.

            - Случи се преди да те срещна... – мъжът въздъхна и затърси нещо из джоба на плетената си жилетка. – Виж. – разтвори ръката си пред старата жена, която ахна от изненада. – Открих я в деня преди да се запознаем. Блещукаше на паважа пред закусвалнята до светофарите. Беше толкова красива, че се наведох да я взема. Виж, виж като я наклониш, как се сменят всички цветове, все едно е изтъкана от небе и от светлина!

            Жената с треперещи пръсти пое обицата, разглеждайки я внимателно. Беше синя и отрупана със звезди.

            - Първо на шега се питах на кого ли е била... После започнах да си представям момичето, което я е носило, преди да я изгуби. Представях си я винаги една и съща, Таня. Винаги. Млада, устремена напред, с потрепващи къдрици при всяка нейна крачка, с толкова зелени и изпълнени с плам очи, че да ти се подкосят коленете... И в един момент, Танче, аз... я обикнах. Обикнах я такава. Нереална и далечна, като блян... Но ми беше хубаво да я срещам, там някъде, сред мечтите ми. И ми беше хубаво да имам нещо нейно в себе си, все едно това я правеше с една степен по-истинска, по-възможна. За това и винаги носех обицата с мен. Винаги.

            - Нито веднъж не съм я виждала през всички тези години... – промълви старицата.

            - Не исках да я виждаш. Не и до сега. Имах чувството, че... това е грях, който извършвам пред теб. Че е неморално и безумно от моя страна. Че... не те заслужавам. Защото, знаеш ли, аз си пожелах – още в първи миг, в който я видях – си пожелах да открия момичето, на което е принадлежала! И след като те срещнах, прости ми, понякога пак си го пожелавах...

            Жената се усмихна тъжно. Подаде изгубената синя обеца на съпруга си и се изправи.

            - Танче, съжалявам! Винаги ще се чувствам виновен... Но ти... защо ме гледаш така? Сърдиш ли ми се?

            - Не, не ти се сърдя – прошепна старицата, надвеси се над Иван и го целуна по челото. – Просто те обичам!

            След тези думи побърза да излезе със ситни стъпки от стаята. Знаеше, че той ще бъде прекалено изненадан и за известно време няма да знае как да й отговори. А междувременно тя трябваше да се махне от там. За да не позволи на сълзите си да я задушат, за да не позволи на вълнението си да отнеме красивия блян, с който е живял любимият й години, години наред.

            Все пак какво друго му оставаше? Днес, в края на есента? Когато освен самотата и себе си, двамата нямаха нищо друго? Днес, когато пътят им клонеше към своя край, когато децата им бяха поели по своя собствен път, когато приятелите им навярно вече ги очакваха в други, далечни светове. Днес, когато той й призна, че я обича, че винаги я е обичал повече, много повече, отколкото сам подозира...

            Таня се спря пред стария дъбов шкаф в хола. Там, в най-долното чекмедже, държеше онази прашна кутия, в която избеляваха първите любовни писма от Иван, в която стоеше албумът от сватбата им, първата грамота на Таня от училище и първите ръкавички на Калинчето, с които я изписаха от детския дом... Същата кутия, в която бе прибрала и онази синя обица, след като изгуби втората от комплекта преди повече от 40 години – в деня, преди да открие човека, с когото Съдбата бе решила остареят заедно...

           

Яница ХРИСТОВА