Странно нещо е животът…
Понякога колкото и да си пораснал – това няма никакво значение.
Защото не спираш да вярваш в призраци. Само че с годините призраците стават
по-страшни, по-плътни, по-реални. Дебнат те на всеки ъгъл, в градския транспорт
дори, в непознатия град, в собствения вход на блока ти. Не ти оставят и глътка
свобода, потръпваш само при мисълта за тях. Защото собствените ти призраци имат
чертите на хора, които са присъствали в живота ти… Но са си отишли. Завинаги.
Безкомпромисно. Без право на „втори шанс”. Тръгнали сте по различни пътища и това е било
най-доброто, което сте можели да направите. Вместо да разтягате до безкрай едни
взаимоотношения, изчерпани от самото си начало.
Само че не всичко е толкова лесно. Няма как като с
магическа гумичка да изтриеш от житейската си карта извървения заедно път.
Каквото и да правиш – там все остава едно празно бяло петно, с познатите
очертания, с познатия силует…
Същият силует, който с течение на времето се изпълва с
призрачност и хладина.
Същият силует, който понякога пасва с профила на някого,
когото ще срещнеш в автобуса до вкъщи… и тази среща ще накара машината, която
пази всички спомени в теб, жално да изскрибуца. Защо – не знам… Кой може да
каже защо ни е страх призраци?
Яница ХРИСТОВА
