Разказът ми "Комисия по настаняването", публикуван за пръв път в сайта "Сборище на трубадури" на 12 август 2016 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.
Странен гологлав синоптик с велурено сако се разхождаше пред картата на България.
– Днес времето в страната ще бъде предимно слънчево. Очакват се валежи в източната или западната част на страната, като е възможно и обратното. Но не забравяйте – няма значение какво е времето навън, когато вие се усмихвате и се радвате на този прекрасен живот, изпълнен с поезия и…
Бурята, уловила прогнозата му чрез електромагнитните и аналоговите трептения, които се лутат из атмосферата, беше озадачена. Не само че не разбираше как животът е изпълнен с поезия, ами и сега не знаеше накъде да се насочи – на изток ли, на запад ли…
Затова и се спря. Над малкото провинциално градче…
Облаците, сиви и тежки, надвиснаха над гробището и небето притъмня. Свещеникът припяваше някакъв печален химн, но като цяло опелото вървеше към края си. Насъбраното множество се бе и изредило да метне по шепа пръст върху махагоновия ковчег, който щеше да отведе Наталия, известна още като Бабето, в нейния последен дом. Възрастните жени, с които покойната плетеше доскоро пред блока, наддадоха жален рев и скриха лицата си зад дантелени кърпички.
Гробарите почти бяха приключили със заравянето на гроба, когато странен металически грохот заглуши стоновете на ревящите баби.
– Мостът! – кресна някой. – Откраднаха моста!
Гробарите хвърлиха лопатите, попът заметна расото си, за да не му се пречка, а бабите забравиха за кърпичките и театралниченето и се затичаха досущ като при съобщение за промоция в голям супермаркет към малкия метален мост, който минаваше над рова с вода и свързваше гробището и града.
В далечината се виждаше как група вехтошари влачат металната конструкция към склада за вторични суровини. Как бяха успели да я измъкнат от основите й? Историята мълчи.
Бабите отново наддадоха рев. Този път искрен, защото съжаляваха себе си. Нито можеха да плуват, нито имаше някой як младок наоколо, та да им помогне да преминат през дълбоката вода, която делеше двата бряга, а и на всичкото отгоре бяха облекли най-хубавите си дрехи.
– Какво ще правим сега? – попита чичо Гошо от зеленчуковия магазин в квартала.
– Ще трябва да минем през гората… – неуверено каза свещеникът и тълпата бавно се обърна към пустеещата гора, която виеше клони зад паметните плочи. От години бе пусто, самотно и призрачно място, обрасло с драки и населявано един Бог знае от какво…
Докато опечалените се бореха с чувството за самосъхранение и с нежеланието да преплуват през мръсната кална вода, над клоните, устремени към сивеещото небе, прелетя гарван и удостои присъстващите с презряно „Гра!“. Бабите пак наддадоха рев.
– Ах! По, ако знаеш как те мразя! – кресна единият гробар и заразмахва юмрук към проклетата птица. – Влияеш отрицателно на целия бизнес!
– Това ли е то? Оня свят? – попита Бабето и се заоглежда. Сред приглушената светлина помещението приличаше на казино. На отсрещната стена висеше огромен неонов надписLasciate ogni speranza, voi ch’entrate1. На масата пред нея стояха двама – единият имаше странна прическа, напомняше малко на глухарче, а другият й изглеждаше особено познат, сякаш бе виждала снимката му из всички вестници наскоро. А зад тях – прав беше застанал трети, с изтупан лъскав костюм, който в ръце държеше стар на вид бележник и си записваше подробно.
– Не, Наталия, преди да стигнете до Оня свят, трябва да преминете през Комисията по настаняването – заобяснява този със стърчащия бял перчем. – Да ви се представя. Главен комисар Алберт Айнщайн, ръководител на отдела от 1955 година до сега. Може да ми казвате просто Ал, за по-кратко. Това е колегата ми. Той от няколко години е в бранша, но създаде доста иновации и сме изключително доволни, че вече е част от екипа.
– Приятно ми е – кимна посоченият на съседния стол господин, а Бабето се взря в него зад очилцата му.
-А! Момче! Ти не си ли този бе… компютърджията… Работа, работа… – затърси думата в съзнанието си тя.
– Да, Джобс, приятно ми е – изненада се от прозорливостта й Стиви.
– И сега какво? – Бабето се облегна удобно на мекия стол. – Трябва да ви разкажа живота си ли?
– Може би е по-добре да споделите как Смъртта ви откри – отвърна Алби.
– Да, – съгласи се и Стив. – Забелязали сме, че покойниците обикновено имат нужда да споделят как се чувстват след това…
– Ами… – Бабето се разтършува из спомените си. – Мисля, че всичко започна в понеделник…
Стоях на сергията на Жоро и разглеждах връзките с магданоз. Бях си наумила да правя мусака. Какво? Защо ме гледате така? Много си върви с магданоз! А и в него има куп полезни вещества – желязо, магнезий, пък и… е вкусно бе, мама му стара! Ако ми дойдете на гости в Оня свят някой път, може и да ви я приготвя – по специална рецепта е, направо пръстите ще си оближете!
А? Да. Та разглеждам магданоза и с крайчеца на окото виждам как Жорко се заглежда в мен. Знам го аз, че ме харесва от едно време още, ама нали е женен, пък аз съм стара вече… и се правим на две и половина…
Пък то, това, магданозът де, не може да е току-такъв. Само с пресен става хубаво. Трябва да е свеж и зелен…
И точно когато си бях избрала една връзка, Донка от съседната кооперация се доближи до мен….
– Извинете. – Бабето спря разказа си и с почуда се загледа в онзи с костюма. – Този господин защо записва всяка моя дума?
– А, той ли? – Алби погледна зад рамо. – Не се тревожете. Това е Свети Петър, такава му е работата.
– Свети Петър? – Наталия невярващо разходи поглед по стилния му костюм, а той заговорнически й намигна. – Но… той не трябва ли да има ореол, бяла роба, огромна връзка ключове, такива неща…
– Ха! Демоде! – измънка под нос светецът.
– Откакто се запозна с Версаче, много държи на стайлинга си… Моля, продължете – прикани я Стиви.
… знам аз, че за тази Донка се говори, че има дарба – гледа на кафе, на карти, истински оракул, казват, че била. Никога не съм вярвала в подобни щуротии, обаче нещо в погледа й онзи ден ме притесни. След като постави ръка на рамото ми, очите й се оцъклиха и сякаш вече не беше в този свят, а гледаше направо през мен.
„Този петък – каза тя, – ще умреш… в ръцете на силен и красив мъж…“
С периферното си зрение видях как Жоро се е нахилил, ама на мен хич не ми беше смешно.
„Кофти начало на уикенда ще да е…“ – отвърнах и опитах да се махна колкото се може по-бързо от там, та накрая и магданоза забравих…
– А нещо за самата вечер, в която умряхте? – върна я към настоящия момент Алби.
– Не знам… – Бабето повдигна рамене. – Всичко се случи много бързо, не мога да преразкажа цялата история…
– Петьо, дай топката – обърна се Стиви към светеца, който постави по средата на масата голяма кристална сфера. – Кристална топка, модел 2013-1, работи безотказно в духовното пространство и дори няма нужда от интернет!
– Стиви, не бъди толкова самодоволен! И без нея се справяхме преди. Малко хипноза, и покойникът всичко си казваше!
– Алби, не се заяждай, виж колко по-цивилизовано е така. – Стиви почука няколко пъти по кристала и в сферата се раздвижиха образи.
Бабето разпозна себе си – по светлосинята си бабешка коса и по пеньоара на цветенца…
Петък вечер. Бабето стоеше в хола на апартамента си. Нервничеше и постоянно гледаше часовника си, нетърпеливо въоръжена с бинокъл в ръка. От време навреме се доближаваше до прозореца и надничаше през пердето. Нищо. Нищо, всеки път нищо. До момента, в който в блока отсреща не светна един точно определен прозорец. Тя побърза да вземе купата с пуканки и да нагласи бинокъла добре на сбръчкания си нос. Шоуто можеше да започне…
– Защо? – попита Алби.
– В нашия списък е отбелязано, че сте била голяма воайорка, особено през последните няколко години – вметна Стиви и разпръсна няколко фино изписани листа на масата пред кристалната сфера. – В досието ви е записано.
– Пенсията ми е малка, пък еротичните канали са скъпи! – възмути се Бабето. – Какво очаквате? Но вижте, младокът от съседната кооперация ми пълни душата с удоволствие. При това напълно безплатно! Направо да му се прииска на човек да е с около 40-50 години по-млад!
Алби и Стиви се спогледаха изненадано. Очите на Бабето палаво блестяха, което рядко се случваше при срещите им с други покойници на нейната възраст.
– Така е в епохата на постмодернизма – потупа ги Свети Петър по рамената и те отново се взряха в кристалното кълбо.
…този път комшията явно беше с червенокоса тигрица.
– ДА! – доволно възкликна Бабето и почти залепи бинокъла на прозореца. Протегна се и взе една пуканка от купата на перваза. Задържа я до устните си, притихнала в очакване.
В този момент обаче нещо голямо и светещо привлече вниманието на Бабето. Тя за секунда отмести бинокъла от възбудената сцена и го насочи към късчето небе, отрупано със звезди, подаващи се между блоковете. Нещо странно летеше към апартамента й. Имаше неправилна цилиндрична форма, примигваше в червено и жълто и като че ли бучеше.
Докато старицата се усети какво се случва, НЛО-то кацна на терасата на апартамента й. Със стържещ звук от летящата чиния се отвори капандура и пред Наталия се телепортира сияйна бяла светлина, която бързо променяше формата си и се изпълваше с материя.
Пуканката се изтъркули от пръстите на Бабето, когато пред нея накрая стоеше самият Брад Пит.
– О, майчице! – прошепна тя, разглеждайки холивудската му физика в хола си.
– Hello! Buenos dias! Здраствуйте! Como esta? – заговори Брад, а Бабето се опитваше да си поеме дъх от вълнение. Той очакваше тя да му отвърне, все пак в Галактическия кодекс пишеше, че земляните по принцип са учтиви. Нещо явно не беше наред. Позволи си да я докосне с пръст и разбра. – А! Български! Здравейте!
– Здравей! – с пресипнал глас отвърна Наталия и в миг съжали, че не си е облякла най-хубавия домашен пеньоар – онзи, с големите хризантеми. А и можеше да е хубаво да извика Мичето преди няколко дни, за да й боядиса косата в по-наситено синьо. Все пак Брад Пит колко често идва в дома ти? Тя кокетно пооправи разпилените си къдрици. – Брад… Брад… Сам ли си, моето момче? Джолито с теб ли?
Красавецът не отговори веднага. Изглежда премисляше въпроса.
– Джолито? – промърмори озадачено. – Вероятно е станала грешка. Сигурно заради образа, който съм приел. Не знам за какво говорите, госпожо. Програмиран съм да заема лика, който според вашия вид олицетворява красотата в пълния смисъл на думата.
– Значи… не си Брад Пит? – разочаровано попита Бабето и спря да кокетничи.
Замисли се дали не трябва да извика полиция тогава. Този можеше да е някакъв похотливец! После повтори пак мисълта в ума си. Този можеше да я някакъв похотливец!!! Усмихна се дяволито.
– Марсианец съм и събираме експонати за междупланетни опити. Когато прелитахме над този град, на духовната карта в летящата ни обсерватория вашата аура сияеше най-силно. Това означава, че сте в разцвета на силите си и сте идеална за експериментите ни с детеродните функции на земляните!
Бабето избухна в смях. Детеродните й функции отдавна бяха останали част от историята. Марсианецът обаче не се смееше. Изглеждаше напълно сериозен.
– Няма смисъл да се съпротивлявате, за това ви съветвам да дойдете доброволно…
Наталия спря да се смее. Май това не беше шега, не беше скрита камера, не беше и майтап. Взря се в неистинския и все пак така очарователен Брад, огледа тесния хол на старата си панелка… и в ума й набързо запрескачаха числа, образи, спомени. На тези години бе видяла достатъчно от този свят, може би беше време да опознае и други светове?
– Хванете ме за ръка! – подкани я марсианецът. – Програмиран съм да бъда джентълмен.
Бабето не каза нищо. Протегна се и го хвана под ръка. Тръгнаха към летящата чиния и тогава… сърцето й спря да бие и бездиханното й тяло се свлече на терасата…
– А тъкмо ми беше станало любопитно! – със съжаление въздъхна старицата, гледайки непомръдващото си тяло в кристалното кълбо. – Мислех да им предложа да вземат и комшията, та заедно да участваме в този експеримент…
– Смърт, ти да кажеш нещо по въпроса? – неопределено към кого се обърна Алби.
В този момент до Наталия се материализира масивно кресло от лилав плюш. Върху него стоеше дълга кокалеста фигура, загърната в черен плащ и нарамила коса с проблясващо сребристо острие.
– Съвсем по график, Алби! – отвърна Смърт и отгърна свитъка, който носеше. Древният на вид пергамент се разстла, краят му се изгуби под масата и далеч отвъд времето. – Наталия Петрова, позната като Бабето, петък, 23:52 часа, силни вълнения, сърдечен удар. – Смърт посочи един ред от безкрайния текст с кокалестия си пръст. Обърна се към покойницата и я изгледа с червения пламък на очните си кухини. – Беше приятно да се работи с теб, Бабет, душата ти беше лека, като на юноша. Това значи, че си живяла с удоволствие, а да знаеш колко малко хора го правят… – След което Смърт се изпари с тих пукот.
– Е, – произнесе Стиви. – Сега трябва да кажете къде искате да прекарате остатъка от вечността.
– Какво имате предвид? Рая или Ада ли?
– Ох, тези земляни! – засмя се Свети Петър. – Какви са тези архаизми, в които вярвате! Отдавна вече тази система не работи, нали за това я има Комисията по настаняването!
– Не бъди зъл, Петьо! От хилядолетия боговете не са изпращали нови указания на хората! – Ал извади червена писалка от джоба на сакото си. – Тук сте новодомец. Можете да опишете света, в който ви се иска да попаднете, пък ние ще се постараем да намерим нещо подходящо за душата ви.
– Представете си, че сме брокери! – ентусиазира се и Стиви.
На Бабето само това й трябваше. Палавото пламъче отново засия в очите й.
– Значи… искам умерен климат, без резки разлики в температурните амплитуди, да има специфични валежи от мъже, като в онази песен, нали се сещате? Да са яки, и мускулести, пък аз да съм млада, да приличам на Анджелина Джоли и…
Времето упорито се разваляше. Небето бе придобило особен цвят, граничещ между индигово синьо и умопомрачително сиво. Започваха да се сипят едри и тежки дъждовни капки. В далечината са чуваше гръмовен грохот и се разнасяше сияние от светкавици.
Свещеникът, като божи човек, водеше групата на опечалените през храсталаците в гората. Бабите вече не се лигавеха, ами всячески се опитваха да запазят колкото се може повече от новите си рокли. Често призрачната тишина биваше нарушавана от гарваново грачене. Тогава гробарите започваха вдъхновено да псуват – с целия цветущ арсенал от ругатни, на които е богат българският език.
Точно една особено описателна ругатня активира духовното табло в летящата чиния, акостирала на поляната зад иглолистните дървена в гората. Марсианците доволно потриха ръце, тоест пипала, тоест израстъците, с които си служеха като ръце в реалната си форма, и почти еуфорично се зарадваха на прииждащата към тях група земляни…
– Здравейте, уважаеми зрители! Пак съм аз, вашият любим метеоролог, а това е късната прогноза за времето! Липсвах ли ви? Ха-ха, знаех си аз, че съм ви липсвал! По този повод съм ви подготвил едно страхотно стихче за края на емисията… А сега – да си поговорим малко за прогнозата! Какъв странен ден, нали? – Синоптикът със странната нахилена физиономия и още по-странното велурено сако отново ръкомахаше пред картата на България. – Цялата страна днес се радва на топло пролетно слънце! Като изключение прави само това малко градче, ето тук, точно в сърцето на Балкана! Някак си там се е развихрила страховита буря. Не са ли големи късметлии с този благодатен пролетен дъжд…
Сигналът прекъсна. Натежала от пътници летяща чиния премина покрай сателита, който отговаряше за телевизионния сигнал в тази част от планетата, и счупи част от предавателя му…
Ухилената физиономия на синоптика застина за миг на екрана, премигна, премигна, и после цялата картина се стопи в мрака на телевизорите в цяла Българи, южните части на Турция и половин Македония.
1 Надежда всяка тука оставете – „Ад”, Данте – Б.а.
Яница Христова завършва бакалавърска степен по „Книгоиздаване” във Велико Търново, а след това е част от магистърската програма „Творческо писане” в СУ. Нейни разкази и стихове са излизали в различни периодични издания и алманаси. През есента на 2013 година е премиерата на първата й пиеса – „Без контрол“ в театър „София“, а през 2014 година разказът й„Машина за истории” е сред победителите в Конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В момента Яница е на 26 години и работи в сферата на медиите. Нейни текстове могат да бъдат прочетени в личния й блог, както и настраниците на „Момичетата от града”.
