Идеалистът в мен
пишеше стихове
и вярваше в приказки –
в герои, в справедливост,
в чест,
в доброто у другите.
Той пръв си отиде.
Остави следи
по хоризонта,
обагрен в пурпурно,
по които понякога
отново се връща –
у дома, тихо, като в храм
или древна светиня.
Пали свещите,
окъпан в здрача привечер,
целува иконите
(макар да знае,
че всички богове
оттук са си
отишли),
избърсва праха,
премита,
заключва вратата отвън
и тайничко поглежда
през рамо,
преди да си тръгне.
Знам, че имам нужда от него –
да поддържа вярата в околните,
да крепи основите на този свят,
пропукани безочливо
от циничност.
Но знам, че когато си тръгва,
отива някъде другаде,
за да се превърне в Атлас,
понесъл върху раменете си
цяла Вселена
от нечии
(чужди)
илюзии…
