Зимният ден ухае на мандарини
и канела.
И звучи като откраднатите надежди
на дете
(което няма да играе вън).
Или е още по-тъжно –
като куче,
затворено вкъщи
(в апартамент на третия етаж).
Зимният ден е пълна мистерия –
вървиш по следи,
оставени от някой друг…
Накъде ли (те) водят?
Снежинките лъкатушат –
чертаят история,
пренаписват дори твоя път.
Дали някой ще помни истината,
замръзнала отвъд времето?
Дали сам ще помниш
какъв си бил преди първия сняг,
преди този град
да се промени до неузнаваемост;
преди да се вледенят връзките,
които те свързват с безброй неща,
преди да се пропукат
и да се разпилеят на безброй
неправилни парченца?
Помниш…
Бил си някога дете.
Този спомен те кара
да гледаш навън,
където други деца се замерят с топки,
суетят се около снежни човеци
или се пързалят по заледения път,
а смехът
им кънти по цялата улица.
Иска ти се да захвърлиш всичко,
да изтичаш при тях,
да се стопиш сред радостта им…
Но знаеш:
късно е за тебе вече.
Ела…
Чаят ти е тук и ще изстине.
