Съдбата е раздала картите.
Колебаем се
за собствените си ходове
и се чудим какво се крие
в ръката на другия.
Докато се усетим,
сме се залутали сред правила
и се мъчим да излезем чисти
от една, твърде често,
нечестна надпревара…
А светът…
Светът се разпада.
Да се говори за това
е все по-належащо
и все по-неуместно.
Скоро грохотът на бомбите
ще говори вместо нас.
А ние… дори няма да усетим
как играта
си е сменила правилата…
Но почакай… Спри.
Стана така мрачно.
А уж е пролет.
И уж сме млади.
Най-доброто, казват,
тепърва предстои
(за нас)…
Така ли е? Не знам.
Гледам гълъбите през терасата.
Пърхат с криле,
гонят коричка хляб.
Гукат.
Нехаят за големите въпроси,
за сянката на бъдещето.
Стигат им дребните радости,
тук и сега…
* * *
(Гледам ги. Мисля
си…
как искам да съм
гълъб
и когато ми омръзне
(всичко),
просто да грабна
живота със себе си
и да отлетя –
колкото далече мога… )
Яница ХРИСТОВА
