(като в онази песен).
С всичките си белези,
очертали като карта
кръстопътищата на Съдбата тук.
Казва ти го древната знахарка,
която се взира
в ресните по ръцете ти
и току въздиша,
току грейва в усмивка.
А после дълго мълчи.
„Търсиш някаква своя си истина –
ще каже накрая. –
И не вярваш, че можеш да сгрешиш.
Но грешка е всяко отричане,
всяка крайност е грях.
Най-истинско е само да обичаш
и да се изправяш очи в очи
с онова, от което
те е страх…”
Ще си тръгнеш,
без да знаеш как да отговориш.
Но дълго ще мислиш за думите й.
Ще трака в тъмното
аналитичният ти ум на учен.
Ще търсиш доводи в своя защита,
ще се капсуловаш в оправдания,
за да се съхраниш.
Ще търсиш изход в математически формули
и ще се убеждаваш,
че това е гласът,
с който говори Вселената.
Но Вселената говори с различни езици.
Ще чуеш ли, професоре, шепотът й насън?
Защото душите една в друга се оглеждат
и често сънят е най-краткият път…
Яница ХРИСТОВА
