Живях в крайните квартали.
Наблюдавах от сутрин до вечер
уморените лица на хората,
вечно бързащи за някъде,
все за нещо закъснели,
а тук – така неусетно –
се изплъзва същинският живот
между пръстите им,
без дори да се усетят…
Слушах студеният вятър
през нощите
как фучи покрай панелките
и всичко след него остава
някак по-сиво,
дори котките:
в походките им даже
се вижда меланхолията
и безкрайната досада
да са тук…
Живях и на последния етаж
(за кратко).
Градът заспиваше в краката ми,
а нощните му светлини –
светулки –
кръжаха над забързаните му сънища.
Защото всяка нощ се превръща в обещание –
че утре няма да е същото…
Вървях. Хиляди улици съм извървяла.
Първо по твоите стъпки.
След това упорито надявайки се,
че оставям свои –
белег, че съм била тук,
че ме е имало…
И свикнах. Сама.
Да приспивам залезите си.
Да откривам в утрото възторг.
Да оставям болката да отшуми,
а не да се превръща в рана.
Да пазя щастието като перла,
скрита от очите на другите.
Да изтъка от надеждите си воал
и да ги пришия с вяра,
така че вятърът да не ми ги отнеме…
Затова и съм смела. Понякога.
Знам, градът ме разбира.
Разтварям се из улиците му
и после къс по къс се събирам…
Яница ХРИСТОВА
