Минало

Призраци от миналото

изпълват сивотата на деня.

Дебнат те зад някой ъгъл

и коварно протягат от мрака

 към теб костелива ръка.

Плуват в спомените ти

и те връщат назад –

към онзи стар образ,

който вече не си…

(дори снимките ти го доказват!)

Защото си пораснал.

Преживял си ги.

Раните са зараснали,

(но останал е белег).

Прескочил си пропастта

(но още чуваш ехото от дълбините й)…

И пулсът се ускорява

при всяка нова следа…

Миналото  - оказва се – е котва,

която те спира сред полет

и стеснява хоризонта,

обещан на новите възможности.

Едно решение има.

И на себе си го дължиш!

Режи смело оковите.

И си позволи тази радост –

да забравиш онова,

което тежи

и те тегли назад:

все натам,

където, ако е имало смисъл,

щеше да останеш…

А ти не си.

Яница ХРИСТОВА 

Полунощ

Полунощ е.

Градът не спи.

Жужи в забързания трафик

 и чете стари вестници.

Защото тук новините

бързо остаряват.

Днес си просто дете,

а утре – грохнал старец

(дори не усещаш как така е станало!)

Може часовникът в кухнята да е спрял,

но времето продължава

да се гони с вятъра по булеварда.

А старите болки се трупат,

свиват се на кълбо –

като уморена котка,

която търси покой

всяка вечер в леглото ти

и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.

Събирам сияния –

отражения на фарове,

летящи светлини

и реклами от билбордове.

Лесно изглежда –

всичко уж се продава,

но все пак накрая

най-важното не можеш да купиш с пари

(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.

Безмилостни стрелките

шумолят в мрака.

Бяга след тях сънят ми,

сякаш за нещо ме наказва.

Старият фотьойл до прозореца

ще бъде моят пристан.

Старата котка в краката ми мърка.

Оглежда се нощта ми

в зелените й ириси –

лукава нежност…

И в този миг времето спира.

От грохнала старица

се превръщам пак в дете;

тичам по поляните

и гоня пеперуди

из слънчогледови поля…

Яница ХРИСТОВА