15
август е. Отварям сънливо очи в ранното утро и отправям дълго поглед към
късчето небе, което се процежда в процепа между щорите. Има нещо различно,
което отличава това утро от всички останали до сега. Ставам. Отварям прозореца
и ме обгръща хладина – приятна, пробуждаща и изпълнена с намек за септември.
Разбирам – лятото скоро ще си отиде...
Тръгвам за
работа и вървейки към метрото, си мисля как тихо и неусетно се променят
сезоните, как неуловимо тече потокът на времето и как, ако не отвориш очи в
точния момент, понякога пропускаш магията. А докато пътувах, дочух разговор,
напълно в синхрон с мен и мислите ми.
- Усещаш ли
колко хладно е вън? – попита старец, обърнат към младо момиче, вероятно негова
внучка, стоейки до вратата на автобуса.
- Направо си е
студено днес! – със съгласие възкликна тя.
- Да, - кимна
той. – Това е първото утро, с което идва есента...
Да... беше
прав. И го каза толкова красиво, че няма начин да пропусна романтиката в тези
думи.
И сега вървя
из града, улавяйки с поглед първите дървета, които започват да позлатяват
короните си, дочувам в симфонията на щурците вечер тихо сбогуване и знам, че
колкото и жарки да са слънчевите лъчи, скоро септември ще изрисува с есенната
си палитра пейзажи в златисто, оранжево и медночервено. Знам, че есенната ми
еуфория не е заразителна, защото есента е тих, меланхоличен и, в известна
степен, тъжен сезон. Но в момента съм натикала в очакването си за септември
толкова мечти, че не знам как някакви си тридесетина дни могат да поберат
всичко в себе си! Но... като за начало ми стигат неотменните кецове и раницата,
карираната риза, дългите залези и мрачните следобеди, дъхът на дъжд и
обиколките из паркове, планини и павирани пътища...
Сега очаквам –
онези натежали бели облаци, които идват обикновено след средата на август,
почти към края на месеца. Носят дъжд – очакван през повечето горещи летни дни.
Онзи дъжд, с който лятото наистина се сбогува... защото след него жилетките и
саката излизат от гардеробите и съпътстват минувачите по време на техните
близки и далечни пътувания. След това есента плъзва из града, из планината, и
тихият й глас прошумолява из клоните и листата на дърветата, кънти с всеки
паднал кестен, а там, от където са минали стъпките й, остават обгорени следи по
ливадите...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар