И се учиш да
летиш. Небето пред теб синее, ясно и чисто като детска сълза. Теб те е страх да
се устремиш към хоризонта, защото до сега не си предприемал подобна стъпка.
Сам. Но не се тревожи - старите птици ще ти покажат как да разпериш крила, как
да затаиш дъх... и да скочиш в неизвестното. Защото само така ще се научиш -
наблюдавайки със собствените си очи и опитвайки със собствените си крила. Е,
никой не може да ти обещае, че още от първия път ще станеш страхотен летец. Ако
някой тръгне да ти говори подобни приказки, знай, че това са страхотни лъжи, но
не се сърди - просто така се опитва да те мотивира. Защото те обича и вярва в
теб – на моменти повече, отколкото ти сам вярваш... Може би ще паднеш няколко
пъти преди това, ще те заболи, особено ако си се сринал от високо, обаче това е
част от Пътя. Стани, изтупай перата си, та да блеснат отново, и продължи да
опитваш. Никоя птица не се е излюпила научена, на ничии криле синевата не е
дадена даром...
Ала не
забравяй, че ще има и едни други птици, които постоянно ще се навъртат покрай
теб, за да ти кажат, че тази работа с летенето не струва, че е по-добре от сега
да зарежеш тези глупости и да вървиш, здраво стъпил с крака върху твърдата
земя... В тези случаи помни, че трябва хубаво да огледаш пернатото, което има
дързостта да те накара да помислиш, че трябва да се откажеш от мечтите си и цял
живот да съжаляваш, че не си опитал... Ако видиш, че крилата му са залинели или,
по-лошото, атрофирали, се замисли дали, вярвайки само на собствения си страх,
сам не е имал дързостта да опита и за това сега се вкопчва в думите
си, убеждавайки се, че са истина... опитвайки да те накара и ти да повярваш...
Но ти не вярвай! А ако крилата му са здрави и силни, калени от ветровете, се
запитай... дали пък не се бои, че летейки и ти, ще му отнемеш част от
собствения хоризонт... Не се ядосвай - някои птици глупаво вярват, заслепени от
егоизма си, че в небето няма място за всички... А може и да са от онези
стари птици, чиито перушини отдавна вече са започнали да се прошарват, но
въпреки това те са убедени, че ти не можеш да летиш – поне не и като тях на
младини... Но се случват и такива неща – небето понякога главозамайва птиците.
Пази се от това!
А
небето... ще те очарова. Ще се влюбиш във вятъра, който развява перата ти. Ще
обикнеш синевата, простора, усещането за лекота, което ти дава... Но имай
търпение. Преди това трябва да изтърпиш геройски всичко онова, което съпътства
процеса на учене на летене. Трябва да не се отказваш след всяко падане,
охлузване и натъртване. Болката не бива да те плаши, защото отминава с времето,
а след нея остава усещането, че можеш, просто можеш да се справиш. След като го
осъзнаеш, вече си истински летец!
И...
може и никога да не ти се случи, но все пак ми се иска да ти го кажа... за да
имаш едно наум...
Някой
ден, както си летиш и вдъхваш с пълни гърди от свежия въздух, а взорът ти се
разхожда по върховете на планините, набраздили хоризонта, и чувстваш неописуема
радост от всички дребни нещица, изпълнили деня ти... Ще ги видиш. А може и да
почувстваш присъствието им, без да знаеш къде точно са. По настръхналата си
перушина и по вледенената във вените ти кръв, ще знаеш, че са някъде тук –
наблизо. Това са орлите. Птици – много по-различни от теб и от твоята природа. Те
също летят и вярват, че са господари на небето, тъй като са способни да смачкат
всяка друга птица, отнемайки й всичко, което цени в този живот. А понякога – и самия
живот... Те ще те видят. Първи ще те видят. И няма да позволят да ти се размине
– ти, обикновената птица, дръзнала да омърси небето им... Ще тръгнат след теб.
Ти може и да опиташ да избягаш, да останеш или да се съпротивляваш – в повечето
случаи това няма значение. Те знаят повече лупинги от теб и повече подли
въздушни номера. Ще те издебнат, ще те накълват, ще отскубнат някои от
най-хубавите ти пера, а може дори да заръфат част от крилата ти... И ако имаш
късмет, ще им се откопчиш навреме. Но... все пак няма да имаш сили да летиш. Ще
тръгнеш надолу към земята и ще знаеш, че това падане ще е много по-различно от
всички други до сега. Защото си загубил част от себе си. И ще ти отнеме много
време да се съвземеш, да заздравеят крилата ти и отново да погледнеш с копнеж
към небето. Но знаеш, че пак ще го направиш – защото там са приятелите ти,
мечтите ти, всичко, което обичаш и за което си струва да се живее... Защото
само там можеш да летиш!
Но
преди това... умората ще те надвие. Ще изпълни цялото ти наранено същество.
Няма да искаш нищо друго, освен да се свиеш в гнездото си, да се сгушиш в
крилата си, да облегнеш някъде уморената си главица и да затвориш очи... И да
заспиш за дълго, много дълго време... А между времето някой, който те обича,
просто да постои до теб, да погали оръфаните ти пера и да ти прошепне „Спокойно.
И това ще отмине...”
А
то ще отмине наистина. Вярвай ми!
Няма коментари:
Публикуване на коментар