У наше село

Разказът е писан по тема "Избори" като част от курса по Творческо писане миналата година. Бих го определила по-скоро като експеримент (който отразява моята собствена борба с постмодернизма и с търсенето на различен изказ и разчупени изразни средства.)

Всички прилики с действителни лица и събития са напълно случайни.

(Сигурно.)

Тематично споделям разказа към днешна дата - с намигване към изборния ден, който предстои. 

Кога дойде време за избори у наше село таз година, настана голема суматоха, само дето зъркелите си не извадиха некои хора. Селото са раздели по махали - едни сакаха пак чича Мирчо да си остане кмет, а други думаха, че е по-добре Стойка Вишистката да оглави селото. Я, право да си кажем, не отбирам от политика, та не са замесвах в тая работа. Ама една вечер у дома дойде Мара Клюкарката и ми вика: 

 - Айше – кай, - ти за кога ще си дадеш гласа на изборите? 

- А, лельо Маро, не мой ти каза още, щот не съм го измислила. 

- А бе... Що не земеш да туриш хикса на името на наша Стойка у бул... бюл... блютината? Че тя е хем умно момиче, работно, учило, изучило са. Че и младо още, да му са не знае! Пък да видиш тя какви убави работи ще напраи за наше село, ум да ти зайде! Обещава! Само как обещава да я чуиш, сърце ще ти са разтупти. Аптека, вика, ще направя, ей-тука, на площада. Та бабите да не са налага да слизат у градо да си земат хаповете, да са тътрузят с тоз очукан автобус. За децата, дума, детска градина ще напрай. А за младежите - кръчмата тъй ще я стегне, че хич да не им са иска да излазят от там. 

- А - викам аз, - че те и без туй все там висят бе, лельо Маро. 

- И работа, дума наша Стойка, за сичките ще има. Виж, колко поля има за копане! Като започнат сички да копат, ще започнем да произвеждаме - я картофи, я домати, я нещо друго. Пък ще продаваме после и селото ще пру... про... прусперира, дума тя. Ам тъй де, няма само турски домати да ядем! На нашите ко им има? Нищо, биля са си мноо арни. 

- Тъй е, лельо Маро, тъй е - съгласих са и тъй  погледнах вратата, че да я подсетя да си ходи вече, ама тя – нъц!, не разбира от погледи. - Ама едно е да са обещава, пък съвсем друго - да са напрай. 

- На ти тука ей-таз торбичка с кифтета. - напрай са, че не ма чува старата дъртофелница. - Наша Стойка ги даде специално за тебе. Да почерпиш хлапетата тая вечер и с хубаво да я поменуваш. И да не забраиш - да  й туриш хикса в блю... блу... блютинината. 

 Взех аз торбичката и кат ма лъхна една миризма на печени кюфтета, направо пригладнех... Ама у тоз момент ума ми заработи - тъй, все едно десет коня го теглиха все напред. 

- С тез кюфтета, лельо Маро, само ще я споменувам с добро ваша Стойка. За другото ще трябва и парици да дадете... 

- Ух, че си и ти една ма, Айше... - махна с ръка тая проклетия и зачовърка из мантото си. Па после ми подаде с едно такова нежелания едни 20 лева - Ей ти, - вика сопнато, - ама да не забраиш за хикса, че главата ти откъсвам после! 

- Няма, няма – думам, - не бери грижа... - И за да отбегна недоразумението, я побутнах към прага, та тя най-сетне са усети и си замина. 

На другата седмица дойдоха и самите избори. Не ги мислих много кат дерт, щот не ма и бърка толкоз, ама кат са озовах сама с таз блютенина в тъмната стаичка... Нещо са случи. 

Държа химикалката, ама ръката ми зе да трепери. Хубаво, мисля си, аз ще сложа хикса на Стойка, ама... дали требе да е точно тъй? 

Ко лошо ми е направил чичо Мирчо? Нищо! Добър кмет беше. Че и малко на онзи, русия, симпатягата от турския сериал, дето го дават в 8 вечерта, прилича. Ама трябва малко да примижиш, кат го гледаш, инак пак е същия, де, ама годинките му личат вече. И тъй хубаво ходи облечен, спретнат. И хубаво говори. Нито веднъж не ми е казал, че съм циганка. Ама нито веднъж. Даже кога дойде време да раждам малкия Асенчо миналата година, сам чичо Мирчо са застъпи за мен, кога лекаря каза, че няма да ма приеме, че съм дължала много осигуровки. "Ще приемеш таз свястна жена - викна му, хем на областния главен лекар са падаше - че кат дойдем, че ти натрошим каската, ей! Ти какво - лекар ли си или кръчмар, дето все сметките гледа!". И тъй - на, дофтура ма прие, че после, от страх ли, не знам що, ама изроди Асенчо, че и кръстник му стана. 

Ами таз зима? Коги забръска онзи снег, а ний - цялата челяд у дома, пък дървата свършиха. И студ, майка, не са стои! Ама немотия, ко да се праи? И пак чича Мирча дойде - с един наръч цепеници, нищо не каза, само ги остави, па си тръгна... И кат ги изгорихме, на следващия ден кат пекна едно слънце... Често ви думам, все едно чичо Мирчо изгони зимата, ще кажеш, че ли я заплаши с нещо... 

И тъй стоя и си мисля в тъмната стаичка, ръката ми трепери, а нещо в пазвата ми започна да ма грее, да ма пари... Бръкнах си в сутиъона и измъкнах онез 20 лева. Гледам сега тях, гледам и блюнетината. Брех! Що да сторя?! 

Веднъж баба ми ми разказа, че кат е била млада булка още, са случили разни разправии пак у наше село, та тя е трябвало да излъже, че не е видела как баба Пена е изгонила мъжа си от къщата, щот кръшкал с Дора от горната махала. След туй той никогиш не се е върнал. Де се е затрил - не се знае, никой не го и виждал повече. И баба излъгала, да я пита някой що. „Ама после - вика баба - все разни гласове чувах, цела вечер. Все едно самодивите бяха излезли от гората и танцуваха под прозореца ми. И кога излязах на сутринта, цялата поляна под прозореца беше омачкана... За туй, чедо, ще ти река, че не бива да лъжеш и не бива да праиш неща, дето цялата ти душа казва, че не бива. Щото самодивите, както танцуват под прозореца ти, тъй могат да влязат и в къщата ти, да те задушат, да те отвлекат и сам да не знаеш къде си”...

Гледам блютинката и си думам на ум, че ако сложа хикса на грешното място... кат нищо самодивите ще дойдат и ще ма погубят, че съм си продала тъй евтино душата и ще навредя на добрия човек за едните 20 лева... 

За туй... затворих очите, сложих с едно бързо движение хикса, мушнах и 20 лева в плика и го затворих. Можех и кюфтетата да върна, ама хич не ми са стори, че ще е красиво. 

После си тръгнах... И не знам дали един глас може да промени дереджето, ама... ако може - ще ми са да знам, че това е моят глас. 

Яница ХРИСТОВА