Опиянена от почти двуседмично системно будуване, изтощена от работната нагорещена обстановка в четвъртък и съвсем на ръба на силите си днес, стоях и очаквах втората си литературна среща с Етгар Керет (любовта си към когото дължа преди всичко на Стаси - една приятелка, която горещо ми го препоръча преди около 3 години). А да срещнеш човек като Керет на живо е дори по-вълнуващо, отколкото да го откриеш чрез думите, с които създава разказите си… Заразителната лекота, с която говори за живота, с която разказва невероятни случки от собственото си ежедневие (които надминават по чудатост и тези, които въображението му създава), начинът, по който приема света – с всичките му битки, болки и недостатъци - успявайки да ги филтрира така, че да ги превърне в смях… И накрая да не усетиш кога и как са минали два часа, а ти сякаш си пропътувал стотици километри и си се скитал къде ли не, срещнал си се с кого ли не – уж обикновени хора, а всичките по своята същност герои…
За това и тръгвайки си от бара, вече се бях заредила със сили и ентусиазъм, който опасно прогонва съня и сега… И си мисля: как понякога животът не е точно такъв, какъвто си си го представял. Но това няма никакво значение, ако някак си успееш да разкажеш собствените си истории… И ако имаш силата да им вдъхнеш такъв живец, че те сами да тръгнат да обикалят по света, водейки те след себе си…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар