Етюд

(В пет части)

Разочарование

Правоъгълно е.

И сякаш е заседнало в гърлото ти,

пречи ти да си поемеш дъх…

Ръбовете му са остри и

раздират част от теб

при всеки опит..

Има металичен вкус.

Все едно е направено от олово

и ти много добре знаеш –

разпръсква отровни нишки в кръвта ти.

Заради това ще изчезнеш –

подобно на Римската империя,

загърбила всякакво величие…

Щастие

Редуват се.

А то е плахо.

Като дете с бели пантофки,

което скача в купа

с опадали есенни листа.

Разхожда се вечер из булеварда –

едвам ще го познаеш в здрача,

ако не търсиш точно него…

Понякога се осмелява –

да те хване за ръка,

да те накара да изправиш глава,

да се огледаш в звездите,

едвам пробили си място на небето

в града.

Обикновено не остава дълго.

Премигваш…

И то вече с други си играе

из есенните паркове…

Любов

Там е, където няма болка.

Или поне така би трябвало да е.

Но ние – съвсем по човешки –

умеем да объркваме разни неща…

Оплитаме се в мрежи,

пресяваме сънища

и накрая се оказваме въвлечени

в поредната изтъркана илюзия.

Строим замъци

от пясъци

и в тях зазидваме здравия разум.

Защото и без друго не го ползваме…

Очакване

Светът притихва.

Само колите тичат с блеснали фарове,

без да знаят – заслепяват те.

А в теб се свиват бури,

ураганни ветрове отвяват мислите ти –

все на Север…

А ти стоиш, притихнал.

Светът се свива в един единствен миг.

Преди да избухне като Свръхнова

и да се разпилее на хиляди парченца…

И това е мигът, в който някой ще ти каже

своето „Да” или своето „Не”…

И това ще промени цялата Вселена…

Кръгове

Затварят се.

И накрая оставаш сам – като в пашкул.

И се чудиш – дали си какавида,

която ще се превърне в пеперуда.

Или си се оттеглил в тишината,

за да се сбогуваш с крилата си…

Яница ХРИСТОВА