Снежният ден

Зимният ден ухае на мандарини

и канела.

И звучи като откраднатите надежди

на дете

(което няма да играе вън).

Или е още по-тъжно –

като куче,

затворено вкъщи

(в апартамент на третия етаж).

Зимният ден е пълна мистерия –

вървиш по следи,

оставени от някой друг…

Накъде ли (те) водят?

Снежинките лъкатушат –

чертаят история,

пренаписват дори твоя път.

Дали някой ще помни истината,

замръзнала отвъд времето?

Дали сам ще помниш

какъв си бил преди първия сняг,

преди този град

да се промени до неузнаваемост;

преди да се вледенят връзките,

които те свързват с безброй неща,

преди да се пропукат

и да се разпилеят на безброй

неправилни парченца?

Помниш…

Бил си някога дете.

Този спомен те кара

да гледаш навън,

където други деца се замерят с топки,

суетят се около снежни човеци

или се пързалят по заледения път,

а смехът

им кънти по цялата улица.

Иска ти се да захвърлиш всичко,

да изтичаш при тях,

да се стопиш сред радостта им…

Но знаеш:

късно е за тебе вече.

Ела…

Чаят ти е тук и ще изстине.

Яница ХРИСТОВА 

Идеалист

Идеалистът в мен

пишеше стихове

и вярваше в приказки –

в герои, в справедливост,

в чест,

в доброто у другите.

Той пръв си отиде.

Остави следи

по хоризонта,

обагрен в пурпурно,

по които понякога

 отново се връща –

у дома, тихо, като в храм

или древна светиня.

Пали свещите,

окъпан в здрача привечер,

целува иконите

(макар да знае,

че всички богове

 оттук са си отишли),

избърсва праха,

премита,

заключва вратата отвън

и тайничко поглежда

през рамо,

преди да си тръгне.

Знам, че имам нужда от него –

да поддържа вярата в околните,

да крепи основите на този свят,

пропукани безочливо

от циничност.

Но знам, че когато си тръгва,

отива някъде другаде,

за да се превърне в Атлас,

понесъл върху раменете си

цяла Вселена

от нечии

(чужди)

илюзии…

 Яница ХРИСТОВА 

Комисия по настаняването

Разказът ми "Комисия по настаняването", публикуван за пръв път в сайта "Сборище на трубадури" на 12 август 2016 г. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

Странен гологлав синоптик с велурено сако се разхождаше пред картата на България.

– Днес времето в страната ще бъде предимно слънчево. Очакват се валежи в източната или западната част на страната, като е възможно и обратното. Но не забравяйте – няма значение какво е времето навън, когато вие се усмихвате и се радвате на този прекрасен живот, изпълнен с поезия и…

Бурята, уловила прогнозата му чрез електромагнитните и аналоговите трептения, които се лутат из атмосферата, беше озадачена. Не само че не разбираше как животът е изпълнен с поезия, ами и сега не знаеше накъде да се насочи – на изток ли, на запад ли…

Затова и се спря. Над малкото провинциално градче…

Облаците, сиви и тежки, надвиснаха над гробището и небето притъмня. Свещеникът припяваше някакъв печален химн, но като цяло опелото вървеше към края си. Насъбраното множество се бе и изредило да метне по шепа пръст върху махагоновия ковчег, който щеше да отведе Наталия, известна още като Бабето, в нейния последен дом. Възрастните жени, с които покойната плетеше доскоро пред блока, наддадоха жален рев и скриха лицата си зад дантелени кърпички.

Гробарите почти бяха приключили със заравянето на гроба, когато странен металически грохот заглуши стоновете на ревящите баби.

– Мостът! – кресна някой. – Откраднаха моста!

Гробарите хвърлиха лопатите, попът заметна расото си, за да не му се пречка, а бабите забравиха за кърпичките и театралниченето и се затичаха досущ като при съобщение за промоция в голям супермаркет към малкия метален мост, който минаваше над рова с вода и свързваше гробището и града.

В далечината се виждаше как група вехтошари влачат металната конструкция към склада за вторични суровини. Как бяха успели да я измъкнат от основите й? Историята мълчи.

Бабите отново наддадоха рев. Този път искрен, защото съжаляваха себе си. Нито можеха да плуват, нито имаше някой як младок наоколо, та да им помогне да преминат през дълбоката вода, която делеше двата бряга, а и на всичкото отгоре бяха облекли най-хубавите си дрехи.

– Какво ще правим сега? – попита чичо Гошо от зеленчуковия магазин в квартала.

– Ще трябва да минем през гората… – неуверено каза свещеникът и тълпата бавно се обърна към пустеещата гора, която виеше клони зад паметните плочи. От години бе пусто, самотно и призрачно място, обрасло с драки и населявано един Бог знае от какво…

Докато опечалените се бореха с чувството за самосъхранение и с нежеланието да преплуват през мръсната кална вода, над клоните, устремени към сивеещото небе, прелетя гарван и удостои присъстващите с презряно „Гра!“. Бабите пак наддадоха рев.

– Ах! По, ако знаеш как те мразя! – кресна единият гробар и заразмахва юмрук към проклетата птица. – Влияеш отрицателно на целия бизнес!

– Това ли е то? Оня свят? – попита Бабето и се заоглежда. Сред приглушената светлина помещението приличаше на казино. На отсрещната стена висеше огромен неонов надписLasciate ogni speranza, voi ch’entrate1. На масата пред нея стояха двама – единият имаше странна прическа, напомняше малко на глухарче, а другият й изглеждаше особено познат, сякаш бе виждала снимката му из всички вестници наскоро. А зад тях – прав беше застанал трети, с изтупан лъскав костюм, който в ръце държеше стар на вид бележник и си записваше подробно.

– Не, Наталия, преди да стигнете до Оня свят, трябва да преминете през Комисията по настаняването – заобяснява този със стърчащия бял перчем. – Да ви се представя. Главен комисар Алберт Айнщайн, ръководител на отдела от 1955 година до сега. Може да ми казвате просто Ал, за по-кратко. Това е колегата ми. Той от няколко години е в бранша, но създаде доста иновации и сме изключително доволни, че вече е част от екипа.

– Приятно ми е – кимна посоченият на съседния стол господин, а Бабето се взря в него зад очилцата му.

-А! Момче! Ти не си ли този бе… компютърджията… Работа, работа… – затърси думата в съзнанието си тя.

– Да, Джобс, приятно ми е – изненада се от прозорливостта й Стиви.

– И сега какво? – Бабето се облегна удобно на мекия стол. – Трябва да ви разкажа живота си ли?

– Може би е по-добре да споделите как Смъртта ви откри – отвърна Алби.

– Да, – съгласи се и Стив. – Забелязали сме, че покойниците обикновено имат нужда да споделят как се чувстват след това…

– Ами… – Бабето се разтършува из спомените си. – Мисля, че всичко започна в понеделник…

Стоях на сергията на Жоро и разглеждах връзките с магданоз. Бях си наумила да правя мусака. Какво? Защо ме гледате така? Много си върви с магданоз! А и в него има куп полезни вещества – желязо, магнезий, пък и… е вкусно бе, мама му стара! Ако ми дойдете на гости в Оня свят някой път, може и да ви я приготвя – по специална рецепта е, направо пръстите ще си оближете!

А? Да. Та разглеждам магданоза и с крайчеца на окото виждам как Жорко се заглежда в мен. Знам го аз, че ме харесва от едно време още, ама нали е женен, пък аз съм стара вече… и се правим на две и половина…

Пък то, това, магданозът де, не може да е току-такъв. Само с пресен става хубаво. Трябва да е свеж и зелен…

И точно когато си бях избрала една връзка, Донка от съседната кооперация се доближи до мен….

– Извинете. – Бабето спря разказа си и с почуда се загледа в онзи с костюма. – Този господин защо записва всяка моя дума?

– А, той ли? – Алби погледна зад рамо. – Не се тревожете. Това е Свети Петър, такава му е работата.

– Свети Петър? – Наталия невярващо разходи поглед по стилния му костюм, а той заговорнически й намигна. – Но… той не трябва ли да има ореол, бяла роба, огромна връзка ключове, такива неща…

– Ха! Демоде! – измънка под нос светецът.

– Откакто се запозна с Версаче, много държи на стайлинга си… Моля, продължете – прикани я Стиви.

… знам аз, че за тази Донка се говори, че има дарба – гледа на кафе, на карти, истински оракул, казват, че била. Никога не съм вярвала в подобни щуротии, обаче нещо в погледа й онзи ден ме притесни. След като постави ръка на рамото ми, очите й се оцъклиха и сякаш вече не беше в този свят, а гледаше направо през мен.

„Този петък – каза тя, – ще умреш… в ръцете на силен и красив мъж…“

С периферното си зрение видях как Жоро се е нахилил, ама на мен хич не ми беше смешно.

„Кофти начало на уикенда ще да е…“ – отвърнах и опитах да се махна колкото се може по-бързо от там, та накрая и магданоза забравих…

– А нещо за самата вечер, в която умряхте? – върна я към настоящия момент Алби.

– Не знам… – Бабето повдигна рамене. – Всичко се случи много бързо, не мога да преразкажа цялата история…

– Петьо, дай топката – обърна се Стиви към светеца, който постави по средата на масата голяма кристална сфера. – Кристална топка, модел 2013-1, работи безотказно в духовното пространство и дори няма нужда от интернет!

– Стиви, не бъди толкова самодоволен! И без нея се справяхме преди. Малко хипноза, и покойникът всичко си казваше!

– Алби, не се заяждай, виж колко по-цивилизовано е така. – Стиви почука няколко пъти по кристала и в сферата се раздвижиха образи.

Бабето разпозна себе си – по светлосинята си бабешка коса и по пеньоара на цветенца…

Петък вечер. Бабето стоеше в хола на апартамента си. Нервничеше и постоянно гледаше часовника си, нетърпеливо въоръжена с бинокъл в ръка. От време навреме се доближаваше до прозореца и надничаше през пердето. Нищо. Нищо, всеки път нищо. До момента, в който в блока отсреща не светна един точно определен прозорец. Тя побърза да вземе купата с пуканки и да нагласи бинокъла добре на сбръчкания си нос. Шоуто можеше да започне…

– Защо? – попита Алби.

– В нашия списък е отбелязано, че сте била голяма воайорка, особено през последните няколко години – вметна Стиви и разпръсна няколко фино изписани листа на масата пред кристалната сфера. – В досието ви е записано.

– Пенсията ми е малка, пък еротичните канали са скъпи! – възмути се Бабето. – Какво очаквате? Но вижте, младокът от съседната кооперация ми пълни душата с удоволствие. При това напълно безплатно! Направо да му се прииска на човек да е с около 40-50 години по-млад!

Алби и Стиви се спогледаха изненадано. Очите на Бабето палаво блестяха, което рядко се случваше при срещите им с други покойници на нейната възраст.

– Така е в епохата на постмодернизма – потупа ги Свети Петър по рамената и те отново се взряха в кристалното кълбо.

…този път комшията явно беше с червенокоса тигрица.

– ДА! – доволно възкликна Бабето и почти залепи бинокъла на прозореца. Протегна се и взе една пуканка от купата на перваза. Задържа я до устните си, притихнала в очакване.

В този момент обаче нещо голямо и светещо привлече вниманието на Бабето. Тя за секунда отмести бинокъла от възбудената сцена и го насочи към късчето небе, отрупано със звезди, подаващи се между блоковете. Нещо странно летеше към апартамента й. Имаше неправилна цилиндрична форма, примигваше в червено и жълто и като че ли бучеше.

Докато старицата се усети какво се случва, НЛО-то кацна на терасата на апартамента й. Със стържещ звук от летящата чиния се отвори капандура и пред Наталия се телепортира сияйна бяла светлина, която бързо променяше формата си и се изпълваше с материя.

Пуканката се изтъркули от пръстите на Бабето, когато пред нея накрая стоеше самият Брад Пит.

– О, майчице! – прошепна тя, разглеждайки холивудската му физика в хола си.

– Hello! Buenos dias! Здраствуйте! Como esta? – заговори Брад, а Бабето се опитваше да си поеме дъх от вълнение. Той очакваше тя да му отвърне, все пак в Галактическия кодекс пишеше, че земляните по принцип са учтиви. Нещо явно не беше наред. Позволи си да я докосне с пръст и разбра. – А! Български! Здравейте!

– Здравей! – с пресипнал глас отвърна Наталия и в миг съжали, че не си е облякла най-хубавия домашен пеньоар – онзи, с големите хризантеми. А и можеше да е хубаво да извика Мичето преди няколко дни, за да й боядиса косата в по-наситено синьо. Все пак Брад Пит колко често идва в дома ти? Тя кокетно пооправи разпилените си къдрици. – Брад… Брад… Сам ли си, моето момче? Джолито с теб ли?

Красавецът не отговори веднага. Изглежда премисляше въпроса.

– Джолито? – промърмори озадачено. – Вероятно е станала грешка. Сигурно заради образа, който съм приел. Не знам за какво говорите, госпожо. Програмиран съм да заема лика, който според вашия вид олицетворява красотата в пълния смисъл на думата.

– Значи… не си Брад Пит? – разочаровано попита Бабето и спря да кокетничи.

Замисли се дали не трябва да извика полиция тогава. Този можеше да е някакъв похотливец! После повтори пак мисълта в ума си. Този можеше да я някакъв похотливец!!! Усмихна се дяволито.

– Марсианец съм и събираме експонати за междупланетни опити. Когато прелитахме над този град, на духовната карта в летящата ни обсерватория вашата аура сияеше най-силно. Това означава, че сте в разцвета на силите си и сте идеална за експериментите ни с детеродните функции на земляните!

Бабето избухна в смях. Детеродните й функции отдавна бяха останали част от историята. Марсианецът обаче не се смееше. Изглеждаше напълно сериозен.

– Няма смисъл да се съпротивлявате, за това ви съветвам да дойдете доброволно…

Наталия спря да се смее. Май това не беше шега, не беше скрита камера, не беше и майтап. Взря се в неистинския и все пак така очарователен Брад, огледа тесния хол на старата си панелка… и в ума й набързо запрескачаха числа, образи, спомени. На тези години бе видяла достатъчно от този свят, може би беше време да опознае и други светове?

– Хванете ме за ръка! – подкани я марсианецът. – Програмиран съм да бъда джентълмен.

Бабето не каза нищо. Протегна се и го хвана под ръка. Тръгнаха към летящата чиния и тогава… сърцето й спря да бие и бездиханното й тяло се свлече на терасата…

– А тъкмо ми беше станало любопитно! – със съжаление въздъхна старицата, гледайки непомръдващото си тяло в кристалното кълбо. – Мислех да им предложа да вземат и комшията, та заедно да участваме в този експеримент…

– Смърт, ти да кажеш нещо по въпроса? – неопределено към кого се обърна Алби.

В този момент до Наталия се материализира масивно кресло от лилав плюш. Върху него стоеше дълга кокалеста фигура, загърната в черен плащ и нарамила коса с проблясващо сребристо острие.

– Съвсем по график, Алби! – отвърна Смърт и отгърна свитъка, който носеше. Древният на вид пергамент се разстла, краят му се изгуби под масата и далеч отвъд времето. – Наталия Петрова, позната като Бабето, петък, 23:52 часа, силни вълнения, сърдечен удар. – Смърт посочи един ред от безкрайния текст с кокалестия си пръст. Обърна се към покойницата и я изгледа с червения пламък на очните си кухини. – Беше приятно да се работи с теб, Бабет, душата ти беше лека, като на юноша. Това значи, че си живяла с удоволствие, а да знаеш колко малко хора го правят… – След което Смърт се изпари с тих пукот.

– Е, – произнесе Стиви. – Сега трябва да кажете къде искате да прекарате остатъка от вечността.

– Какво имате предвид? Рая или Ада ли?

– Ох, тези земляни! – засмя се Свети Петър. – Какви са тези архаизми, в които вярвате! Отдавна вече тази система не работи, нали за това я има Комисията по настаняването!

– Не бъди зъл, Петьо! От хилядолетия боговете не са изпращали нови указания на хората! – Ал извади червена писалка от джоба на сакото си. – Тук сте новодомец. Можете да опишете света, в който ви се иска да попаднете, пък ние ще се постараем да намерим нещо подходящо за душата ви.

– Представете си, че сме брокери! – ентусиазира се и Стиви.

На Бабето само това й трябваше. Палавото пламъче отново засия в очите й.

– Значи… искам умерен климат, без резки разлики в температурните амплитуди, да има специфични валежи от мъже, като в онази песен, нали се сещате? Да са яки, и мускулести, пък аз да съм млада, да приличам на Анджелина Джоли и…

Времето упорито се разваляше. Небето бе придобило особен цвят, граничещ между индигово синьо и умопомрачително сиво. Започваха да се сипят едри и тежки дъждовни капки. В далечината са чуваше гръмовен грохот и се разнасяше сияние от светкавици.

Свещеникът, като божи човек, водеше групата на опечалените през храсталаците в гората. Бабите вече не се лигавеха, ами всячески се опитваха да запазят колкото се може повече от новите си рокли. Често призрачната тишина биваше нарушавана от гарваново грачене. Тогава гробарите започваха вдъхновено да псуват – с целия цветущ арсенал от ругатни, на които е богат българският език.

Точно една особено описателна ругатня активира духовното табло в летящата чиния, акостирала на поляната зад иглолистните дървена в гората. Марсианците доволно потриха ръце, тоест пипала, тоест израстъците, с които си служеха като ръце в реалната си форма, и почти еуфорично се зарадваха на прииждащата към тях група земляни…

– Здравейте, уважаеми зрители! Пак съм аз, вашият любим метеоролог, а това е късната прогноза за времето! Липсвах ли ви? Ха-ха, знаех си аз, че съм ви липсвал! По този повод съм ви подготвил едно страхотно стихче за края на емисията… А сега – да си поговорим малко за прогнозата! Какъв странен ден, нали? – Синоптикът със странната нахилена физиономия и още по-странното велурено сако отново ръкомахаше пред картата на България. – Цялата страна днес се радва на топло пролетно слънце! Като изключение прави само това малко градче, ето тук, точно в сърцето на Балкана! Някак си там се е развихрила страховита буря. Не са ли големи късметлии с този благодатен пролетен дъжд…

Сигналът прекъсна. Натежала от пътници летяща чиния премина покрай сателита, който отговаряше за телевизионния сигнал в тази част от планетата, и счупи част от предавателя му…

Ухилената физиономия на синоптика застина за миг на екрана, премигна, премигна, и после цялата картина се стопи в мрака на телевизорите в цяла Българи, южните части на Турция и половин Македония.

1 Надежда всяка тука оставете – „Ад”, Данте – Б.а.

Яница Христова завършва бакалавърска степен по „Книгоиздаване” във Велико Търново, а след това е част от магистърската програма „Творческо писане” в СУ. Нейни разкази и стихове са излизали в различни периодични издания и алманаси. През есента на 2013 година е премиерата на първата й пиеса – „Без контрол“ в театър „София“, а през 2014 година разказът й„Машина за истории” е сред победителите в Конкурса за фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян. В момента Яница е на 26 години и работи в сферата на медиите. Нейни текстове могат да бъдат прочетени в личния й блог, както и настраниците на „Момичетата от града”.

Твоите хора

Статията ми "Твоите хора", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 25 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Обичам, когато се съберем цялата компания, всеки да забрави за времето, а мен да ме заболят скулите от смях и от непрестанно усмихване. Обичам ги тези разговори, които прелитат от астрофизика и Космос, през злободневни професионални неволи и стигнат до това какво и как да сготвим, за да изненадаме гостите си, или в кой автосервиз няма да ни одерат кожите. Влюбена съм в тази подкупваща непринуденост, с която тече разговорът – без да мислиш дали това, което ще кажеш, е уместно или не. Без да се притесняваш дали ще те разберат правилно, или въобще няма да те разберат. Защото това са твоите хора. Онези, до които можеш да си позволиш да бъдеш човек – да бъдеш себе си, да изглеждаш крехък и чуплив или да бъдеш смел, без да се боиш, че ще ти се присмеят… До които можеш да обичаш. И да имаш мечти. И страхове. До които да строиш бъдещето си. Или да извличаш от миналото само онази есенция, в която са събрани най-ярките спомени от всичко онова, което те е направило човека, който си…

Дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад.

За съжаление, тези срещи не се случват толкова често, колкото на мен би ми се искало. Времето, разстоянието, мястото, моментът, графиците… Понякога всичко се превръща в едно голямо разминаване. Но вече знам – дори и с години да не сте се виждали, когато отново се срещнете, времето не само спира, но и някак забавя ход, сменя посоката и се връща назад и накрая сякаш не е минал нито ден от последната ви среща. Все така сте си близки. Отново намирате път един към друг – просто защото пътят никога не е бил прекъсван…

Понякога тази мисъл има силата да се превърне в носеща греда, върху която се обляга цялото ежедневие. Дните, които те сблъскват с хора от всякакъв тип, твърде далеч от твоя. Агонията от противопоставянето на различни гледни точки, в които едната винаги трябва да е правилна, а другата – не (твоята). Неприемането. Неразбирането. Ампутацията на нормална комуникация. Затварянето в стереотипи и опитът да те вмъкнат в рамките на чужди разбирания за света. Откритието, че, за да се впишеш, трябва да застанеш на челна стойка, въпреки че дори тогава не е сигурно. Пък и въпросът остава – има ли смисъл въобще? 

Те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен.

Когато се срещнеш с твоите хора, картината се избистря, отговорът изплува ясно на повърхността. Не. Няма смисъл. Поне докато ги има тях. Докато има хора…

...Уютни, като дом. Топли – като есенен ден, в който всичко е окъпано в жълто и охра, а слънцето се отразява в медните цветове и се загнездва в теб, сякаш може да те топли цяла зима. Безброй зими...

Има хора, които знаят – собствените ни стереотипи нараняват първо нас, а после и тези, които се опитваме да ограничим с тях. Именно затова те няма да се опитат да те напъхат в собствената си рамка. Ще те оставят да бъдеш свободен… Да бъдеш себе си.

Има хора, чийто дух лети. Изпълва стаята. Изпълва сякаш цялата Вселена. Те ще те накарат да мислиш – с различна гледна точка, по различни проблеми, на разнообразни теми. Те няма да ти кажат как да мислиш, няма да се опитват да формират и видоизменят мнението ти. Просто ще ти помогнат да израснеш. Да направиш крачка напред. Понякога – към неизвестното дори, в тъмното. Някъде, където никога не си мислил, че ще бъдеш. За да видиш, че там не е толкова страшно… 

Има хора, които искаш да задържиш до себе си завинаги.

Има хора, с които можеш да говориш часове наред и да загубиш представа за времето. А можеш и да помълчиш, без тишината да се загнездва помежду ви като проблем, като тягост, като наказание.

Има хора, до които животът изглежда по-лек, по-поносим. Знаеш, че те не бива да се превръщат в опора на света ти. Но знаеш и че, ако се наложи, биха изнесли целия свят на раменете си далеч от бурята…

Има хора, които… когато откриеш, разбираш: искаш да ги задържиш до себе си завинаги.

Те са… Уютни.

Като топъл ден…

Като огнище.

Като дом.

Има хора, за които ти си точно такъв човек!

Яница ХРИСТОВА 

Безкрайни звездни нощи

Статията ми "Безкрайни звездни нощи", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 16 август 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лятото си отива. Август се изплъзва като пясък между пръстите и есента започва да надзърта зад дръпнатите пердета на прозорците ни. Нощта става по-дълга. Денят свършва по-рано. Времето за бира в парка намалява, романтичните разходки по „Моста на влюбените” скоро ще останат в историята, прогонени от септемврийския хлад. Тук някъде ще последват скептичните погледи на онези, които все още не са си взели отпуска и не са се попекли на морския бряг. Разбирам ги. Но вслушайте се в гласа на вятъра – той нашепва, че промяната е вече тук. Неизбежна е. Една стара жена веднъж точно на морето ми каза как есента идва през август – обикновено след първия сериозен дъжд, след който температурите не тръгват да гонят живачни висини. 

Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни.

Но всяко лято е история. Изпълнено със спомени, то остава да живее в нас и да ни топли, дори когато навън се разфучат зимните снегове и ежедневието ни всмуче в себе си. Така е още от годините, в които летата означаваха само едно – „Ваканция!”. Дните минаваха на село – в тичане, лудории, дъх на окосена трева, филиите с лютеница на баба, скрити в тайни кътчета книги от задължителния списък за четене и най-истинските приятелства, в които единственото, което имаше значение, беше, че сме заедно и можем да си поиграем, да превърнем всяка среща в чудо. Онези лета остават да ехтят в нас, независимо от времето, независимо колко големи сме станали и колко сериозни са отговорностите ни – там, някъде дълбоко в себе си, винаги можем да открием същите малки деца, леко изплашени и изключително любопитни, които само очакват да си спомним за тях и за енергията, с която преминаваха през дните си.

Сега лятото за повечето от нас вероятно е… няколко откраднати седмици, пълни с морски пясък или свеж планински въздух. Палатки. Бунгала. Хотели. Хижи. Няколко дни на бягство от големия град и корпоративните постулати. Ограничен ресурс от време, в което да поживееш, да отдъхнеш, да презаредиш, да си починеш. Време, което никога не стига… Особено за плановете, които цяла година си събирал.

Грандиозният план за „Лято 2016” изпълни ли се? Дали първата пробойна не беше още в началото на годината, когато си обеща, че ще започнеш да спортуваш и да влезеш в супер форма за плажа? А с всеки ден оправданията ти бяха по-силни от мотивацията… След това дали великата ти идея не се пропука с мисълта, че от заплатата си ще спестяваш всеки месец и този път ще отидеш някъде далеч от родното Черноморие? А накрая Ахтопол пак ти изглеждаше добър, приемлив, скромен вариант… И дали не се размина с „тайфата” (същата онази, от детинство)? Дали обещанието, че тази година ще се съберете всички и ще отидете заедно на море, отново не се провали и не се стопи сред хоризонта като мираж – било заради невъзможност да напаснете графиците си, било заради това, че повечето вече имат свои семейства, деца, грижи… 

След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено…

Дали това лято беше такова, какво ти искаше? Надявам се да е било. Надявам се, когато се върнеш в града и вечер излезеш с чаша бира на терасата, докато нощта се разстила с безкрая от звезди над теб, да се усмихваш на събраните спомени тази година. Защото те ще се превърнат в история – твоята.

Понякога, дори тук, в столицата, летният въздух следобед се изпълва с пушек. Ароматът е познат. Хваща те за ръка и те връща години, години назад. Пак си дете, пак си на село, пак наблюдаваш стариците, които приготвят зимнина. Тук е различно. Ала винаги ще се намери по някоя баба бунтарка, която да реши да опуши целия квартал, но да си свари лютеницата пред блока и междувременно да подари едно пътуване назад във времето на някой забързан младеж като мен. Тя консервира лятото (подобно на стих на Георги Господинов) и го затваря в буркани, а аз мога да го запечатам само в думи – с този ресурс разполагам. Лято след лято.

И заради това знам… Дори и всички планове за лятото да са се сгромолясали с трясък, то не е било провал. След всяко лято остават моменти – някоя безкрайна вечер в разговори, някое пътуване, нещо споделено… Нещо, което искаш да разказваш. И нещо, за което ти се мълчи и си остава само за теб – за него ще се сещаш винаги, когато наблюдаваш ивицата небе и звездите, които надзъртат между блоковете, когато излизаш на терасата и тръпнеш в очакване за лятото догодина…

Яница ХРИСТОВА 

Готови ли сте за една "Игра за големи мъже"?

Статията ми "Готови ли сте за една "Игра за големи мъже"?", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 3 юни 2016 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК. 

Необходима е сериозна доза мъжество, за да запретнеш ръкави и да се впуснеш в пиеса, която разтърсва и те кара да мислиш дълго за нея, след като си я изгледал. Това най-добре го знае екипът, който запознава софийската публика с текста на Саймън Блок "Игра за големи мъже". Димитър Живков – носител на "Аскеер" за изгряваща звезда през 2013 г., дебютира като режисьор в този спектакъл. С умел поглед и такт, шлифован с досегашния му опит като актьор в Сатиричния театър и с авторския моноспектакъл "Живак" той разкрива мирогледа на тримата герои – шофьори на такси, в които всеки може да се припознае и да открие по нещо, което кореспондира със собствения му живот.

Колеги и приятели – Оскар (Тигран Торосян), Ерик (Юлиян Балахуров) и Тони (Владимир Зомбори), се срещат всяка седмица, за да премерят сили на масата за тенис. Но днес всичко е различно. Изправени пред опасността да изпаднат от първа дивизия, всеки от тях се изправя лице в лице и срещу собствените си персонални тревоги.

Борбата със самотата, търсенето на лично пространство сред буря от семейни проблеми, опит да запазиш (или да разрушиш) една връзка, за която не си сигурен в собствените си чувства; работата, която изцежда всяка жизнена енергия от тялото ти, но все пак трябва да намериш сили да живееш; докъде се простира приятелството и откъде започват личните ти принципи и убеждения; прокрадващата се мисъл, че животът на другите може би е по-добър от твоя собствен, но как все пак да се научиш да го живееш правилно – това са част от въпросите, с които се сблъскват героите. А отговорите… трябва да открие зрителят. Преди всичко заради самия себе си. 

Спектакълът е свеж и задържа вниманието будно с всяка следваща стъпка към неочаквания финал. Съвременната проблематика и динамиката, с която е изпълнен, превръщат сюжета в контрапункт на реалността. Убедителната реч на персонажите ще ви кара да се връщате към пиесата отново и отново… за да преоткривате нови нюанси от доводите им, върху които да се замислите.

"Игра за големи мъже" е написана през 1995 г. от Саймън Блок. Заради умението си да отразява стреса и напрежението в ежедневието на съвременния градски човек авторът често е сравняван от критиците с Дейвид Мамет. Преводът на български език е дело на Милена Попова. За визията на спектакъла (сценография и костюми) се грижи Димитър Димитров, за музиката отговаря Владо Ковачев, а фотограф е Петър Бонев.

Премиерата на "Игра за големи мъже" е на 06 юни на сцената на "Нов Театър" - НДК от 19:30 ч.

Яница ХРИСТОВА 

Септември

Септември е нова любов –

нежна, като полъх сред дърветата,

който разпръсква листата

и донася облаци.

Има дъх на изсушена чубрица

и стари билки,

скрити в раклата в къщата на баба.

Сияе с хиляда цвята –

всичките меки, всичките светли,

всеки един прилича

на целувка от слънцето,

свенливо скрито

 зад пердето на прозореца.

Нощите стават все по-дълги.

Звездите – далечни и студени.

Огънят в камината пропуква,

изпълва мрака с уморена светлина.

И точно тук, и точно сега

е идеалният момент

да разказваш истории –

да потъваш в тях

и да оживяват във въображението ти.

Септември е възможност:

да се сбогуваш с лятото,

да хербаризираш всички спомени,

да извадиш пуловерите от гардероба

и най-топлите си шалове…

Понякога септември е всичко,

което си очаквал през годината… 

Яница ХРИСТОВА

Звездни нощи

            Ловците се върнаха в пещерата и носеха нанизани на големи дървени пръти две диви планински кози. Здрачът падаше пред входа на каменния им дом, а огънят пращеше в издълбаното скално огнище. Тази вечер щеше да се пирува.

            Ая – дъщерята на Вожда – наблюдаваше танцуващите сенки на жените, които щяха да изпекат месото на огъня, да почистят кожите и да запазят най-хубавите кости. Те пееха – благодарствена песен за добрия улов, благославяха Слънцето и благодатта му, извиваха кръшните си тела около огъня и замятаха в ритъм кожените си туники.

            По някое време сред тях се прокрадна дългурестата фигура на Оги – младият мъж, който не ходеше да ловува. Той носеше голяма плетена кошница, пълна с боровинки и ароматни треви. Мускулестите ловци се извъртяха към него. Смехът им отекна в дългата пещерна зала. Вождът се приближи ядосано до момчето, събори кошницата и смачка с крак меките плодове. Изсумтя заплашително. Оги изглеждаше хладнокръвен. Само по свитите му в юмруци ръце се виждаше тънката нотка на недоволството. Младежът не каза нищо. Обърна гръб на групата и се насочи към изхода на пещерата. Преди да излезе, плъзна тъжен поглед към майка си. Старата жена се правеше, че не е забелязала нищо. Но очите й бяха плувнали в сълзи, докато обезкостяваше животните до огнището.

            Този история се повтаряше почти всяка нощ. Ая я бе наблюдавала стотици пъти досега. Но се надяваше днес да е различно… Въздъхна. Влезе в шатрата си, която бяха завършили преди ден – собствено нейно жилище сред селището, изплетено от клони и папрат. Тази  нощ беше новолуние. Ая беше събрала достатъчно луни зад гърба си. Бе настъпил моментът, в който да създаде семейство, да избере ловец, който да се грижи за нея и бъдещите им деца. Ритуалът щеше да започне след малко. Тя наметна върху раменете си туниката от тънка еленова кожа, обагрена в червено. От шията й се спускаше метален накит, който завършваше с прозрачен кристал. В абаносовите си коси вплете украшения от кост и миди. Репутацията й на най-красивото момиче в племето беше неоспорима…

            Огънят пукаше. Сенки плъзваха по лицата на племето, събрано около огнището. Гласовете им изпълваха нощната тишина и въздуха, напоен с аромат на печено месо и билки. Ая заемаше централно място, а до нея Вождът обхождаше с поглед широкоплещестите млади ловци. Скоро щеше да даде начало на ритуала. Момчетата щяха да имат изпитания за сила, за ловкост, за най-добре изработено оръжие – лък или копие.

            Ая потрепна при мисълта. Отговорността за този важен избор надвисна над раменете й като съдба и проклятие. Имаше чувството, че дъх не й достига тук. Напълни глинената купа със сварени билки, взе още едно парче печено месо и излезе на въздух.

            Оги стоеше пред входа на пещерата. Чертаеше нещо с пръчка в меката пръст. Ая приседна до него и му подаде глинените съдове. Той ги пое с недоумение.

            - Мъж, който не умее да ловува, не може да яде от храната на племето – повтори думите, чувани много нощи преди това.

            - Оги… Знаеш защо го прави баща ми, нали? Трябва да има правила, за да оцелеем.

            - Беше много по-лесно, когато бяхме деца и си играехме около шатрите на племето…

            - Знам – Ая постави ръка на рамото му, - но отдавна вече не сме деца. Всеки трябва да поеме своите отговорности.

            Оги се загледа в купата. Нощното небе се отразяваше в ароматния еликсир, луната надзърташе зад глинения ръб и сякаш тихо им се усмихваше.

            - Месото ухае хубаво – каза по някое време той.

            - Яж. За теб съм ги донесла.

            Младият мъж се поколеба. Но свитият му стомах изкъркори и взе решението вместо него. Той отхапа голямо парче и шумно задъвка.

            - Не ме бива в стрелбата с лък – заговори Оги, - а с копието съм още по-трагичен. Не съм толкова силен. Раменете ми са слаби. Като на жена, казват, че били. Не мога да догонвам дивеча. Когато случайно го стигна, нямам достатъчно ловкост, за да разбера кое е най-слабото му място. Мога само да събирам плодове… Аз съм срам за своето семейство.

            - Не си… - гласът на Ая не беше уверен. – Просто всички те сравняват с баща ти, а ти си много различен от него.

            - Да, с мъжа, който откри пещерата…

            - И ни спаси от бога на вятъра и богинята на дъжда. Той ни даде най-хубавия подслон…

            Бащата на Оги беше легенда - предишният Вожд, който реши, че не може племето му да се превива под силата на бурите и да губи шатрите си при най-лекия вятър. Сам тръгна на поход. Сам откри пещерата, в която в момента живееха всички. Но когато доведе хората до входа й, го чакаше изненада. Мечка, голяма като канара, пазеше мястото като свое. Вождът се пребори с нея, но раните му го отведоха към далечни други светове скоро след това. Оги беше малък. Помнеше само силните му ръце и рамене, върху които светът изглеждаше много по-прост и по-подреден.

            - Тази история ме пази, Ая. Ако не беше баща ми, Вождът до сега да ме е изгонил от племето. Аз съм издънка. Не съм полезен за никого от вас. А не съм глупав. Знам, че ако остана без племе, ще загина. Ще бъда сам сред зверовете. Но така сякаш умирам всяка нощ… Тук, под звездите.

            Ая се облегна на каменната стена зад гърбовете им. Звездите блещукаха ярки и безгрижни над тях. В далечината припяваше тъжна нощна птица.

            - Звездите са божествени сълзи, Оги. На Слънцето му е тъжно, че ни изоставя през нощта сами и плаче за нас. Сълзите му светят в тъмното и не ни позволяват да загубим пътя си никога.

            - Не знам дали ще ми повярваш, но от доста време ги наблюдавам. Струва ми се, че те се движат. Че и ние се движим, заедно със земята под краката ни.

            Ая се изправи и се загледа в момчето. Изглеждаше сериозен.

            - Дори и в момента ли? – не вярваше тя.

            - Да, дори и в момента.

            - Странно. Не усещам нищо.

            - То е… неуловимо. Сякаш невидима сила ни завърта в пространството. За това звездите всяка нощ не са точно там, където са били преди това. Ела, искам да ти покажа нещо.

            Оги се изправи на крака и подаде ръка на Ая. Тя я пое и двамата се скриха зад шубраците, които ограждаха входа на пещерата.

            Момичето занемя. Скрита от погледите на всички, скалата тук сияеше. Сякаш небето се отразяваше по гладкия камък и звездите я наблюдаваха едновременно там, отгоре, и тук – точно пред очите й.

            - Какво е това? – възкликна Ая и прокара ръка по скалата.

            - Това са наблюденията ми. От години ги гледам тези звезди. Трябваше по някакъв начин да отбелязвам промените. Издълбах ги с нож.

            - Но… те блестят! Като истински! Как си го направил? Това е магия!

            - Не е магия! – засмя се Оги. – В гората има един вид дървесни гъби. Те светят в тъмното. Събрах част от кората им и я превърнах в багрило.

            Ая се разхождаше около студения камък и прокарваше пръсти по всяко едно отделно съзвездие. Приличаше на малко дете, което за пръв път излиза от пещерата. Оги стоеше облегнат и я наблюдаваше тихо. Под бледите лъчи на лунната нощ изглеждаше още по-красива.

            - Виж, - той се доближи до нея, - приличат понякога на различни животни. Това не ти ли прилича на мечка?

            Ая отстъпи крачка назад. Наклони глава. Засмя се.

            - Да, погледнато така, прилича. А това? Това какво е?

            - Не знам. На теб на какво ти прилича?

            - Ами… бих казала, че е сърна.

            - Може да бъде всичко, което поискаш, Ая.

            Ая се спря до него. Оги беше прекалено висок за нейното племе пещерняци. Беше и прекалено слаб, защото ловуващите го лишаваха от стабилна храна. Когато бяха малки, играеха заедно до огъня. След това спряха. И не бяха говорили от години. Баща й, новият Вожд, не го харесваше – никак.

            Оги смутено се извъртя, избягвайки погледа й. Тишината между тях бе надвиснала като неловка бариера.

            - А това – Ая се върна към скалата, - какво е? – Тя прокара пръст по една особено ярка звезда, която оставяше блестяща следа след себе си.

            - О, това ли? Не знам как се нарича. Ела и ще ти покажа.

            Оги се промуши навътре в шубраците. Няколко скални издатини му помогнаха да се покачи на хълма над пещерата. Ая запретна туниката си и го последва в тъмнината. Когато и двамата бяха достатъчно нависоко, той хвана ръката й и посочи една определена ивица в небето. Там кометата сияеше сред звездите, а опашката й оставяше ярка следа в небосклона.

            - Появи се преди няколко дни. В началото беше много бледа. Прилича на звезда, която пада от небето. – каза Оги.

            - Да, наистина. – кимна Ая. – Божествена сълза, отронена за хората…

            Очите на момичето се насълзиха. Ая обърна гръб и на кометата, и на Оги. Седна върху влажната земя и сведе глава така, че косата скри лицето й.

            - Страх ме е, Оги!

            - Но… от какво? Ти си дъщерята на Вожда!

            - Аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето, Оги, като всички нас.

            - Почакай, не разбирам… - младежът коленичи до нея. – Ти скоро ще бъдеш жрица, ще си избереш ловец, ще изпълниш всичко, което племето иска от теб. От какво толкова има да се страхуваш?

            - От… от всичко! Ако днес направя грешен избор, ако зимата тази година е твърде жестока, ако не спазя ритуалите правилно, ако разгневя боговете, ако племето пострада заради мен?

            Тя се обърна съм него. Очакваше той да й каже нещо. Да я успокои. Той само се усмихна и посочи звездите.

            - Виж ги. Те никога за нищо не се притесняват. И правят света по-добър и по-красив.

            Ая се засмя. Засмя се и Оги.

            - Знаеш ли какво си мисля, Оги… - тя се приплъзна към него и облегна глава на рамото му. – Чувствам се добре до теб, не си като другите, не си като ловците. Те ме плашат.

            - За пръв път някой да види нещо хубаво в това, че не съм като ловците – Оги тъжно се усмихна.

            - Не. Наистина. Затова искаш ли… да споделиш разстланата кожа на пода в шатрата ми тази нощ, скрита от погледа на всички?

            Оги остана безмълвен. В тишината чуваше учестеното й сърцебиене. Тя се притесняваше. А той беше твърде изненадан, за да разсъждава трезво.

            - Тази нощ? – попита объркано.

            - И всички останали безкрайни нощи, докато някой ден Слънцето ни прибере при себе си и ни отведе на Дългото пътуване.

            - Аз… Да… Но баща ти няма да доволен, Ая!

            - Казах ти – аз съм преди всичко дъщеря на Слънцето… - тя се притисна по-близо до него и затвори очи. Сърцето й забави ритъм, затова пък неговото лудешки препускаше напред…

            В пещерата цареше оживление. Състезанията бяха започнали и ловците наддаваха бойни викове, докато премерваха силите си. Когато Ая и Оги влязоха, въздухът се раздвижи и пламъците на огъня затрептяха. Мъжете спряха боричкането си, Вождът се изправи. Погледът му се плъзна първо по Ая, после по Оги и накрая се спря върху сплетените пръсти на ръцете им.

            - Татко… - гласът й не трепна. – Аз избрах.

            - Какво трябва да означава това? – Вождът заплашително тръгна към тях. – Как така си избрала?!

            - Ето, виждаш, избрала съм. Ти трябва да се подчиниш на волята на жрицата на това племе! Не искаш да си навлечеш гнева на боговете, нали? Племето няма да го приеме добре. Може дори да те прокуди от пределите на селището…

            Двамата се гледаха дълго. Нито един от тях не извърна поглед.

            - Защо го правиш? – накрая не издържа Вождът. В гласа му вече не бе останала познатата заплашителност. Чуваха се само бащинска загриженост и тревога. – Искаш да ме накажеш ли?

            - Това няма нищо общо с теб, татко.

            - А тогава защо, Ая? Бащата на Оги беше силен воин, но той не е! Помисли малко! Знаеш, че когато дойде зимата, дивечът намалява, храната е оскъдна. Племето пак ловува заедно, но добрият ловец има привилегията първо да помисли за жена си и децата си… Оги няма да може да се погрижи за теб.

            - Не ми е нужно някой да се грижи за мен. Аз знам всички лековити билки в района, познавам всички ядливи гъби и корени, мога да направя храна от всичко, знам как да умилостивя боговете. Това никой от твоите воини не го може, нали?

            - Но, Ая…

            - Не се тревожи за мен, аз знам какво правя. – Ая се усмихна за пръв път, откакто влязоха в пещерата. Пусна ръката на Оги, приближи се до Вожда, надигна се на пръсти и го целуна по челото. – Искам всички нощи от остатъка на живота ми да имат двойно повече звезди. Тази магия сама не мога да я създам.

            - Не разбирам… - прошепна Вождът.

            - Някой ден ще разбереш. Сега просто дай благословията си и дай тон за ритуалната песен, която ще свърже този съюз с вечността.

            Вождът остана като вкаменен. Ая се отдалечи от него, хвана Оги за ръка и го поведе към новата си шатра. Племето се раздвижи. Някой зададе тон за песен. Погледите на всички дълго се носеха след двамата млади. Някой от тях сякаш за пръв път виждаха, че Оги е част от племето, други като че ли за пръв път забелязваха, че не е толкова странен. Само майка му стоеше тихо в тъмния ъгъл на пещерата и плачеше – от щастие…

Яница ХРИСТОВА 

           

Вричане

Тежка си - 

като лятна нощ,

надвиснала над звездно небе,

разстлала се над планински върхове

и мочурища.

Тежка си -

като приказка с тъжен край,

която родителите се страхуват

да прочетат на децата си.

Тежка си -

като мисъл, която не мога

да преглътна.

Като електричество,

което преминава през тялото

и те оставя разтърсен.

И сам.

Тежка си.

И грапава – също.

Да ти обърна гръб

ще е толкова лесно,

че изкушението просто

ме гъделичка по пръстите…

Тежка си -

като пеперуда,

препарирана на карфица

с цветен връх.

(Ще ми се да я събудя с дихание,

но богинята в мен спи.)

Тежка си.

Но така те обичам…

Израстваш с мен,

моя Мечта.

Някой ден,

знам,

ще те нарека и Съдба…

Но дотогава просто

ще извиваш ръцете ми,

ще превиваш раменете ми,

ще ме караш да коленича,

да падам и да ставам.

Хиляда компромиса да направя –

със себе си навярно,

само не и с теб…

Тежка си.

Като цената си в злато.

Ще те платя

и ще те имам!

Яница ХРИСТОВА 

"Изгубеното Северно сияние"

Разказът ми, участник в конкурса за фентъзи разказ "Песента на Юга", организиран от Fantasy LARP Center. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК.

~~~

Още преди да отворя очи усещах, че нещо не е както трябва. Между пръстите ми имаше странна, влажна и грапава консистенция, която дразнеше кожата ми и по нищо не приличаше на сняг. Нито на лед. Вложих цялата си воля в усилието да надигна уморените си клепачи. Имах чувството, че не съм го правила от векове. Е, то точно така си и беше, няма какво да ви лъжа...

Яркото слънце проряза сетивата ми като стоманен нож, забит в зениците на очите ми. Надигнах се на лакът върху мокрия пясък. Отместих полепналата по лицето ми коса. Вълните още се плискаха върху краката ми, а морската шир синееше към безкрая. Въздъхнах. Не очаквах да видя това, когато се събудя след дългогодишния си сън...

Огледах се. Брегът се простираше зад мен, а след него започваше тучна зеленина, палми извиваха стъбла към небето, а някакви шарени и шумни птици пореха въздуха над мен. Погледът ми се спря на група хлапета, които стояха като хипнотизирани и ме гледаха, без да помръдват. Опърпани препаски покриваха мургавите им телца, а гарвановите им коси образуваха тъмни ореоли над главите им. Очите им – тъмни ококорени мъниста – се взираха в мен. Едно от тях не издържа. Замери ме с празна мида, която одраска кожата на рамото ми, подаваща се изпод скъсаната ми вълнена рокля. Всички деца се разпищяха и побягнаха в различни посоки.

Аз останах сама на брега. Усмихнах се. Иронично и на себе си. Поех дълбоко дъх – топлият въздух изпълни дробовете ми като благодат и проклятие едновременно. Затворих очи и се опитах да се концентрирам.

Помня най-важното: коя съм и как да владея магията. Всеки, който е обучен на Север, знае, че когато се настроиш на правилните честоти, цялото вселенско знание може да премине през теб. Да изпълни всяка част от теб – всичко, което се е случило, което не се е случило и което ще се случи някога... И това знание може да те направи оръжие в ръцете на елементите, които изграждат баланса в света около нас. Това всъщност е магията. Това те прави Вещица.

А аз... аз бях най-добрата!

***

Дъщеря съм на Севера. Родена съм сред студ и снегове – в земя, скована от лед през по-голямата част от годината. Дните бяха кратки, нощите – дълги и безкрайно тъмни. Небето понякога изцъклено се взираше в скромните ни домове, обгърнати от сняг – но дори и когато времето беше ясно, звездите оставаха студени, далечни.

Пред горящите огньове баба ми разказваше истории всяка вечер: за отминали времена, за древни владетели, за жрици, които са проправяли пътя на Съдбата. Баба не беше обикновена жена. Личеше първо по погледа ѝ – чист изумруд, който се забиваше в теб и те правеше безсилен, и по косата ѝ – сплетени червени пламъци, които нямаше как да объркаш. Всички ми казваха, че много приличам на нея. Бяха прави. А аз знаех, че с всички тези истории баба прави нещо много важно – подготвя ме за бъдещето.

Защото страшни неща се спотайват в дълбокия и дълъг мрак. Питайте малките деца – те не потулват страховете си под оправдания и илюзии, те много ясно виждат опасността, но с течение на времето възрастните забравят, изграждат щит от самозаблуди и не вярват на малките.

Леденият мрак на Севера не е нещо, с което човек може да се шегува или да пренебрегва с лека ръка. Той може да потопи в забрава всички, които живеят там. За това са необходими хора със специална дарба, които да поддържат баланса – между сеитба и жътва, между стари и млади, между глад и наличие на храна, между живот и смърт. Защото на Север животът се движи по тънка линия, която ако не внимаваш, всеки миг може да замръзне и да се скъса. Тези избраници трябва да имат своя, вътрешна светлина, която не се влияе от външния мрак. Трябва да овладеят магията и да поддържат мисълта си винаги будна, винаги нащрек. Баба беше такава жена. Беше вещица. Вещица станах и аз...

***

И си изтърпях наказанието за това. А най-голямото наказание за една северна вещица, която се самозабрави и злоупотреби със силата си, е сестрите ѝ да ѝ обърнат гръб и да я оставят сама в сърцето на леда. Сборището – цели 12 северни вещици – се събра и реши да ме линчува. Обединиха се срещу мен и аз бях безсилна срещу всички им. Магията ми не стигаше и започнах да се вледенявам – да потъвам в айсберга, който се простираше под краката ми.

Кълбета от емоции дълго преминаваха през мен. Мислите ми се бунтуваха, но тялото не ми се подчиняваше. Когато решиш да използваш зимата срещу враговете си, зимата има право да те погълне в себе си... И в един момент непрогледният мрак изпълни съзнанието ми. Приличаше на сън. Но не беше. И това беше по-страшното – щеше да продължи завинаги. Нито жива, нито мъртва – заклещена между световете. Поне да можех да умра – да се слея в потока от енергия, който циркулира непрестанно в света, и да намеря покой...

***

Отворих очи. Знаех какво се е случило. Помнех. Най-силно помнех чувството. Гневът. Изпълваше ме цялата. Полазва като тръпка и сега по тялото ми... Но магията вече я няма.

- Когато децата казаха, че морето е изхвърлило на брега жена, бяла като мляко и с коса червена като огън, знаех, че ще си имам работа с необикновен човек – гласът бе мек, кадифен. Идваше зад гърба ми. – Усещам силата ти и от тук. Както и емоциите ти. Негативни са, пропити с мрак.

Обърнах се бавно. Тя беше пищна жена, висока и здрава, с изпъкнали шоколадови скули и традиционно облекло – оранжево и дълго, покриваше голите ѝ глезени и завършваше с широк шал, който обуздаваше абаносовите къдрици над главата ѝ.

- Лава, приятно ми е – каза тя и белите ѝ зъби перлено проблеснаха под лъчите на жаркото африканско слънце. – Шаман съм в племето: превеждам хората по пътя между живота и смъртта и знам тайната на всички билки, които растат по тези пясъчни земи. А ти... приличаш на човек, който се намира много далеч от корените си.

- Най-голямото наказание... - прошепнах. За пръв път чувах гласа си от десетилетия. Беше грапав, някак чужд, и все пак – мой.

- А когато една вещица е далеч от корените си, започва да губи магията...

Потръпнах. Беше права. Погледнах я с очакване да продължи, но тя само се усмихваше. Пристъпи към мен, аз отстъпих – като коте, което се бои от ръката, протегната към него, за да го погали.

- Няма да ти сторя нищо лошо.

- Последният път, когато някой пристъпваше към мен, се озовах зазидана в айсберг! – отвърнах и закрих лицето си ръце, за да не види сълзите ми.

- О, наказанието на Севера! Сега разбирам как си се озовала тук. Ледът се е отчупил, носила си се по течението на океана, топлите течения са те отвели до брега, а още във водата ледът е започнал да се топи... Трябва да ти кажа, че макар това място да те отдалечава от корените ти, Югът ти е спасил живота. Бъди благодарна на Слънцето и отвори сърцето си за топлината. Не е случайно, вярвай ми – тя коленичи до мен. – Сара.

Гледах я онемяла.

- Откъде знаеш...?

- Нали ти казах? Съпровождам живите по пътя от живота към смъртта. И от смъртта към живота, което доста по-рядко се случва. Понякога те нямат сили да ми кажат името си, а без име аз съм безсилна – нямам ключа, с който да отключа пътя на тяхното пътуване. Затова духовете на предците ми често ми помагат. Ела, Сара – стоеше до мен с подадена ръка. – Да те заведем на по-сухо място и да ти намерим по-здрави дрехи.

- И нещо за ядене – отроних и поех подадената ми ръка. Лава се засмя.

***

- Защо Сборището те наказа? – Лава седна до мен в скромната си колиба и ми подаде сцепен на две кокосов орех.

- Защото си го заслужих. Позволих на гнева си да ме управлява. Исках да раздавам правосъдие според собствените си разбирания. Исках да руша. Да причинявам болка... Стандартните неща, знаеш, когато една вещица пощурее...

Лава отпи от своята половина от кокосовия орех. Прокара пръст по назъбеното ръбче замислено.

- Бил е замесен мъж, нали?

- Да – нямаше смисъл да лъжа. Прозорливостта ѝ не спираше да ме изненадва.

- Какво направи той?

- Накара ме да се влюбя. Да посещавам фермата му по-често. Да се грижа за реколтата му. Да отделям от специалното си време за него... А когато пролетта дойде, реши, че ще се ожени за друга. Защото не му трябва вещица в къщата, като буре с барут съм била, всеки момент можело да избухна...

- А ти какво направи?

- Избухнах! – тъжно се усмихнах. – Емоциите ми се завихриха, несъзнателно създадох торнадо. И, така и така го имаше, го насочих към къщата му, към цялото му имение. Той излезе на прага. Трепереше. Страхуваше се. Погледна ме с онези сини очи, които преди подкосяваха краката ми... Погледна ме с ужас и умоляване. Аз... дожаля ми и спрях торнадото. Но вече беше късно. Бях показала на Сборището, че съм нестабилна. Изгубих доверието им. Завинаги...

- Съжаляваш ли за нещо? След толкова време, прекарано в леда...

- Че не щракнах с пръсти и не позволих на стихията да помете дома на Ханс. Да го остави също толкова сам и самотен, колкото бях аз...

- Не си вярваш, нали? – Лава ме гледаше в очите.

- Не... – бях искрена. – Съжалявам, че ледът ме е държал почти два века и Ханс вече е мъртъв, а аз съм тук и никога няма да го видя отново.

- О, Сара – Лава майчински ме целуна по челото. – Той ще живее винаги в спомените ти...

Тази непозната жена за втори път ме разплакваше. Никой през досегашния ми живот не можеше да се похвали с това – явно Югът ме правеше мека, много по-мека, отколкото бях там, където студът е в стихията си.

- Виж, слънцето залязва – Лава стана и се приближи до прозореца. – Всяка вечер по залез цялото племе се събира, пали огън, споделя храната си и пее с благодарност за отминалия ден. Трябва и ти да дойдеш. Вече това е домът ти...

***

Здрачът плъзваше между колибите, заиграваше се с листата на палмите и бягаше от буйните пламъци на огъня. Цялото племе – няколко дузини семейства – се беше събрало. Аз стоях, свила колене под новата си бяла туника, обшита с африкански мотиви. Лава говореше за мен. Представи ме. Аз кимнах в знак на дружелюбие и получих десетки кимвания в отговор. Децата, които ме откриха на брега, отново се взираха в мен. Онова, което ме замери с мида, се приближи и ми подаде печена риба. Щипнах го по бузата, а то се отдалечи с усмивка на лице.

Опитах от рибата. Не беше като северната сьомга, но вкусът ѝ ми се стори изненадващо приятен.

Докато ядях, сгушена до огъня, се загледах в небето. Звездите бяха ярки и далечни, но сякаш отвръщаха на погледа ми с мекота и топлина. Приличаха на тези, които грееха над дома ми... но не бяха същите. Защото тук не бяха корените ми. Не усещах магията под кожата си, защото нейният извор – обвит с лед и студ – липсваше и аз не бях завършена. А без магията... аз бях едно обикновено момиче. Никога не съм била просто едно обикновено момиче...

И тогава те запяха. Гласът на Лава задаваше тон – показваше височините и извивките, които цялото племе следваше. Не разбирах думите. Бяха древни и лични, пропити с история, с духове, с благодарност и живот. Затворих очи. Това беше магия. Усещах я. Лава беше права – бях преминала през пътя от живота към смъртта. И се върнах обратно, като преродена. Загубих корените си, но не и същността си. Никога отново нямаше да видя Северното сияние и там, където доскоро имаше лед, сега щеше да грее слънце. Усмихнах се и потънах в песента на Юга...

Яница ХРИСТОВА

П.С.: Снимка: Интернет. От Facebook страницата на конкурса, илюстрираща цитат от разказа. Можете да я видите ето ТУК.