Снощи (21.07.2017 г.) на работа (такава ми е работата в момента, че наблюдавам потока от
информация) не можах да повярвам, когато видях новината… Първата ми
реакция беше: „Не, не, не!” и съм сигурна, че хората около мен въобще не
разбраха какво пък толкова се случва…
А се случи това, че сякаш вестта за напускането на Честър Бенингтън на този свят откъсна част от собствения ми живот и минало и остави след себе си усещане за една особена пустота. Една ера приключи. Вратата се затвори и ключът в ключалката изщрака.
Днес сайтовете са пълни със статии за инцидента. Как е сложил край на живота си, през какви трудности е преминал в детството си, какъв е приносът му в музиката… Но най-искрени са онези коментари на хора от моето поколение – ние, които израснахме с гласа на Честър и това ще ни е белязало завинаги.
И аз съм сред тях. На колко съм била? 14? 15? Очаквах Ваня с нетърпение да ми запише някой нов диск и да ме пита какви песни искам да има в него... Лято е. От онези безгрижни лета, в които тепърва опознаваш себе си наистина и правиш планове за бъдещето. Мечтаеш. Чудиш се какъв ли ще е пътят ти. Какво ли има отвъд планините, които препречват линията на хоризонта? Сприятеляваш се. Някои от тези приятелства ще останат за цял живот. Създаваш спомени. И на част от най-хубавите ти спомени саундтракът им е на Linkin Park. И винаги ще бъде. Това свързва елементите от сюжета им и е част от историята...
Мисля си днес как съвремието има много минуси, но и много плюсове. И как сме големи късметлии, че границите понякога са абстрактно понятие. Как имаме шанса да се докоснем да велики неща, стоейки си на дивана вкъщи. Как изкуството има свободата да пропътува километри през времето и пространството и да достигне до теб – в момент, когато имаш наистина нужда от него.
Мисля си и друго. За творците. Как понякога се превръщат в пратеници с мисия. И задачата им е да оставят следа, много по-ярка от един обикновен човешки живот. Как вграждат най-доброто и красивото от себе си в това, което правят, и то остава след тях, за да разкаже за пътя им… И как понякога сякаш Съдбата нарочно така подрежда картите – струпва много болка и страдание в житейския път на някого, само за да съумее той с песните, музиката, филмите, книгите, картините – или с каквото там се е захванала душата му – да покаже, че отвъд мрака все пак има светлина. Винаги има светлина. Винаги…
Ние, обикновените хора, невинаги имаме потенциала да разберем тежестта и стойността на този товар. За нас остава само дарът от творческия процес – някой е повдигнал завесата на страха, запалил е свещ в тъмното, вдъхновил ни е, нахъсал ни е така да си изживеем живота, че да не съжаляваме за нищо, а от болката… от болката да създадем красота и светлина за другите.
Благодаря за музикалния фон на тийнеджърството ми, Честър! Благодаря за куража и енергията точно тогава, когато е трябвало!
А се случи това, че сякаш вестта за напускането на Честър Бенингтън на този свят откъсна част от собствения ми живот и минало и остави след себе си усещане за една особена пустота. Една ера приключи. Вратата се затвори и ключът в ключалката изщрака.
Днес сайтовете са пълни със статии за инцидента. Как е сложил край на живота си, през какви трудности е преминал в детството си, какъв е приносът му в музиката… Но най-искрени са онези коментари на хора от моето поколение – ние, които израснахме с гласа на Честър и това ще ни е белязало завинаги.
И аз съм сред тях. На колко съм била? 14? 15? Очаквах Ваня с нетърпение да ми запише някой нов диск и да ме пита какви песни искам да има в него... Лято е. От онези безгрижни лета, в които тепърва опознаваш себе си наистина и правиш планове за бъдещето. Мечтаеш. Чудиш се какъв ли ще е пътят ти. Какво ли има отвъд планините, които препречват линията на хоризонта? Сприятеляваш се. Някои от тези приятелства ще останат за цял живот. Създаваш спомени. И на част от най-хубавите ти спомени саундтракът им е на Linkin Park. И винаги ще бъде. Това свързва елементите от сюжета им и е част от историята...
Мисля си днес как съвремието има много минуси, но и много плюсове. И как сме големи късметлии, че границите понякога са абстрактно понятие. Как имаме шанса да се докоснем да велики неща, стоейки си на дивана вкъщи. Как изкуството има свободата да пропътува километри през времето и пространството и да достигне до теб – в момент, когато имаш наистина нужда от него.
Мисля си и друго. За творците. Как понякога се превръщат в пратеници с мисия. И задачата им е да оставят следа, много по-ярка от един обикновен човешки живот. Как вграждат най-доброто и красивото от себе си в това, което правят, и то остава след тях, за да разкаже за пътя им… И как понякога сякаш Съдбата нарочно така подрежда картите – струпва много болка и страдание в житейския път на някого, само за да съумее той с песните, музиката, филмите, книгите, картините – или с каквото там се е захванала душата му – да покаже, че отвъд мрака все пак има светлина. Винаги има светлина. Винаги…
Ние, обикновените хора, невинаги имаме потенциала да разберем тежестта и стойността на този товар. За нас остава само дарът от творческия процес – някой е повдигнал завесата на страха, запалил е свещ в тъмното, вдъхновил ни е, нахъсал ни е така да си изживеем живота, че да не съжаляваме за нищо, а от болката… от болката да създадем красота и светлина за другите.
Благодаря за музикалния фон на тийнеджърството ми, Честър! Благодаря за куража и енергията точно тогава, когато е трябвало!
Снимка: Интернет
