Вкусът на живота

Горчив.

Вкусът, който остава,

когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш

след лош ден.

И след онези моменти,

в които се оглеждаш

и търсиш подкрепа,

а виждаш само сянката си,

която лениво се точи след теб,

сякаш би напуснала също,

ако можеше.

Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее

и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,

не разчитай на спасителни пояси,

пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи

крехкото ти бъдеще?

И да се криеш зад крепости, не помага.

Врагът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова

и заменя съставните части

от костите ти.

Накрая дори няма да можеш

да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело

ще съществуваш сред отломките от себе си.

Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите

като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,

затвори очи…

И си спомни.

Яница ХРИСТОВА

Викинг

Имам душа на стар викинг

и тя пътува през безкрайни морета,

събира късчета лед,

топи ги в топла жарава

и изцелява раните,

натрупани с времето…

Вятърът се заплита в платната на лодката,

древна и с белези – като самата вечност.

А хоризонтът е тънка линия сред синевата,

която надвисва над нас като воал.

Понякога разчитам само звездни карти

и търся криволичещите линии на съдбата.

Понякога копнея за бряг с уморен поглед,

понякога искам да потъна в дълбините,

а друг път знам – брегът е вътре в мен,

опора, твърда земя, която ме спира

и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.

Имам душа на стар викинг.

Крия я с усмивка.

Показва се само в блясъка в очите ми,

когато идва буря –

от онези, които изпъстрят небосклона

със светкавици и гръм;

които заплашват с водовъртеж,

защото след тях нищо няма да е вече същото.

Не се плаша тогава.

Опъвам платната, държа здраво щурвала

и плувам в свои води -

сред вълни, по-високи от мен… 

Яница ХРИСТОВА 

Влюбване

Познавам те.

Хиляди пъти ще се заричаш,

че повече няма да чувстваш,

нищо няма да чувстваш...

Особено пък тази коварна любов,

която влиза под кожата

и ти взема ума.

Хиляда пъти ще отричаш,

че това, което виждаш,

е отговор на твоят зов

(неизречен)

все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –

и да се опиташ да ги спреш,

онова, което трябва,

ще изгори.

А от пепелището

ти или ще излезеш като феникс.

Или ще се превърнеш в призрак –

в сянка на самия себе си.

Сам решаваш... 

Яница ХРИСТОВА