Неделя

Неделя.

След дъжд.

Завалял изневиделица.

И под умиращата светлина

на дългия, проточен залез,

обагрил синевата в златно, охра

и напудрени розови облаци.

Ще последвам следите ти,

които отекват в безкрая.

Но все пак водят към мен.

Винаги водят към мен... 

Яница ХРИСТОВА

Дете тича към безкрая...

Дете тича към безкрая,

иска да улови с ръка звездите.

Но преди да се усети,

изплъзнали са се лъчите

и е останал само копнежът –

вечен.

Когато никой не го гледа,

рисува залези.

И колекционира пеперуди

с изранени крила.

Разказва тихо истории

и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.

Детето, което тича към безкрая.

Вярва, че са до колене вълните.

И да го сломят няма да успеят,

защото морето шепти с гласа

на неговите древни братя –

мореплаватели,

                откриватели,

                               хора, които не знаят покой.

И заспиват сред звездите.  

С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Яница ХРИСТОВА