сряда, 3 април 2013 г.

Street Art. Или за изкуството без рамка


            То е около нас. Толкова близо… Само трябва да отворим очи, за да го видим, когато се разминаваме с него…
            Преди, ако трябва да си призная, се дразнех на всички надписи и драсканици из всевъзможни стени и повърхности по улиците. Но това е било напълно разбираемо – била съм все на места, където уличното изкуство се е състояло точно от това – от безформени и безсмислени драсканици, които или са толкова завоалирани, че трябва да си страшен „естет”, за да ги разбереш, или са били нецензурни и гродескни… или са си били откровено грозни.
            Но… всичко това се промени. Оказа се, че нямам нищо против графитите и изображенията в подлезите и по блоковете, стига да са поднесени с финес и послание. Не знам в кой момент точно отношението ми се трансформира, защото те нещата почти се припокриват. Дойдох в Търново, където определено има талантливи млади художници, които оставят почерка си из нестандартни места из града. Художественият факултет е облагородил уличното изкуство тук, а и цялостно го е тласнал в добра посока на развитие. Малко след това четох статия за британски уличен артист, чиито произведения се продавали на търг за крупни суми с по няколко нули след десетицата… Това страшно много ме вдъхнови и ме накара да потърся повече информация в Интернет… където попаднах на невероятно богатство от Street Art. И има изумителни неща! Идейни, провокативни, нестандартни и разтърсващи!
            След това… вече започнах да вървя с широко отворени и виждащи очи. В България имаме не по-малко талантливи улични художници, отколкото са по-света. Но като че ли тук остават не до там оценени. А това не е справедливо.
            Не знам какво ги мотивира да изведат творчеството си на открито, да го споделят с целия свят, понякога дори без да се подпишат под произведението. Коя е тази сила, която ги тласка вечер (най-често, защото като че ли не е много законно всичко това… а и по тъмно са по-малко тези, които биха те питали „А бе, ей, ти, какво правиш тука?!”) да излязат от домовете си с четките или спрея и да оставят следа след себе си. Не знам… Но не бъдете скептични – ако сте попадали само на онези графити, за които споменах в началото на този текст, то бих ви посъветвала най-малкото да посетите Велико Търново! Защото тук… има прекрасни Street Art произведия.
            Хубавото при този тип изкуство е, че дава шанс и на истински талантливи артисти да покажат на какво са способни, да наблюдават неподправените реакции на минувачите и да следят развитието на творбата си. Това нестандартно изкуство без рамка доближава самата идея за творчеството до обикновения човек, който всеки ден бърза за някъде, не му остава време или не му достигат пари за посещения на галерии и изложби. А всеки има нужда от красиво изкуство около себе си, на което да поспре за миг очи… а защо не това да се случи на път за работа например? Ей-така, спонтанно, непланирано? Защото Street Art не се случва по график – един ден може и да няма нищо артистично по стените и електрическите кутии на вашата улица, но на следващия – може и да не е така. Тъжното е, че както ненадейно се появяват тези провокативни картини, така и могат да изчезнат… безвъзвратно…
            Опитвам се от известно време да обхвана най-интересните моменти от уличното изобразително изкуство в Търново. Но не мога, постоянно се появява нещо ново, което ме изненадва. Предполагам, че снимковият материал към този текст ще расте с времето… Едни от най-любимите ми изображения са ме карали да се усмихвам, оправяли са настроението ми за цели дни подред (особено ако пътят ми ежедневно е минавал покрай тях)…
            Преди време бях обещала да спомена за един лов на китове… из планински град?! Да, звучи малко странно… Но из Търново могат да се открият доста китове… Оказа се (по доста любопитен начин научих), че познавам авторката им – Десислава Ганева… и мисля, че успях да ги уловя всичките!

ПО СТЕНИТЕ 



















ЕДНА ОСОБЕНО ИНТЕРЕСНА МЕТАЛНА ОГРАДА









ЕЛЕКТРИЧЕСКИТЕ ТАБЛА














ПО ПЛОЧКИТЕ И ПО АСФАЛТА 






И КЪДЕ ЛИ ОЩЕ НЕ 







И, РАЗБИРА СЕ, КИТОВЕТЕ! 




















Яница ХРИСТОВА


неделя, 31 март 2013 г.

Парченца от синьото небе…



            Краят на март е. Месецът се изниза почти неусетно, но последната седмица бе… повече от особена.
            Всичко започна с времето. И със заблудените снежинки, съпроводени от нетипично ниски температури, които не оправдават очакванията след официалното обявяване на настъпилата пролет.
 И така – извадили по принцип запролетените вече зимни обувки и палта, заживяхме в една последна мартенска, мрачна и мразовита седмица. Слънцето се скри и небето надвисна като похлупак над земята. Сиво и дълбоко, безкрайно и простиращо се далеч отвъд хоризонта. Настъпилият ежедневен здрач не позволяваше да се разбере дали е утро или е привечер. И в теб се загнездва усещането, че си пропаднал в някакво особено безвремие, което обаче не е приятно, защото те кара да се чувстваш уморен, много уморен… В този момент като че ли се избистри най-ясно разбирането ми защо на север, където през по-голямата част от годината атмосферата проявява точно тези свои капризни мрачни прищевки, процентът на самоубийствата е по-голям, отколкото в другите части на континента. Ами липсата на светлина, на слънце, не синьо небе… усещането, че си притиснат от небето и нямаш хоризонт, нямаш избор… ден след ден… носят след себе си тъга, безбрежно усещане за самота…
            Но в това мрачно време автобусите се радват на небивал интерес и засилена посещаемост от страна на гражданите. В началото на тази подтискаща седмица, в една ранна, за студентските ми разбирания, сутрин, пътувах с две момчета, тийнейджъри, които, въпреки ранния час, успяха да вдигнат целия автобус на крак. Шумни, превъзбудени, експресивни – знаете ги какви са в този период от живота си. Но и знаете, че ранните сутрешни пътувания действат изнервящо на пътниците, особено ако са съпроводени с високи децибели. Във въздуха витаеше напрежение. Докато… не се качиха две момичета – също тийнейджърки. По пубертетски капризни. И въпреки че всички пътуващи до този момент не бяхме изразили гласно възмущението си, двете решиха да го направят още в мига, в който се настаниха на седалките. Не осъзнаваха ли, че с явното си мърморене и упреците на висок глас към своите събратя по възраст, не помагаха, не се разграничаваха от тях, а създаваха абсолютно същото усещане? След като тийнейджърките преминаха през ролята на критици, се преориентираха в друга област. Обсъждането… на баби?! И особено на някаква точно определена баба, която, цитирам: „…Сигурно е била кифла едно време. И днес е така. Ходи с един розов шал, такъв, пухкав. Червилото. Чантичката. И е на ей-такива токове, човек! Аз съм на 14 и не ходя така наконтена….” Гениално заключение! Но никак не е изненадващо – като се направи съпоставка как наистина се обличат повечето 14-годишни днес…
            След задълбочаващата се мрачна седмица и автобусни преживелици, наситени с копнеж по слънце… Светлина все пак се появи, но не точно свързана с метеорологията. А с приятелството – онова друго, не по-малко важно Слънце в живота… Една среща след почти 8 години.... След толкова много време отново ние, отново тук, отново заедно… И има нещо приказно в приятелите, онези, истинските – дори и да са разделени, дори и животът вече да ги е накарал да се променят и да пораснат, те успяват да открият пътя към себе си… И след тази среща вече, честно казано, не ми пукаше какво е времето навън. В мен грееше слънце, чиито лъчи ме свързваха с миналото, огряваха настоящето ми и сияеха далеч напред в бъдещето…
            Може би и за това малките неща през остатъка от седмицата ме изпълваха с възторг. Като киното например. Прожекция на филм, който при други обстоятелства вероятно би предизвикал порядъчна доза скептицизъм в мен, сега ми се стори повече от добра идея. И беше. Наистина. Особено с онези малчугани, които бих казала, че са по-малки, но явно бяха в училищна възраст (защото говореха за предстоящата им ваканция), но не им давам повече от 7-8 години. Те бяха толкова щастливи! И искрено се забавляваха – с разпилените пуканки, с 3D очилата, с цялата приказност на историята, със снежинките, които се опитваха да уловят от илюзията около себе си, с всеки изблик на смях  (зад който се спотайваше доза страх), следващ някоя шокираща сцена с изникващо чудовище в средата на екрана… точно под носа ти… И на мен ми се прииска да се чувствам пак така – по детски, безгрижна и щастлива, вярваща в приказки и магьосници, в щастливия край и в онези неуловими снежинки в киносалона покрай мен…

           В събота, сред цялата палитра от емоции и упорити облаци, най-накрая част от синевата се показа на хоризонта, връщайки цветовете на града, на пролетта и на целия свят наоколо! Доказвайки, че каквото и да се случва, накрая слънцето се появява и  щедро раздава на всеки затъжил се по парченце от синьото небе… пълно с безкрайна надежда и жизнерадостност. В тези моменти се наблюдаваха и спонтанни усмивки по лицата на непознатите наоколо. Отражение на радост. От самия факт, че си жив, че си тук, че няма повече мрак…

Яница ХРИСТОВА
           
           

сряда, 27 март 2013 г.

Любовта е театър

27 март - Международен ден на Театъра! :) 
Най-човечното и най-човешкото изкуство, пропътувало пътя си от незапомнени времена, та чак до днес... при което реалният контакт с истински хора е все още жив: на фона на всички екрани и  монитори  с цифровизирани и дигитализирани образи и целия технологичен бум през последните години... Едно от малкото останали места, където поне за два часа можеш да се почувстваш Човек, заобграден от Хора... Всички, които са влюбени в театър, знаят за какво говоря. А на останалите - им пожелавам да научат... и да усетят магията, която настъпва, когато прожекторите изгаснат, секунди преди началото на постановка... когато  целият свят притихва... и чуваш само как собственото ти сърце тупти... 



Любовта е театър 
(и обратното :) )

            Напушена.
Напушена с трева…
            Всъщност никога не съм била. Но съм чувала доста определения и разкази за хора, прекалили с въпросния вид нелегална растителност. Говори се, че изглеждат щастливи, объркани, превъзбудени, че говорят много, че духът им витае в неизследвани ширини, а въображението им щрака на пълни обороти. Смеят се. Или плачат. Или и двете едновременно…
            Хм… чувството някак ми е много познато. Чудесно се вписвам в шаблона сред тези думи, само че… след като съм била на театър, без да е необходимо да ползвам някакви други психотропни вещества.
            Защото след постановка не зная къде се намирам. Завесата пада. Аплодисменти. А аз стоя, гледам в една точка и не зная в кой свят съм в този момент – в моя, привидно реалния, или в онзи, другия, пленително създадения?! От коя страна на завесата съм останала?! Това наоколо декор ли е?!... Духът ми кръжи за известно време около мен – щастлив, окрилен и свободен. Преосмисля случилото се, изживява го отново и отново, избира си любими реплики и философски ги преповтаря в някой сюблимен житейски момент. А аз стискам здраво билета в ръка (защото после ще го прибера у дома в една стара кутия, пълна с изживени спомени)… Смея се. Или плача. Или и двете едновременно…
            Говори се, знаете, че първият път не се забравя. Странно е тогава защо, но много хора всъщност не помнят първото си ходене на театър. Но аз… аз го помня. Беше есен. Хладна есенна вечер в края на септември. Бях любопитна, нетърпелива и развълнувана. Тъкмо бях станала на петнадесет години – здраво навлязла в пубертета. Пубертет… Трудно време. Светът сякаш изведнъж се стоварва върху теб и ти казва, че трябва да оставиш детството зад гърба си, да зарежеш приказките, да се подготвиш за реалния живот и да пораснеш. Време, в което трябва да откриеш себе си. Да опознаеш интересите си. Да избереш какъв искаш да бъде пътят ти…
            Ето в този важен момент в моя живот аз отидох за пръв път на театър, на първата ми голяма и зряла пиеса, изиграна от професионалисти (след това щяха да последват още много. Много!)… Но още тогава осъзнах, че той, театърът, носи късче от магията, която витае в приказките, че идва от друг свят и те омагьосва, пленява те и не те оставя безразличен…. и има силата да се превърне в любов. За цял живот!
            Да, любов… И като споменах тази дума, някак естествено ми се вижда да кажа и още няколко думи за любовта. И за театъра, разбира се.
            Когато се повдигне въпросът за любовта, понякога и ние се превръщаме в актьори. Играем роли, пози, крием чувства, демонстрираме чувства, носим маски и сваляме маски. Защото искаме да бъдем перфектни, идеалния избор, най-добрия екип, съвършената двойка. Но в живота съвършенството някак винаги успява да се изплъзне, не мислите ли? Но пък за сметка на това може да се открие в театъра. В театъра може да има съвършена любов, съвършен миг. И когато завесата падне, ние да бъдем с една степен по-обогатени и да отнесем частица от този миг със себе си.
            Любовта е театър. Може би. Понякога… Но театърът е любов. Винаги!
           
            Напушена. Пияна…
            Никога не съм била.
            А и за какво ми е?! Когато искам да се отърся от ежедневието, да видя нови светове, да изживея нещо различно, просто си купувам билет. Правя го често… и се чувствам завидно добре! 

Яница ХРИСТОВА


П.С.: Текстът е писан преди доста време, за конкурс. Но днес, Празникът, ми се струва най-подходящото време да го споделя :)

вторник, 26 март 2013 г.

"Методът Грьонхолм" – от Жорди Галсеран



Драматичен театър – Ловеч


          
  О… Много любопитна пиеса, нестандартна, съвременна и провокативна. Игра се снощи. Отдавна не бях гледала нещо подобно и честно казано – много ми липсваше… заради неописуемото чувство, което те връхлита след като напуснеш залата след спектакъл, който те е разтърсил и те кара да мислиш, мислиш, мислиш… и да се чувстваш малко по-различен от този, който си бил преди началото на постановката…

            Рекламната брошура от театъра е доста подробна и обобщаваща. Не ми се иска да се преповтарям с нея, но някои моменти е трудно да се избегнат…

            Всичко започна с онзи познат, записан глас, който моли всички зрители да си изключат звука на телефоните… Прожекторите изгаснаха… и всеки миг действието трябваше да започне, актьорите да излязат на сцената… нетърпението взе да се разтяга като ластик…  когато на някой от задния ред му звънна телефона и той започна доста шумно да се обяснява, да се ядосва… И всички в публиката съвсем откровено да се възмущават и да цъкат недоволно с език… Докато се оказа, че това е единият герой, част от постановката – тук беше първият спонтанен и всеобщ изблик на смях из цялата зала – че са успели да ни преметнат…  

            После действието постепенно, но доста динамично започна да се заплита. Сюжетът – четирима кандидати се явяват на интервю за работа за висок пост, със солидна заплата. Но се оказва, че интервюто няма да е класическо – те ще бъдат провокирани и изправяни пред нестандартни проблеми, ще бъдат притиснати от обстоятелствата да покажат истинската си същност… или да я обвият в пълна мъгла. През цялото време пред зрителя изникват въпроси – кое е лъжа и кое е истината, аз как бих постъпил в тази ситуация, наистина ли по света вече се провеждат подобен тип интервюта за работа, ами ако и на мен ми се случи, аз кой герой бих бил…

            Четиримата герои са доста различни един от друг. Единият – може би най-централния образ (изигран от Иван Юруков) – е нервак и заядливец, безчувствен и хищнически настроен… Бога ми, през цялото време ми напомняше на един мой познат… от началото до самия край!

            А в края – всички маски бяха свалени… и се оказа, че нищо не е точно такова, каквото е изглеждало…

            Пиесата е напрегната, изискваща внимание (и в известна степен интелектуално усилие, за да проследиш всички задачи и да вникнеш в психологизма на случващото се). Но всичко е поднесено приятно и с неподправена (и обилна) доза хумор…

            Комедията е наистина повече от актуална. Засяга ред проблеми от ХХІ век – като се започне с идеята за това какви роли играем в обществото, какви маски носим и дали ги сваляме и кога, до каква степен сме искрени, какво бихме жертвали в името на кариеризма и високата заплата… и се стигне до откритието какво най-често се крие отвъд грубостта… и дали е рационален и подлежащ на обяснение човешкият фактор, воден и заплетен от куп противоречащи си емоции?...



Яница ХРИСТОВА

понеделник, 25 март 2013 г.

Разкази - фаворити

В дебрите на Интернет можеш да попаднеш на какво ли не - както в положителния, така и в отрицателния смисъл на това изказване... Някои от най-точните попадения при мен - свързани най-често с поредица случайности - са тези разкази, за които... няма какво да кажа, защото те достатъчно красноречиво гороворят сами за себе си. Някои от тях са на известни вече автори, други - на имена, за които вероятно тепърва ще слушаме доста... 

За сега ще се огранича и ще ви представя четири разказа и едно стихотворение - към тях се връщам най-често, защото ме карат да мисля и да съпреживявам миговете... и като цяло да се чувствам добре като техен читател :) 

1) "В страната на залязващото слънце" - Евгений Лукин
Един невероятен разказ, изпълнен с много хумор и една съвсем неутопична работохолизирана препратка към бъдещето... 
Можете да го прочетете ето ТУК .

2) "Агенция "Среден пръст"" - Стефан Бонев 
Разказ, отличен със специална награда... То всъщност си го пише под самия разказ, де :) Много... интересна идея... Лятото говорих за него на едно приятелско събиране поне 15 минути сигурно... а го бях чела поне преди година... Но как да го забрави човек?! 
Можете за го прочетете ето ТУК .

3) "Гърненце с мерудийка" - Габриела Влахова
Този разказ е... просто мил, ужасно мил и разхождащ те във времето - мен лично ме препрати към собственото ми детство... 
Можете да го прочетете ето ТУК .

4) "Закъснелият дар" - Георги Господинов 
О... просто две думи - Георги Господинов! Това е напълно достатъчно... 
Можете да прочетете разказа ето ТУК .

И... едно стихотворение. 
Което имах щастието да чуя изрецитирано на първото награждаване на литературен конкурс, на което присъствах. Тогава Париж бе все още много далечна идея (за разлика от сега... но за това ще разказвам друг път)... Но стихотворението е толкова истинско, толкова... колкото и аз си представям онзи, моя си Париж, че не мога да го забравя - дори след тези отминали години... 

5) "Онзи наш Париж" - Екатерина Карабашева 
Можете да го прочетете ето ТУК .

петък, 22 март 2013 г.

Tarnovo Art Modern - Център за модерни изкуства

От днес в подножието на Царевец може да бъде открит домът на съвременното изкуство във Велико Търново. Галерията отвори врати на празника на града, събрала произведения на изкуството от 35 държави от почти всички континенти в света!
Местенцето е уютно и изискано, обещаващо да се превърне в събирателен център на различните видове изкуства. А атмосферата днес… беше просто вълшебна!
От картините струеше… живот! Всички те – различни, цветни, абстрактни – носеха своята неподправена енергия в себе си. Освен платната и боите, се срещаха използвани платове, втъкани в изображението, стари вестници, дори пясък и парченца от морски мидички (които те подканят да ги докоснеш, въпреки че знаеш, че не бива!).
Особено впечатляващи ми се сториха скулптурите на Даниел Людвик от Унгария – изчистени, малки и гъделичкащи въображението с формите и посланието си. Направени от нещо като пемза (отново те подканят да ги докоснеш, въпреки че знаеш, че в музеи и галерии не се прави така!!!).
Духът в залата – и на двата етажа – бе изпълнен с уникална комбинация от традиции и новаторство, от ярки цветове и литография, от познати форми и трудно различими образи, от изчистени идеи и абстракции… Един луд танц за сетивата… който те кара да мислиш и да търсиш подводни камъни под привидно затихналата повърхност… Но нима точно такова не е всяко модерно изкуство? Провокиращо. Нестандартно…

Яница ХРИСТОВА

"Недадените" – първи впечатления след премиерата



Тъй като вчера го споменах, днес вече е време да споделя впечатления след отминалата първа серия на сериала „Недадените” по БНТ. Истината е, че не мислех да го правя, защото бях решила да запазя откриването на секция Кино/телевизия в блога за нещо съвсем различно… Но съм толкова впечатлена, че не мога да си замълча!
Първо ще започна с вълнението. Вълнението, което дойде заедно с очакването… Очакване на премиера, на българска продукция, на наш сериал!!! Очакване, което този път не бе последвано от разочарование, дори напротив – напълно оправдано и заслужено бе! И не, че искам да бъда скептик – знам, че имаме много талантливи актьори, режисьори и сценаристи, знам, че в последно време телевизионната и кино индустрия у нас са в период на подем… но и знам, че за някои продукции рекламата е просто прекалено голяма и реалното съдържание е трудно да я оправдае. Надявах се и имах усещането, че този път няма да е така (още повече предвид целия екип, който работи по проекта – изпълнен с популярни и доказали се имена). И това ме накара още в 20:30 часа да си пуснала канала и нетърпеливо да отброявам минутите до началото…
И то дойде…  
"Недадените"..."Недадените"! Много силен старт (още с началните надписи дори – със снимковия фон и емоционалната музика). Атмосфера, белязана с много детайли, наситени с много автентичност, та дори и светлината е пречупена по специфичен начин... (който ме препращаше към старите снимки, които родителите ми имат в албумите си – спомени от младините им…) Отдавна тук, у нас, не е снимано нещо, в което да е вложено толкова време и внимание - и към най-малките акценти! Отдавна родният ни телевизионен ефир се нуждаеше от нещо подобно – качествено и стойностно!
            …Толкова отдавна, че единственият паралел, който мога да направя с „Недадените”… е с филми, които са снимани, когато (странно, за втори път го казвам!) моите родители са били на моите години! С любимите и обичани от всички наши филми, които са се превърнали в класика. Което не означава, че „Недадените” се конкурират с миналото… а че се превръща в класика още от сега, още с първата си серия дава заявявка, че ще остави следа във времето…
Цар Борис и Елин Пелин
            Сюжетът… ни пренася в далечната 1940 година (буквално ни пренася там – с облеклото, автомобилите… и всички онези прекрасни малки детайли – като се започне от грамофона, мине се през нашивките на дрехите и се стигне до опаковките на дамските чорапи… Брилянтно и фино подбрани детайли, от които съм искрено възхитена и не мога да спра да се възхищавам!) Година, която е свързана с тежки военни и политически взаимоотношения в света, в Европа… което неминуемо рефлектира и върху България. Време, в което се повдига въпросът за чистотата на нацията и въпросът за евреите, които се решават по различни начини из съседните ни държави… и това означава, че България също трябва да реши как да постъпи, каква позиция да заеме. Това време, в което големите политически решения променят съдби… Но и в което всеки, независимо от националността си, има своите чисто човешки радости, проблеми, надежди, ежедневие – свързани с брак, с пътувания, с приятели, с кино, с деца, с… чисто човешки неща… В първи епизод се появиха и образите на Елин Пелин, цар Борис..., Петър Дънов… Основните проблеми бяха поставени, пътищата на героите се пресякоха, съдбите им се преплетоха и… оставиха след себе си нова доза очакване и нетърпение – до 28 март, когато ще бъде излъчен вторият епизод на многообещаващата сага „Недадените”…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Снимките са от посочените на тях сайтове.