Lord of The Dance – една малка сбъдната мечта :)

          Не знам от къде да започна, защото имам чувството, че каквото и да кажа, все няма да бъде достатъчно…

            Помня ги още от дете – един куп тропащи какички и батковци от телевизионния екран. Помня любопитството си. И помня как винаги съм се чудила как така успяват – всички заедно, в ритъм, като един… Предполагам, че още тогава съм искала да ги гледам – на живо, за да разбера къде е магията – но не знам до каква степен желанието ми е било осъзнато и до каква – не…

            Но ето, че и това се случи! Наистина!

            Залата беше голяма и пълна. Събирахме се (зрителите), обединени от общото си нетърпение, огромната доза любопитство и преклонение към изкуството във всичките му форми и разновидности. Минутите се проточваха безкрайно дълго, докато най-накрая светлините не угаснаха и не останаха само лъчите на прожекторите…

            И… се пренесохме в свят на феи и звезди, на силни мъже, на лиричност и нежност, на смелост и борба между добро и зло, на любов и доблест. На ритъм, който създава магия. На спектакъл, в който думите не са необходими, за да се разберем. На изкуство без граници…

            Lord of The Dance  всъщност обединява няколко различни звена и именно симбиозата между тях го прави толкова популярно шоу в цял свят години наред. Музика, песен, класически и модерен балет, ритъм… Два часа възхвала на енергията, на младостта, на красотата… Със сюжетна линия, вплетена в танца, в която накрая доброто и любовта побеждават…

            И бурните аплодисменти са напълно заслужени!

            А в самото начало, още след първите няколко акорда, които пропълзяват в цялото ти тяло от големите колони, обрамчващи сцената, а сърцето ти започва да бие в такт с музиката, сълзите някак от само себе си бликват в очите ти. Сълзи от удоволствие. И наслада. Сълзи от кеф (ах, колко подходяща жаргонна дума!). Защото и ти си там. Част от магията. Част от легендата…

           

Яница ХРИСТОВА

„Физика на тъгата” – Георги Господинов

            За пръв път чух за Георги Господинов преди няколко години, бях още в гимназията – от една приятелка, с куп от положителни думи за неговия „Естествен роман”. От тогава мина доста време, а и както (след като се позатърсих) разбрах, Георги Господинов е един от най-актуалните и обичани български съвременни автори, произведенията му се превеждат на редица езици и печелят престижни награди.

            За „Физика на тъгата” са казани доста неща, написани са много ревюта и са взети порядъчен брой интервюта от автора и от различни литературни специалисти. А и анотацията на самата корица на книгата е доста добра, смея да твърдя. А на мен не ми се иска да  се повтарям с вече казани неща… 

            Според мен обаче това е книга, която, за да бъде възприета по възможно най-правилния начин, трябва да попадне в ръцете на читателя във възможно най-подходящото време (или, както беше в моя случай – в приятното усещане за безвремие). След като тази важна предпоставка се вземе под внимание, може да започне пътуването – в лабиринта, в миналото, в античността, в съвремието и в тихото прошепване за бъдеще; в спомените, в забравата, в копнежите, в очакването, в самотата, в детството, в зрелостта, в старостта и в смъртта… Поглед през очите на Минотавъра (на Различния), на убиеца, на жертвата, на човекоядеца, който не яде месо, на човека с по-различна житейска философия…

            Разказът е откровен, личен, прави те съпричастен. На моменти те изненадва с неочаквани обрати (или странични коридори). А и в същото време ти казва познати неща – неща, които ти са се случвали и на теб (или предстои да ти се случат), които си почувствал, видял и усетил. Героят в повествованието е Аз, но и Той, както и ти (да, защото в един момент толкова си се зачел, че просто няма как да не се откриеш някъде там, между думите). А въпросът до къде стига истината и от къде започва художествената измислица те следва през цялата книга…

            Може би някои ще кажат, че съм още много млада, за да разбера напълно смисъла на романа. Смисъл, който вероятно родителите ми или пък техните родители биха уловили по-добре. Да, родена съм през 1990 година. Не помня времето на социализма, това време е отминало преди да се родя. Но… и аз съм дете на Преход, но по-различен. На промяна. Но не точно политическа. Да си роден в края на миналия век и началото на този, не означава, че си пощаден. Напротив. Сега светът се променя всеки ден. И нищо не остава такова, каквото е било. А бъдещето, пред което ни предстои да се изправим заедно, млади и стари, е еднакво за всички. Непознато. Непонятно. Неподозирано. Неизбежно. И… малко плашещо. А пътят до него е осеян с… тъга. А защо не и с „Физика на тъгата”?

            Интелигентна, емоционална и емпатизираща, „Физика на тъгата” си е изпълнила целта. Превърнала се е в неподправена капсула на времето. Докато я четеш, съхранява и част от теб – спомен за идните поколения. А след като вече си я прочел – носиш част от нея завинаги със себе си…

            И, сигурна съм, моменти и думи от нея, ще се лутат в съзнанието ми (като в лабиринт) дълго време напред. И ще изскачат в неочаквани моменти от ежедневието, за да ми припомнят, че все пак всичко е преходно…

           

Яница ХРИСТОВА

Разказ в поезия и проза

ПРОЗА 

Откакто трябваше да напусна планината и да прекрача прага на „цивилизацията”, съм прекарала дълго време, съзерцавайки света от малките кътчета с природа в градовете, наречени паркове…

            И днес видях същия този свят, но под различен ъгъл. Някак беше по-красив и по-свободен.

            Просто… направих нещо различно. Може би счупих още един наложен стереотип?…

            Мислих си го от няколко дни. Всъщност – откакто видях двама (младеж и девойка), които стояха на една поляна в парка, а слънцето ги огряваше по един много особено-красив начин. Изглеждаха щастливи, откъснати и незаинтересовани от всичко и от всички наоколо.

            И така… Днес времето беше подходящо. Есенно. Топло. С приятната мека светлина за сезона. А аз бях въоръжена – с подходяща книга за четене и много ентусиазъм.

            Минавах през парка и си търсих място за сядане, когато… реших, че е време за нещо различно. Отбих от алеята и се настаних в изсъхналата трева до едно дърво, облегнах гръб в ствола му… И се почувствах свободна. Свободна от задръжките и съобразяването с общоприетото мнение. Свободна от учудените погледи наоколо.

            От тук, от тази странна височина, хората изглеждаха и по друг, нетипичен начин. Забързани. Цветни (защото обхващаш цялата комбинация от багрите по дрехите им). И по-големи (но това е нормално все пак, ако се има предвид, че ти си този, който стои на земята в този момент!). Гледат те от високо. И… те подминават.

            Не знам колко точно съм стояла там – загледана, замислена, четяща. Този ден бях останала и без батерия на телефона. Без часовник. Все едно, че бях напълно откъсната от целия останал свят. Бях останала само аз… Аз и моята собствена представа за време…

ПОЕЗИЯ 

Есен…

 Парк.

Опадали листа.

Звук от течаща вода…

И тишина.

Забързани хора.

Крачки. Въздишки…

И аз.

Облегнала гръб в едно дърво...

Без телефон. Без батерия. Без часовник.

Аз!

Само аз…

И моята собствена представа за Времето…  

Яница ХРИСТОВА 

С философски привкус

Още когато снимах, разбрах, че тази снимка ще има известен философски привкус...

Виждате го и вие, нали?

Статуята, разперила широко крила. Символ на свободата, на духа, който не знае граници.

И кучето. С каишката. Прагматичното изражение на това, че понякога свободата ни е ограничена и ние, волно или не, сме приковани към този свят. Живот като присъда. Без право на обжалване… 

Яница ХРИСТОВА 

Безгрижие

В общи линии – така си представям пълното безгрижие и безграничната свобода...



Яница ХРИСТОВА  

Сблъсъкът ми с Рангел Вълчанов, Калин Терзийски… (или Една необичайна среща с думи, изкуство и наситеност на емоции)

КАК НАУЧИХ ЗА СЪБИТИЕТО?

Вървях из старата столица – по пътя от Регионалната библиотека към центъра. Времето беше топло и есенно, денят – втори октомври.

            С всяка изминала година все повече се убеждавам, че колкото и да напредват технологиите и средствата за масова информираност, едно прастаро средство никога не излиза от мода и дава качествени резултати. А именно – да си отваряш очите, когато вървиш. Независимо кога и къде. Наистина. От всякъде може да те дебнат хиляди интересни неща…

            Това се случи и въпросния ден. Случайно видях този афиш, залепен на прозореца на една книжарница. Събитието щеше да се проведе на следващия ден, в старата поща в града. Снимката на сградата ми беше позната, но за всеки случай влязох в книжарницата да попитам дали не греша. Не грешах. Беше ми ясно вече, че ще отида…

МЯСТОТО.

            Старата поща във Велико Търново е масивна старинна сграда, извисяваща се в началото на Самоводската чаршия. Изглежда колоритно, каменно, внушително здание. След като прекрачиш прага й, ти става ясно колко стара е всъщност и видимо си личи, че не функционира от години. Това лято мястото е приютило идеите на млади творци в Минифестивал на съвременното изкуство, чието закриване беше именно на трети октомври с представянето на книгите и филма за Рангел Вълчанов.

            В различните помещения на пощата бяха разположени вдъхновени инсталации от развитието на средствата за комуникация от преди до сега: забравеният път на класическото писмо, роботизирано-космически хипотези за бъдещето…а  в главната зала, в която се прожектираше филмът, от рамката на прозореца висяха стари слушалки от домашен стационарен телефон, а в средата на стаята имаше махало… което все едно отмерваше безвъзвратно и завинаги отлитащото Време, което носи постоянна Промяна…

            Залата беше прашна, с излющена мазилка и високи запрашени прозорци. Може би ви звучи странно, че на подобно място може да се случва (не случайно използвам тази дума) изкуство, но… ако бяхте там, щяхте да почувствате, като мен, че няма друго по-подходящо място, с по-подходяща атмосфера от тази…

А КАКВО СЕ СЛУЧИ ВСЪЩНОСТ?

            Рангел Вълчанов (български актьор, режисьор, сценарист, вече прехвърлил осемдесетте години) не успя да присъства по здравословни причини. Но негови приятели и познати  го представиха в една много интересна и положителна светлина.

            Събитието започна с прожекция на филма „Пътешествие между два филма”. И не, това не приличаше на филм. Приличаше на разговор. На среща с добър приятел, който те е поканил в дома си, за да си поговорите. В един момент границата между зрител и участник изчезна. Монологът се превърна в диалог – в който и двете страни са активни, въпреки че видимо не се забелязва, но на духовно ниво си съпричастен и знаеш, че тези обикновени житейски ситуации са ти познати, случвали ти са се и на теб, знаеш за какво става дума…

            Филм-разказ. Без преструвки и преувеличение. Филм за ежедневието, за малките неща, за семейството, за мъдростта, която се трупа с годините. Филм за живота. И за това, което прозира след него. Филм, който оставя отпечатък и за който мислиш доста след като вече е отминал…

            Една от репликите ме впечатли, а предполагам и не само мен, изключително много: „Човек се ражда сам. И умира сам. А през останалото време се опитва да докаже, че това не е така…”

            Като че ли животът бе представен просто: като нещо, което просто се случва, без да е необходимо да се тревожиш излишно за него. Смъртта не е страшна. Залива те вълна от спокойствие…

            След прожекцията Калин Терзийски (популярен български автор) представи книгите, написани от Рангел Вълчанов – книги, в които се отразява същото онова спокойно отношение към живота, чувството за хумор и огромната доза самоирония: „Всички ще умрем, а сега наздраве” и „Ура! Най-после и онемях”. Приятели на актьора разказаха каква голяма личност всъщност стои зад тези книги, защото той, Рангел, е болен от рак – един от най-големите здравословни кошмари на ХХІ век -  но въпреки това не е загубил себе си и силата на своя дух…

КАКВО СЕ СЛУЧИ СЛЕД ТОВА?

            Бе вече тъмно, когато събитието приключи. Това не беше никак лошо – в тъмното можеш да повървиш сам и да преосмислиш това, което ти се е случило. А мислите бяха много, а чувството… не мога да го опиша, колкото и да ми се иска. Напомня на тишината, която идва след като много неща са казани и все пак е останало нещо недоизказано… Напомня на среща със стар приятел, с когото не сте се виждали с години… Напомня на сбогуване. Напомня…

            Всъщност една жена, с която се разминахме на изхода и която беше също сред публиката, май го каза доста добре: „Чувствам се така, все едно съм била на медитация…”

Яница ХРИСТОВА