„Физика на тъгата” – Георги Господинов

            За пръв път чух за Георги Господинов преди няколко години, бях още в гимназията – от една приятелка, с куп от положителни думи за неговия „Естествен роман”. От тогава мина доста време, а и както (след като се позатърсих) разбрах, Георги Господинов е един от най-актуалните и обичани български съвременни автори, произведенията му се превеждат на редица езици и печелят престижни награди.

            За „Физика на тъгата” са казани доста неща, написани са много ревюта и са взети порядъчен брой интервюта от автора и от различни литературни специалисти. А и анотацията на самата корица на книгата е доста добра, смея да твърдя. А на мен не ми се иска да  се повтарям с вече казани неща… 

            Според мен обаче това е книга, която, за да бъде възприета по възможно най-правилния начин, трябва да попадне в ръцете на читателя във възможно най-подходящото време (или, както беше в моя случай – в приятното усещане за безвремие). След като тази важна предпоставка се вземе под внимание, може да започне пътуването – в лабиринта, в миналото, в античността, в съвремието и в тихото прошепване за бъдеще; в спомените, в забравата, в копнежите, в очакването, в самотата, в детството, в зрелостта, в старостта и в смъртта… Поглед през очите на Минотавъра (на Различния), на убиеца, на жертвата, на човекоядеца, който не яде месо, на човека с по-различна житейска философия…

            Разказът е откровен, личен, прави те съпричастен. На моменти те изненадва с неочаквани обрати (или странични коридори). А и в същото време ти казва познати неща – неща, които ти са се случвали и на теб (или предстои да ти се случат), които си почувствал, видял и усетил. Героят в повествованието е Аз, но и Той, както и ти (да, защото в един момент толкова си се зачел, че просто няма как да не се откриеш някъде там, между думите). А въпросът до къде стига истината и от къде започва художествената измислица те следва през цялата книга…

            Може би някои ще кажат, че съм още много млада, за да разбера напълно смисъла на романа. Смисъл, който вероятно родителите ми или пък техните родители биха уловили по-добре. Да, родена съм през 1990 година. Не помня времето на социализма, това време е отминало преди да се родя. Но… и аз съм дете на Преход, но по-различен. На промяна. Но не точно политическа. Да си роден в края на миналия век и началото на този, не означава, че си пощаден. Напротив. Сега светът се променя всеки ден. И нищо не остава такова, каквото е било. А бъдещето, пред което ни предстои да се изправим заедно, млади и стари, е еднакво за всички. Непознато. Непонятно. Неподозирано. Неизбежно. И… малко плашещо. А пътят до него е осеян с… тъга. А защо не и с „Физика на тъгата”?

            Интелигентна, емоционална и емпатизираща, „Физика на тъгата” си е изпълнила целта. Превърнала се е в неподправена капсула на времето. Докато я четеш, съхранява и част от теб – спомен за идните поколения. А след като вече си я прочел – носиш част от нея завинаги със себе си…

            И, сигурна съм, моменти и думи от нея, ще се лутат в съзнанието ми (като в лабиринт) дълго време напред. И ще изскачат в неочаквани моменти от ежедневието, за да ми припомнят, че все пак всичко е преходно…

           

Яница ХРИСТОВА