ПРОЗА
Откакто трябваше да напусна планината и да прекрача прага на
„цивилизацията”, съм прекарала дълго време, съзерцавайки света от малките
кътчета с природа в градовете, наречени паркове…
И днес видях
същия този свят, но под различен ъгъл. Някак беше по-красив и по-свободен.
Просто…
направих нещо различно. Може би счупих още един наложен стереотип?…
Мислих си
го от няколко дни. Всъщност – откакто видях двама (младеж и девойка), които
стояха на една поляна в парка, а слънцето ги огряваше по един много
особено-красив начин. Изглеждаха щастливи, откъснати и незаинтересовани от
всичко и от всички наоколо.
И така…
Днес времето беше подходящо. Есенно. Топло. С приятната мека светлина за сезона.
А аз бях въоръжена – с подходяща книга за четене и много ентусиазъм.
Минавах
през парка и си търсих място за сядане, когато… реших, че е време за нещо
различно. Отбих от алеята и се настаних в изсъхналата трева до едно дърво,
облегнах гръб в ствола му… И се почувствах свободна. Свободна от задръжките и
съобразяването с общоприетото мнение. Свободна от учудените погледи наоколо.
От тук, от
тази странна височина, хората изглеждаха и по друг, нетипичен начин. Забързани.
Цветни (защото обхващаш цялата комбинация от багрите по дрехите им). И
по-големи (но това е нормално все пак, ако се има предвид, че ти си този, който
стои на земята в този момент!). Гледат те от високо. И… те подминават.
Не знам
колко точно съм стояла там – загледана, замислена, четяща. Този ден бях
останала и без батерия на телефона. Без часовник. Все едно, че бях напълно
откъсната от целия останал свят. Бях останала само аз… Аз и моята собствена
представа за време…
ПОЕЗИЯ
Есен…
Парк.
Опадали листа.
Звук от течаща вода…
И тишина.
Забързани хора.
Крачки. Въздишки…
И аз.
Облегнала гръб в едно дърво...
Без телефон. Без батерия. Без часовник.
Аз!
Само аз…
И моята собствена представа за Времето…
Яница ХРИСТОВА
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар