Защо? Дали защото „традицията повелява”?! И що за „традиция” е тази?

Наскоро, по народопсихология, стана дума за това, че в България се наблюдава тенденция, която не се среща в никоя друга страна в Европа и като цяло в света –  в държави,  които се смятат за цивилизовани, съвременни, люлка на модерността…

            А именно – че у нас родителите се грижат за децата си и им помагат (с каквото могат) понякога дори и цял живот. Не мислят за себе си, лишават се от какво ли не, за да могат децата им да бъдат добре… Което в другите страни не се среща… И както каза преподавателят ни – в чужбина, когато детето навърши определена възраст, то става самостоятелно и независимо. Напуска дома. Работи. Издържа се. А ако изпадне в трудно положение – разбира се, родителите му биха му помогнали, но после то знае, че трябва да им се издължи. Помощта не е безвъзмездна. Тя се превръща в заем…

            Да, но това е идея, която трудно би се възприела по нашите географски ширини, а пък какво остава да се превърне в практика… У нас като че ли, според масовото разбиране, родителят и усилията, които той полага, се приемат за даденост, те са задължение, нещо, което се случва по подразбиране…

            И още нещо - тези дни пътувах в едно купе във влака с един много особен господин, който твърдо защитаваше идеята, че днес семействата отглеждат мързеливи деца, които не знаят какво е труд, свикват да получават всичко на готово и някой ден няма да се справят с истинския живот…

            Хм…

            Не, не съм съгласна, че днес се отглеждат мързеливи деца. Поне не и съзнателно. Не и с тази идея. Може би понякога грижите, обгрижването, са с няколко степени повече от необходимото. И това може да доведе до този страничен ефект… Но мотивите на родителите са железни – детето е ценност. Най-скъпото им. Най-голямото им постижение! И за това трябва да се щади, да се пази…

            Защото, ако в другите западни, източни и всякакви далечни знайни и незнайни модерни държави, хората градят кариери, трупат капитал или имоти, ходят по екскурзии и круизи, то у нас средностатистическия българин не разполага с всичко това… Неговата единствена опора е семейството. В името на което работи и се бори цял живот. И детето. Което се явява като олицетворение на собствените му несбъднати мечти... И надеждата. Че поне то ще успее да сбъдне своите…

            Но времето, в което живеем, никак не прави тази задача по-лека. За това и родителят се опитва да компенсира действителността. Дава от себе си. Раздава се. До последно…

            И това се е превърнало в традиция. В обща практика. Вкоренило се е в балканските ни разбирания… и се е превърнало в част от нас…

            Дали е лошо ли? Не знам… Може би е по-лошо, че се приема за нещо нормално… Но родителят не е виновен. Че се раздава. И детето не е виновно. Че не се противи. Проблемът се намира на друго място… и точно той трябва да се реши, ако искаме ние и собствените ни родители, а някой ден и собствените ни деца, да се почувстваме като европейци и да заживеем по европейски модел, но и с европейски стандарт…

Яница ХРИСТОВА