С детски стъпки

Днес гледах дете – на годинка и четири месеца (с коса с цвят на огън!), да тича из корпуса. Като пингвинче – да разпределя тежестта върху късите си крачета (допълнително затруднено от нещо, което страшно много приличаше на зелен скафандър – тематично зимно, и поне на пръв поглед топло, облекло за най-малките…). Страшен сладур!

Пада. Става. Вървя. Тича. Смя се. И като цяло – адски  много се забавлява! И всяка крачка – уверено-неуверена – беше лудо приключение!

А когато растем – сякаш забравяме… за силата точно на тези малки, обикновени стъпки… с които опознаваме света. Там. В началото. Тук. И сега. Сега. Когато ги приемаме за даденост… и най-тъжното е, че с годините напълно спираме да се забавляваме, вървейки ежедневно – все бързайки, все на някъде. С непоклатимата увереност, че просто можем… И това ни стига… 

Яница ХРИСТОВА