№1: Една вечер (скоро, дали не беше някой от отминалите
вторници?), когато се прибирах, в автобуса пуснаха музика. Но, за разлика от
популярните и лансирани навсякъде хитове днес, музиката беше българска...
Народна. Бих казала дори – сватбарска. Беше хоро, а докато стигна до моята
спирка – и още едно. Живи. Игриви. Изпълнени с динамика и притихнали,
неизречени думи. Наши си. Типично наши си. Български…
И почувствах едно такова умиление… Все едно някои дойде до
мен да ме шамароса, за да ме изкара от монотонния унес на ежедневието (в което
всички попадаме, търчейки по какви ли не задачи) и в същото време да ми
прошепне до ухото: „Как се чувстваш? Не си ли горда, че си тук, че си част от
всичко това?”…
И… слязох от автобуса. Доволна. Щастлива, че съм попътувала…
към себе си…
№2: Оставаме на музикална тематика.
Докато все още беше топло, в парка възрастен мъж свиреше на
тромпет (почти съм сигурна, че точно тромпет си беше), за да препечели някоя-друга
(изпросена - не, по-скоро спечелена с талант) от забързаните минувачи стотинка.
Огласяше целия парк. Една събота прекарах почти час там само за да го слушам.
Успяваше някак много виртуозно да превърне много популярни мелодии в джаз
вариант – включително и „Хакуна Матата” от „Цар Лъв” и “Can you feel the love
tonight” на Елтън Джон. Вълшебно!
И колкото ми беше хубаво да го слушам, толкова ми беше и
тъжно… заради самата ситуация.
Да. Понякога красотата (в случая – на музиката) носи и тъга…
№3: (История с автобус. Без автобус…)
Неделя. Във Велико Търново. Предколедно.
Свечерява се. Доста бързо. Но е нормално за този период от
годината – нали декември е месецът с най-къси дни… Поглеждам си часовника –
17:01… и мигът, в който циферблатът констатира 17:02… светът се промени.
Нормалният и сив, есенно-зимен град, в който бях до този
момент, изчезна. Появи се град от светлини – коледни, блещукащи, накацали по
дървета, жици, стълбове… Носещи със себе си дух на очакване, нетърпение и
красота – въпреки всичко сиво наоколо, въпреки всичко въобще…
И ако не знаех, че вече се е изтъркало с времето, бих
казала, че по това време обикновено именно тази красота ни кара да бъдем с една
степен по-добри (отколкото по принцип сме), защото се изпълваме с очакване за
нещо добро… (а тази година – и въпреки „краят на света”, който напук на всички
скептици се превърна в безкрайно очакване и обещаване на „ново начало”)… И ако
се вгледаме по-внимателно, ще видим, че всичко е свързано, нишката, която
води от едното до другото, е много тънка…
Да. Но аз знам, че за това вече е говорено много пъти. За
това и ще си замълча. Ще се кача на автобуса в 17:10 и ще си тръгна. Приятно
изненадана, че част от коледната украса в града е различна в сравнение с тази,
която беше предходните години…
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар