Извън пространството...

Знам. Знам още от началото на първи курс, че заради положението на Велико Търново, тук елементарните понятия от географията и физиката не важат. На горе - на долу, близко - далеч... Не бива да вярваш само на очите си (защото после краката ти ще ти бъдат много сърдити, заради реалния път, който ще ги принудиш да изминат...)
Обаче... не съм предполагала, че точно когато съм в четвърти курс (притръпнала вече към търновската действителност), ще бъда изправена пред тежката житейска дилема да не знам къде съм и на къде да поема, да се лутам поне 15 минути по разни асансьори, стълби и коридори, всеки път да се озовавам на различно място и да съм в безизходица почти на косъм до изхода - всеки път, на ръба на отчаянието (в един момент определено бях!)... Така е... Момчето от рецепцията вярно ме предупреди, ама пуста придобита болярскоуниверситетска увереност - не му повярвах... После - аз нямах думи, а той беше видимо развеселен!
Мисля, че това може да се случи само тук - град със собствена история, собствен дух, собствено време, че дори и собствено пространство, пред което и най-добрият компас е безсилен...

 Яница ХРИСТОВА