"Великият Гетсби" – Франсис Скот Фицджералд

Предпоследен семестър в университета.

Дисциплина – Американска литература…

Всички, още от ученическите си години, знаем, че всяка книга, която влиза в учебната програма, е изправена пред сериозно предизвикателство, за да спечели вниманието и искрената любов на читателя (който е, малко или много, притиснат от обстоятелствата да я прочете. А никой не обича принудата – независимо под каква форма е поднесена…) Не всяка книга (понякога дори истински шедьовър в националната и световна класика!) обаче съумява да премине през този своеобразен тест. Тези, които не успяват, се превръщат просто в поредното скучно занимание… Но тези, които успеят да извоюват читателските симпатии, доказват защо именно те трябва да се изучат и защо това е Задължително. Оставят следа в съзнанието ти и те карат да се връщаш към тях дълго, след като си ги прочел…

Може би тук трябва да си призная, че въпреки положителните рецензии и въпреки всеобщото преклонение и признание към разказваческия талант на Фицджералд и това, което е направил за американската литература,  подходих с  известна доза скептицизъм към „Великият Гетсби” (първата книга, с която реших да започна от конспекта по дисциплината…) И скептицизмът ми ме държеше здраво, поне докато не преполових книгата… Или по-точно – докато не се появи самият Гетсби. Тогава се трансформира в нескрит интерес и искрено любопитство какво следва оттук нататък…

И като студент по книгоиздаване, моята задача, докато чета заглавията от конспекта си и се подготвям за изпита, които ми предстои, е да се дам мотивиран отговор бих ли издала (ако вече съм издател) въпросната книга и защо…

И така… Защо аз бих издала „Великият Гетсби”?

На първо място заради образа на Джей Гетсби – пленяващ от мига, в който се появи в действието. Преди да го зърнеш с читателските си очи, всички герои говорят за него – за онзи богат господин, чудак, който организира пищни приеми, но остава малко в сянка от забавлението и лудия купон (както бихме казали днес…). Това създава предварително напрежение и очакване, нетърпение да разбереш кой всъщност е този тип… Не след дълго се появява – такъв, какъвто е, с цялото обаяние и магнетизъм, които създава около себе си.  Усмихва се и кара околните да се чувстват уютно около него, уютно в собствените си кожи, в хармония с това, което са… (Не случайно споменавам това. В истинския живот познавам няколко човека, които успяват да създадат същото усещане около себе си – приятно и зареждащо е. Истински талант! Не, не – по-скоро е магия! Не се среща често и именно за това трябва да се цени. И не случайно точно то привлече първо вниманието ми към Гетсби. И положителното ми отношение към него.) След първата среща с героя булото на неизвестното започва бавно, постепенно да се повдига – макар и не съвсем, дори до края на книгата, когато все още остават много въпроси, догадки и съмнения…

            Но едно е напълно ясно. Това е Пътят на Гетсби – пътят на израстването, на отдадеността, на следването на една мечта, на една любов… На любовта, която се превръща в болка, но и в стремеж. Любовта, която променя живота, а и света…

            Зад охолството, което струи от дома на Гетсби и зад ежедневните приеми, които дава, се крие копнежът му да зърне сред гостите младежката си любов, любовта на живота си – Дейзи, срещу чиито дом не случайно купува и собствената си къща. Дейзи, която в миналото е била доста по-заможна от него и заради която той променя живота си (като не забравя да помага и на семейството си, докато се изкачва нагоре по житейската стълбица). Как се е сдобил с парите си – с тайни афери, с продажба на алкохол и с връзки със съмнителни приятели със съмнително препитание… историята не уточнява. Но въпреки всичко целта му е постигната – той придобива състояние, с което би направил живота на Дейзи прекрасен, изпълнен с лукс и разкош… Остава само да намери отново път към нея, отново да се срещнат… И те се срещат наистина. Гетсби – заслепен от любов, неразумен и дързък, загърбил собствените си интереси, отдаден на емоцията…

            Някак няма как да останеш безразличен към този герой. Чаровен, емоционален... И след като вече ти е станал толкова симпатичен, нелепият край на живота му, собствената му саможертва, те жегва и не ти дава мира (дори след като отдавна си прочел и последната страница…)

            Днес все повече стават героите – в книгите, на телевизионния екран или по улиците навън – които не търсят нещо по-възвишено от натрупването на голям капитал, на много пари, на скъпи вещи. Днес всичко приключва до лукса и разкоша. Любовта… не се приема за толкова мощен стимул. Тя е по-скоро нещо като бонус. Още повече, че в еталон започва да се превръща мнението, че ако имаш много пари, ще имаш и много „приятели” и много ъ-ъ-ъ… „любови”…

            А Гетсби е добър пример. Идващ от далечната 1925 година. Вдъхновяващ… но трагичен…

           

На второ място в моята класация „Защо бих издала тази книга?”, се нареждат образите на Дейзи и на Том Бюканън. Дейзи – свикнала с живот в охолство, с живот без лишения, в който всичко й бива поднесено на готово. Отегчена (и наранена) от поведението (и изневерите) на съпруга си Том, приема появата на Гетсби отново в живота си като приключение, като разтуха от ежедневието, като кратко бягство от реалността. Изглежда е поласкана от вниманието му, от неговия успех, постигнат в нейно име… Но като че ли това е само от суета. Нищо повече от авантюра. Не влага чувствата, които и той е вложил. И накрая, когато Гетсби поема нейната вина за катастрофата (от любов и благородство, искрено загрижен за живота й и доброто й име), Дейзи го изоставя, бяга, дори не се връща за смъртта му… с което доказва, че не го е заслужавала, че не е заслужавала любовта му през цялото това време…

А Том – съпругът й, също свикнал с разкошния живот и привилегиите, които той носи, изпълнил дните си с авантюри и изневери, поставя съпругата и семейния си живот на преден план едва когато се появява съперник, конкуренция, която да го измъкне от ежедневието и да го провокира да се осъзнае, да се бори… Но не и да се промени – напротив. В Том липсват качествата, които притежава Гетсби. Липсват устрема, смелостта, благородството. Том е страхливец – той убеждава Дейзи да избягат от града, за да не носят отговорност за престъплението, за мъртвата Мъртъл Уилсън ( с която си отива и вината за изневярата му…)

            Том и Дейзи. Защо ги споменавам ли? Ами защото са типични персонажи – дори и за съвремието ни. Не-напълно искрени, прикрити, пречупващи действителността през призмата на собствения си егоизъм…

И на трето място ще спомена образа на Ник Карауей – разказвачът, през чиито очи наблюдаваме историята. Той остава в сянка, акцентът не се измества върху собствената му персона, но в същото време е активен участник в случващото се. Доста умела композиция, стремяща се да балансира върху обективността, която позволява на читателя сам да избере своите герои, да отличи заложените проблеми и да проследи действието.

Сюжетът… няма да го обсъждам. Книгата има достатъчно достойнства, за да бъде прочетена от всеки, който иска да научи повече. Мен лично – ме изненада… в добрия смисъл на този израз. Понякога книгата, която четем, съвсем съзнателно ни води към края си – тоест: читателя предчувства какво следва, как ще завърши, какво ще се случи, как ще постъпят героите… Сюжетът става предвидим. Е, „Великият Гетсби” (поне при мен) не подейства така. В нито един миг не бих могла да предположа, че краят няма да е щастлив (примерно) или дори да изградя собствена стабилна догадка какво точно ще се случи… Не. Всичко беше изненада. Голяма (тъжна) изненада… О, да – и заради това също бих издала тази книга. Книгите трябва да изненадват. И понякога – дори да ядосват читателите. Да ги карат, след като изминат с поглед и последния ред, да се питат „Защо?!” и да се възмущават, че „Не може, не бива да свърши по този начин!!!” Съжалявам. Но понякога е така, случва се – досущ като в реалния живот… 

Яница ХРИСТОВА