Парченца от синьото небе…

            Краят на март е. Месецът се изниза почти неусетно, но последната седмица бе… повече от особена.

            Всичко започна с времето. И със заблудените снежинки, съпроводени от нетипично ниски температури, които не оправдават очакванията след официалното обявяване на настъпилата пролет.

 И така – извадили по принцип запролетените вече зимни обувки и палта, заживяхме в една последна мартенска, мрачна и мразовита седмица. Слънцето се скри и небето надвисна като похлупак над земята. Сиво и дълбоко, безкрайно и простиращо се далеч отвъд хоризонта. Настъпилият ежедневен здрач не позволяваше да се разбере дали е утро или е привечер. И в теб се загнездва усещането, че си пропаднал в някакво особено безвремие, което обаче не е приятно, защото те кара да се чувстваш уморен, много уморен… В този момент като че ли се избистри най-ясно разбирането ми защо на север, където през по-голямата част от годината атмосферата проявява точно тези свои капризни мрачни прищевки, процентът на самоубийствата е по-голям, отколкото в другите части на континента. Ами липсата на светлина, на слънце, не синьо небе… усещането, че си притиснат от небето и нямаш хоризонт, нямаш избор… ден след ден… носят след себе си тъга, безбрежно усещане за самота…

            Но в това мрачно време автобусите се радват на небивал интерес и засилена посещаемост от страна на гражданите. В началото на тази подтискаща седмица, в една ранна, за студентските ми разбирания, сутрин, пътувах с две момчета, тийнейджъри, които, въпреки ранния час, успяха да вдигнат целия автобус на крак. Шумни, превъзбудени, експресивни – знаете ги какви са в този период от живота си. Но и знаете, че ранните сутрешни пътувания действат изнервящо на пътниците, особено ако са съпроводени с високи децибели. Във въздуха витаеше напрежение. Докато… не се качиха две момичета – също тийнейджърки. По пубертетски капризни. И въпреки че всички пътуващи до този момент не бяхме изразили гласно възмущението си, двете решиха да го направят още в мига, в който се настаниха на седалките. Не осъзнаваха ли, че с явното си мърморене и упреците на висок глас към своите събратя по възраст, не помагаха, не се разграничаваха от тях, а създаваха абсолютно същото усещане? След като тийнейджърките преминаха през ролята на критици, се преориентираха в друга област. Обсъждането… на баби?! И особено на някаква точно определена баба, която, цитирам: „…Сигурно е била кифла едно време. И днес е така. Ходи с един розов шал, такъв, пухкав. Червилото. Чантичката. И е на ей-такива токове, човек! Аз съм на 14 и не ходя така наконтена….” Гениално заключение! Но никак не е изненадващо – като се направи съпоставка как наистина се обличат повечето 14-годишни днес…

            След задълбочаващата се мрачна седмица и автобусни преживелици, наситени с копнеж по слънце… Светлина все пак се появи, но не точно свързана с метеорологията. А с приятелството – онова друго, не по-малко важно Слънце в живота… Една среща след почти 8 години.... След толкова много време отново ние, отново тук, отново заедно… И има нещо приказно в приятелите, онези, истинските – дори и да са разделени, дори и животът вече да ги е накарал да се променят и да пораснат, те успяват да открият пътя към себе си… И след тази среща вече, честно казано, не ми пукаше какво е времето навън. В мен грееше слънце, чиито лъчи ме свързваха с миналото, огряваха настоящето ми и сияеха далеч напред в бъдещето…

            Може би и за това малките неща през остатъка от седмицата ме изпълваха с възторг. Като киното например. Прожекция на филм, който при други обстоятелства вероятно би предизвикал порядъчна доза скептицизъм в мен, сега ми се стори повече от добра идея. И беше. Наистина. Особено с онези малчугани, които бих казала, че са по-малки, но явно бяха в училищна възраст (защото говореха за предстоящата им ваканция), но не им давам повече от 7-8 години. Те бяха толкова щастливи! И искрено се забавляваха – с разпилените пуканки, с 3D очилата, с цялата приказност на историята, със снежинките, които се опитваха да уловят от илюзията около себе си, с всеки изблик на смях  (зад който се спотайваше доза страх), следващ някоя шокираща сцена с изникващо чудовище в средата на екрана… точно под носа ти… И на мен ми се прииска да се чувствам пак така – по детски, безгрижна и щастлива, вярваща в приказки и магьосници, в щастливия край и в онези неуловими снежинки в киносалона покрай мен…

           В събота, сред цялата палитра от емоции и упорити облаци, най-накрая част от синевата се показа на хоризонта, връщайки цветовете на града, на пролетта и на целия свят наоколо! Доказвайки, че каквото и да се случва, накрая слънцето се появява и  щедро раздава на всеки затъжил се по парченце от синьото небе… пълно с безкрайна надежда и жизнерадостност. В тези моменти се наблюдаваха и спонтанни усмивки по лицата на непознатите наоколо. Отражение на радост. От самия факт, че си жив, че си тук, че няма повече мрак…

Яница ХРИСТОВА

           

           

Любовта е театър

27 март - Международен ден на Театъра! :) 
Най-човечното и най-човешкото изкуство, пропътувало пътя си от незапомнени времена, та чак до днес... при което реалният контакт с истински хора е все още жив: на фона на всички екрани и  монитори  с цифровизирани и дигитализирани образи и целия технологичен бум през последните години... Едно от малкото останали места, където поне за два часа можеш да се почувстваш Човек, заобграден от Хора... Всички, които са влюбени в театър, знаят за какво говоря. А на останалите - им пожелавам да научат... и да усетят магията, която настъпва, когато прожекторите изгаснат, секунди преди началото на постановка... когато  целият свят притихва... и чуваш само как собственото ти сърце тупти... 

Любовта е театър 

(и обратното :) )

            Напушена.

Напушена с трева…

            Всъщност никога не съм била. Но съм чувала доста определения и разкази за хора, прекалили с въпросния вид нелегална растителност. Говори се, че изглеждат щастливи, объркани, превъзбудени, че говорят много, че духът им витае в неизследвани ширини, а въображението им щрака на пълни обороти. Смеят се. Или плачат. Или и двете едновременно…

            Хм… чувството някак ми е много познато. Чудесно се вписвам в шаблона сред тези думи, само че… след като съм била на театър, без да е необходимо да ползвам някакви други психотропни вещества.

            Защото след постановка не зная къде се намирам. Завесата пада. Аплодисменти. А аз стоя, гледам в една точка и не зная в кой свят съм в този момент – в моя, привидно реалния, или в онзи, другия, пленително създадения?! От коя страна на завесата съм останала?! Това наоколо декор ли е?!... Духът ми кръжи за известно време около мен – щастлив, окрилен и свободен. Преосмисля случилото се, изживява го отново и отново, избира си любими реплики и философски ги преповтаря в някой сюблимен житейски момент. А аз стискам здраво билета в ръка (защото после ще го прибера у дома в една стара кутия, пълна с изживени спомени)… Смея се. Или плача. Или и двете едновременно…

            Говори се, знаете, че първият път не се забравя. Странно е тогава защо, но много хора всъщност не помнят първото си ходене на театър. Но аз… аз го помня. Беше есен. Хладна есенна вечер в края на септември. Бях любопитна, нетърпелива и развълнувана. Тъкмо бях станала на петнадесет години – здраво навлязла в пубертета. Пубертет… Трудно време. Светът сякаш изведнъж се стоварва върху теб и ти казва, че трябва да оставиш детството зад гърба си, да зарежеш приказките, да се подготвиш за реалния живот и да пораснеш. Време, в което трябва да откриеш себе си. Да опознаеш интересите си. Да избереш какъв искаш да бъде пътят ти…

            Ето в този важен момент в моя живот аз отидох за пръв път на театър, на първата ми голяма и зряла пиеса, изиграна от професионалисти (след това щяха да последват още много. Много!)… Но още тогава осъзнах, че той, театърът, носи късче от магията, която витае в приказките, че идва от друг свят и те омагьосва, пленява те и не те оставя безразличен…. и има силата да се превърне в любов. За цял живот!

            Да, любов… И като споменах тази дума, някак естествено ми се вижда да кажа и още няколко думи за любовта. И за театъра, разбира се.

            Когато се повдигне въпросът за любовта, понякога и ние се превръщаме в актьори. Играем роли, пози, крием чувства, демонстрираме чувства, носим маски и сваляме маски. Защото искаме да бъдем перфектни, идеалния избор, най-добрия екип, съвършената двойка. Но в живота съвършенството някак винаги успява да се изплъзне, не мислите ли? Но пък за сметка на това може да се открие в театъра. В театъра може да има съвършена любов, съвършен миг. И когато завесата падне, ние да бъдем с една степен по-обогатени и да отнесем частица от този миг със себе си.

            Любовта е театър. Може би. Понякога… Но театърът е любов. Винаги!

           

            Напушена. Пияна…

            Никога не съм била.

            А и за какво ми е?! Когато искам да се отърся от ежедневието, да видя нови светове, да изживея нещо различно, просто си купувам билет. Правя го често… и се чувствам завидно добре! 

Яница ХРИСТОВА

П.С.: Текстът е писан преди доста време, за конкурс. Но днес, Празникът, ми се струва най-подходящото време да го споделя :)

"Методът Грьонхолм" – от Жорди Галсеран

Драматичен театър – Ловеч

          

  О… Много любопитна пиеса, нестандартна, съвременна и провокативна. Игра се снощи. Отдавна не бях гледала нещо подобно и честно казано – много ми липсваше… заради неописуемото чувство, което те връхлита след като напуснеш залата след спектакъл, който те е разтърсил и те кара да мислиш, мислиш, мислиш… и да се чувстваш малко по-различен от този, който си бил преди началото на постановката…

            Рекламната брошура от театъра е доста подробна и обобщаваща. Не ми се иска да се преповтарям с нея, но някои моменти е трудно да се избегнат…

            Всичко започна с онзи познат, записан глас, който моли всички зрители да си изключат звука на телефоните… Прожекторите изгаснаха… и всеки миг действието трябваше да започне, актьорите да излязат на сцената… нетърпението взе да се разтяга като ластик…  когато на някой от задния ред му звънна телефона и той започна доста шумно да се обяснява, да се ядосва… И всички в публиката съвсем откровено да се възмущават и да цъкат недоволно с език… Докато се оказа, че това е единият герой, част от постановката – тук беше първият спонтанен и всеобщ изблик на смях из цялата зала – че са успели да ни преметнат…  

            После действието постепенно, но доста динамично започна да се заплита. Сюжетът – четирима кандидати се явяват на интервю за работа за висок пост, със солидна заплата. Но се оказва, че интервюто няма да е класическо – те ще бъдат провокирани и изправяни пред нестандартни проблеми, ще бъдат притиснати от обстоятелствата да покажат истинската си същност… или да я обвият в пълна мъгла. През цялото време пред зрителя изникват въпроси – кое е лъжа и кое е истината, аз как бих постъпил в тази ситуация, наистина ли по света вече се провеждат подобен тип интервюта за работа, ами ако и на мен ми се случи, аз кой герой бих бил…

            Четиримата герои са доста различни един от друг. Единият – може би най-централния образ (изигран от Иван Юруков) – е нервак и заядливец, безчувствен и хищнически настроен… Бога ми, през цялото време ми напомняше на един мой познат… от началото до самия край!

            А в края – всички маски бяха свалени… и се оказа, че нищо не е точно такова, каквото е изглеждало…

            Пиесата е напрегната, изискваща внимание (и в известна степен интелектуално усилие, за да проследиш всички задачи и да вникнеш в психологизма на случващото се). Но всичко е поднесено приятно и с неподправена (и обилна) доза хумор…

            Комедията е наистина повече от актуална. Засяга ред проблеми от ХХІ век – като се започне с идеята за това какви роли играем в обществото, какви маски носим и дали ги сваляме и кога, до каква степен сме искрени, какво бихме жертвали в името на кариеризма и високата заплата… и се стигне до откритието какво най-често се крие отвъд грубостта… и дали е рационален и подлежащ на обяснение човешкият фактор, воден и заплетен от куп противоречащи си емоции?...

Яница ХРИСТОВА

Разкази - фаворити

В дебрите на Интернет можеш да попаднеш на какво ли не - както в положителния, така и в отрицателния смисъл на това изказване... Някои от най-точните попадения при мен - свързани най-често с поредица случайности - са тези разкази, за които... няма какво да кажа, защото те достатъчно красноречиво гороворят сами за себе си. Някои от тях са на известни вече автори, други - на имена, за които вероятно тепърва ще слушаме доста... 

За сега ще се огранича и ще ви представя четири разказа и едно стихотворение - към тях се връщам най-често, защото ме карат да мисля и да съпреживявам миговете... и като цяло да се чувствам добре като техен читател :) 

1) "В страната на залязващото слънце" - Евгений Лукин
Един невероятен разказ, изпълнен с много хумор и една съвсем неутопична работохолизирана препратка към бъдещето... 

Можете да го прочетете ето ТУК .

2) "Агенция "Среден пръст"" - Стефан Бонев 

Разказ, отличен със специална награда... То всъщност си го пише под самия разказ, де :) Много... интересна идея... Лятото говорих за него на едно приятелско събиране поне 15 минути сигурно... а го бях чела поне преди година... Но как да го забрави човек?! 

Можете за го прочетете ето ТУК .

3) "Гърненце с мерудийка" - Габриела Влахова

Този разказ е... просто мил, ужасно мил и разхождащ те във времето - мен лично ме препрати към собственото ми детство... 

Можете да го прочетете ето ТУК .

4) "Закъснелият дар" - Георги Господинов 

О... просто две думи - Георги Господинов! Това е напълно достатъчно... 

Можете да прочетете разказа ето ТУК .

И... едно стихотворение. 

Което имах щастието да чуя изрецитирано на първото награждаване на литературен конкурс, на което присъствах. Тогава Париж бе все още много далечна идея (за разлика от сега... но за това ще разказвам друг път)... Но стихотворението е толкова истинско, толкова... колкото и аз си представям онзи, моя си Париж, че не мога да го забравя - дори след тези отминали години... 

5) "Онзи наш Париж" - Екатерина Карабашева 

Можете да го прочетете ето ТУК .

Tarnovo Art Modern - Център за модерни изкуства

От днес в подножието на Царевец може да бъде открит домът на съвременното изкуство във Велико Търново. Галерията отвори врати на празника на града, събрала произведения на изкуството от 35 държави от почти всички континенти в света!

Местенцето е уютно и изискано, обещаващо да се превърне в събирателен център на различните видове изкуства. А атмосферата днес… беше просто вълшебна!

От картините струеше… живот! Всички те – различни, цветни, абстрактни – носеха своята неподправена енергия в себе си. Освен платната и боите, се срещаха използвани платове, втъкани в изображението, стари вестници, дори пясък и парченца от морски мидички (които те подканят да ги докоснеш, въпреки че знаеш, че не бива!).

Особено впечатляващи ми се сториха скулптурите на Даниел Людвик от Унгария – изчистени, малки и гъделичкащи въображението с формите и посланието си. Направени от нещо като пемза (отново те подканят да ги докоснеш, въпреки че знаеш, че в музеи и галерии не се прави така!!!).

Духът в залата – и на двата етажа – бе изпълнен с уникална комбинация от традиции и новаторство, от ярки цветове и литография, от познати форми и трудно различими образи, от изчистени идеи и абстракции… Един луд танц за сетивата… който те кара да мислиш и да търсиш подводни камъни под привидно затихналата повърхност… Но нима точно такова не е всяко модерно изкуство? Провокиращо. Нестандартно…

Яница ХРИСТОВА

"Недадените" – първи впечатления след премиерата

Тъй като вчера го споменах, днес вече е време да споделя впечатления след отминалата първа серия на сериала „Недадените” по БНТ. Истината е, че не мислех да го правя, защото бях решила да запазя откриването на секция Кино/телевизия в блога за нещо съвсем различно… Но съм толкова впечатлена, че не мога да си замълча!

Първо ще започна с вълнението. Вълнението, което дойде заедно с очакването… Очакване на премиера, на българска продукция, на наш сериал!!! Очакване, което този път не бе последвано от разочарование, дори напротив – напълно оправдано и заслужено бе! И не, че искам да бъда скептик – знам, че имаме много талантливи актьори, режисьори и сценаристи, знам, че в последно време телевизионната и кино индустрия у нас са в период на подем… но и знам, че за някои продукции рекламата е просто прекалено голяма и реалното съдържание е трудно да я оправдае. Надявах се и имах усещането, че този път няма да е така (още повече предвид целия екип, който работи по проекта – изпълнен с популярни и доказали се имена). И това ме накара още в 20:30 часа да си пуснала канала и нетърпеливо да отброявам минутите до началото…

И то дойде…  
"Недадените"..."Недадените"! Много силен старт (още с началните надписи дори – със снимковия фон и емоционалната музика). Атмосфера, белязана с много детайли, наситени с много автентичност, та дори и светлината е пречупена по специфичен начин... (който ме препращаше към старите снимки, които родителите ми имат в албумите си – спомени от младините им…) Отдавна тук, у нас, не е снимано нещо, в което да е вложено толкова време и внимание - и към най-малките акценти! Отдавна родният ни телевизионен ефир се нуждаеше от нещо подобно – качествено и стойностно!

            …Толкова отдавна, че единственият паралел, който мога да направя с „Недадените”… е с филми, които са снимани, когато (странно, за втори път го казвам!) моите родители са били на моите години! С любимите и обичани от всички наши филми, които са се превърнали в класика. Което не означава, че „Недадените” се конкурират с миналото… а че се превръща в класика още от сега, още с първата си серия дава заявявка, че ще остави следа във времето…

Цар Борис и Елин Пелин

            Сюжетът… ни пренася в далечната 1940 година (буквално ни пренася там – с облеклото, автомобилите… и всички онези прекрасни малки детайли – като се започне от грамофона, мине се през нашивките на дрехите и се стигне до опаковките на дамските чорапи… Брилянтно и фино подбрани детайли, от които съм искрено възхитена и не мога да спра да се възхищавам!) Година, която е свързана с тежки военни и политически взаимоотношения в света, в Европа… което неминуемо рефлектира и върху България. Време, в което се повдига въпросът за чистотата на нацията и въпросът за евреите, които се решават по различни начини из съседните ни държави… и това означава, че България също трябва да реши как да постъпи, каква позиция да заеме. Това време, в което големите политически решения променят съдби… Но и в което всеки, независимо от националността си, има своите чисто човешки радости, проблеми, надежди, ежедневие – свързани с брак, с пътувания, с приятели, с кино, с деца, с… чисто човешки неща… В първи епизод се появиха и образите на Елин Пелин, цар Борис..., Петър Дънов… Основните проблеми бяха поставени, пътищата на героите се пресякоха, съдбите им се преплетоха и… оставиха след себе си нова доза очакване и нетърпение – до 28 март, когато ще бъде излъчен вторият епизод на многообещаващата сага „Недадените”…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Снимките са от посочените на тях сайтове. 

"С любовта шега не бива" от Алфред дьо Мюсе

ДТ "Стефан Киров" Сливен, сезон 2007 / 2008 

            Една от любимите ми пиеси! Въпреки че бях на 16 години, когато я гледах, и въпреки че от тогава мина доста време и не помня подробности от сюжета, е останало в мен още чувството и споменът от целия прекрасен спектакъл! Действие, наситено с много хумор, но и много смисъл. И въпреки че се смях почти през цялото време, това беше първата пиеса, която успя да ме разплаче – с един от монолозите на Пердикан (изигран от неотразимия Димитър Живков), в който ставаше дума за Мъжа и за Жената и за това, че колкото и различни да са, колкото и неприятни същества да са на моменти, природата е създала между тях нещо прекрасно и красиво – Любовта…

            Сюжетът… няма да изпадам в подробности, защото в момента спомените ми са посипани с леката мъгла, която идва с отминалото време от тогава. Накратко – сблъсъкът на младостта и твърдоглавието, бягането от и търсенето на любовта, идеята, че в живота и чувствата ти понякога присъстват и други хора, които се превръщат в кукловоди и те тласкат в неподозирана за теб посока… (Един от моментите, които най-ярко помня, е свързан с репликата на Барона „Хайде, няма да ви чакам цял ден!”, отправен към една целувка, но за жалост трябва да се види с очи, защото не подлежи на описание…) Спектакълът завърши така, както бе започнал – все едно целият цикъл на действието се затвори в собствения си пашкул, оставяйки усещането, че всичко видяно е било само сън, само мисъл…

            Едно от имената, които привличат вниманието в афиша, е това на Асен Блатечки, превъплътил се в ролята на Барона. Интересен образ, добро изпълнение, много енергично представяне… Първата постановка, която гледах с негово участие. Но и първата, в която срещнах името на Димитър Живков – много млад (може би тогава е бил на годините, на които съм аз сега), но осезателно много, много талантлив! Още тогава бях сигурна, че му предстоят още много роли, че има специално място в българския театрален живот, което чака той да се появи и да го заеме, а на мен ми  предстои да слушам още и тепърва новини за него. И… браво на моята тийнейджърска проницателност!

            Не случайно пиша този текст днес. Тази вечер е премиерата на сериала „Недадените” по БНТ (вдъхновен от историята за спасените български евреи), в който Живков също има роля. До сега е изиграл още доста театрални, телевизионни, рекламни персонажи… но за жалост не съм имала шанса да се запозная с всички тях. Особено нетърпелива и любопитна съм към първия му авторски моноспектакъл „Живак”, чиято премиера беше миналата година и предизвика заслужени (със сигурност!) овации… Надявам се не след дълго да успея да запълня всички празнини от театралния афиш, които съм си набелязала, но в момента разстоянието се явява сериозна пречка. Най-вероятно когато дойде това време ще започна с „Живак”… и съдейки по спомените ми от „С любовта шега не бива”, мога само да гадая размера на това колосално събитие…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Снимките, които не съм правила аз, са от посочените на тях сайтове.

Тери Пратчет – любим, по-любим, най-любим!

ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ТЕРИ – НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЛЮБОВ…

            Е, не, че беше точно истинска среща…(де да беше всъщност, де да беше…)

            Случи се когато бях на 15 и си направих сама първата читателска карта в градската библиотека (и преди съм имала, разбира се, но не на място с толкова голям фонд!). Исках още в същия миг да си взема книга (просто някаква книга) за четене. И тъй като в този период вече бях запален фентъзи фен, и интересът ми съответно беше в тази посока… Но нали знаете, че библиотекарите не винаги са обикновени хора – понякога са един особен вид ангели, които са на точното място, в точното време, само за да ти дадат отговорите, от които имаш нужда и, понякога, дори да тласнат целия ти живот в определена посока. Само с една книга… Една-единствена книга…

             Това се случи и тогава. Библиотекарката - мила жена с онзи тип големи очила, които имат добрите лелки от детските филмчета, ми подаде малка шарена книжка и ми каза: „Защо не вземете тази? По принцип много го четат този автор. Ако проявите интерес – другите от поредицата са позиционирани в детския отдел…” Взех малката книжка с леко недоверие и с прилична доза скептицизъм към прекалено шарената, както ми се струваше тогава, корица…

            Прибрах се, отгърнах страниците… и потънах в думите… (ама не от онова потъване, в което се давиш, ами другото – с което всяко докосване е наслада…)

            Тогава разбрах, че е трудно да има любов от пръв поглед между автор и читател – заради липсата на зрителен контакт. Но е възможно да има любов от първа книга – при нея ти, читателят, разбираш, че този автор ще те съпътства до края на живота ти и винаги ще има запазено почетно място в библиотеката и душата ти…

            Книгата беше „Господари и господарки”. Не можех да повярвам, че има човек, който може да ме накара да се смея със сълзи на очи и след няколко реда само да ми поднесе някоя зверски точна философска мисъл, която да ангажира ума ми за дълго време напред… И после – само след ред, отново поредната доза смях…

            Още тогава разбрах, че тези книги не са писани за деца… И не можех да спра да се питам – кой е Тери Пратчет? На колко е години? От къде е? Ще се ожени ли за мен? ;) (шегувам се)

            Минаха доста години от тогава. Вече знам отговорите на въпросите си (их, значи, женен е!) и съм изчела почти всичките негови книги, които са преведени на български. Имам дори списък… Но ми е малко тъжно, защото ми се струва, че когато списъкът свърши… ами… светът ще ми изглежда едно малко по-тясно и самотно място… Хубавото (което на моменти всъщност ме дразни) е, че „Вузев” издават само по две негови книги на година… Така че в следващите 2-3 години поне ще имам какво още да очаквам – през декември и юни…

           

НО КОЙ Е Terry Pratchett?

            Струва ми се глупаво да представям биографията му, която можете преспокойно да намерите на десетки места из мрежата. Съвсем накратко – Терънс Дейвид Джон Пратчет е роден на 28 април 1948 година във Великобритания. Един от фактите, на които често се акцентира, е че на 17 години напуска училище и започва да работи като журналист в местния вестник (и споделя, че пред един млад човек с перо в ръка, могат да се открият какви ли не възможности…). Какво по-голямо доказателство за това, че е бил уверен в силата на перото си, в магията на думите и в невероятния път, който му предстои да извърви? Днес е издаван, четен, превеждан, обичан на десетки езици в цял свят! През 2009 година му е връчено званието рицар и днес е сър Тери Пратчет. Но през 2007 година обявява, че страда от Алцхеймер. Заявява, че няма да се предаде и че болестта е открила човек, който може да си позволи да се бори с нея. Дори участва във филм на BBC “Choosing to die” .  Обявява се „за” евтаназията и казва, че понякога човек, особено болен, има право сам да избере как да посрещне смъртта. Надява се скоро науката да напредне и да открие лек за състоянието му. Надяваме се и ние! Продължава да пише и е с все същото брилянтно чувство за хумор, подплатено с мъдрост.

            Често книгите му са определяни като фантастика, фентъзи, пародия… Но според мен (е, аз вероятно никак не съм обективна) са много повече от това! В тях има всичко! Като се започне от теология, мине се през философия, литература и история, и се стигне до икономика и политология. Книгите му са не само интертекстуални (с много препратки към различни други книги, истории, митология… и какво ли още не), но и разнищват по някой голям проблем по един уникален начин, както и редица малки, чисто човешки и хуманни въпроси. Да, точно това е точното определение за Пратчет – той е хуманен. Влага човешки качества дори и в плъховете, внушава човечност у читателите дори и към най-неприятните персонажи. Дори и Смъртта не отрицателен герой… Често и в най-големите неудачници (или в някой кльощав младеж, лишен от волева брадичка, или в някое момиче, пухкаво и закръглено) се пръква по някоя геройска постъпка в точния, най-подходящ момент. Струва си да отбележа, че Тери има и особено отношение към жените – към женските персонажи. И това отношение не е дискриминационно – дори напротив („Чудовищна команда” в случая се явява христоматиен пример за затвърждаване на тезата ми). Краят на книгите му обикновено е… е, не винаги щастлив, но най-често много мил и разтапящ те.

Може би тук трябва да отбележа, че знам, че Пратчет не е  подходящ за всеки вкус. Има огромна вероятност на тези, които очакват напудрени описания на залези и изгреви, с романтичен стил или поетична ритмика, да не им се хареса… Не. Пратчет не е такъв. Не, че не може да пише така – може, разбира се. Но просто не го прави – има прекалено много други автори, които пишат така. Той просто разказва историята си – по начина, по който е решил, без да се обяснява излишно, без тежки въведения, та дори и на жаргон… пък който го разбере – разбере, който не – има право да си вземе друга книга…

До сега три от книгите на Тери Пратчет са и екранизирани – „Дядо Прас”, „Цветът на магията” и „Пощоряване” (“Going postal”). Филмите са доста дълги, но вярвам, че истинските запалянковци ще имат сили до края им. Особено за „Пощоряване” – прекрасно изпълнение според мен, добър подбор на актьорите. Във всяка от екранизациите, Тери се появява в малка епизодична роля – казва, че това е неговата единствена суета…

           

СВЕТЪТ НА ДИСКА                 

(Discworld)

Мястото, където се развива действието на (по-голямата част от) книгите на Пратчет – свят, плосък като диск, който се крепи на раменете на четири гигантски слона, които са стъпили на гърба на Великата А`Туин – костенурка, която се носи из космоса… И там, в този магически свят, е пълно с герои – хора, магьосници, вещици, джуджета, тролове…

В едно интервю Пратчет казва, че различните герои, които се появяват в различна последователност в книгите му – не са подбрани случайно. Те се появяват, когато иска да каже нещо точно определено, да отправи конкретно послание. За това не може да каже за кого ще пише в следващата си книга и не може да се осланя на очакванията на почитателите си… защото магията не би се получила по същия начин.

Трудно ми да кажа коя точно книга ми е най-любима… Или кой точно герой ми е най-скъп… Често колебанията ми се движат между капитан Керът – блестящ, ослепителен, праволинеен младеж, отгледан от джуджета, но вероятно с кралски произход, добряга, който знае винаги какво да каже и как да предразположи другите; Ото Вик – вампир, който е фотограф и въпреки че се превръща в пепел след всяка светкавица, продължава да снима – защото това е страстта на живота му! Ей-на това му казвам аз Упоритост!; Лорд Ветинари – който успява с много тънка и умела дипломация да поддържа баланса в необичайния Анкх-Морпорк…; ами Баба Вихронрав… и Леля Ог… две, хм-хм, интересни дами… и така мога да продължа още доста дълго време…

Последната му книга, която тази година излезе на българския пазар, е „Нация” (и в момента ми е един много скъп подарък). Казват, че това е книгата, която Тери пише след като разбира, че е болен и влага в нея своята лебедова песен. И въпреки че се оказва, че тази книга няма да бъде последна му, било хубаво да се чете като такава… Преди да я прочета не разбирах какво точно означава това. Сега знам. Много различна наистина, в сравнение с останалите му книги. Не с толкова разтърсващ хумор, а с повече… лирика. Това е една история, особено в последните страници, с която Пратчет се опитва да се сбогува с читателите си… и да им покаже, че има вяра, че има нещо хубаво Отвъд…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията, които не са мои, съм посочила върху тях от кои сайтове са взети :)
 

Ако аз бях кинорежисьор...

Вчера Radio Z-Rock организира игра, свързана с предстоящия концерт на Bon Jovi в България:

 Ако сте кинорежисьор, какви роли бихте поверили на Джон, Ричи, Дейвид и Тико?

Мислих, писах... и от толкова мислене пропуснах крайния срок за участие ;) 

Значи... моят филм би бил на музикална тематика, разбира се - нещо средно между комедия и драма, но с щастлив край. Заглавието би звучало като „Гласът на мечтите”. Ще става дума за четирима мъже, преминали вече към по-зрялата възраст в живота си - онзи живот, чието ежедневие са отдали на семейството (Джон), кариерата (Тико), непрестанно лудите купони с приятели (Дейвид) и борбата с някакъв порок (примерно алкохолизъм - Ричи). Дните преминават монотонно и познато и всеки е щастлив по своему. До момента, в който животът и на четиримата бива преобърнат и вече нищо не е същото... Съпругата на Джон го напуска и взема децата със себе си, кариеризмът на Тико е прекършен след финансов крах на фирмата, в която е прекарал младостта си. Купонджиите на Дейвид го зарязват заради засукани мацки, които срещат на последното от партита си. Ричи се събужда една сутрин, ограбен след бурната вечер, до препълнени контейнери за смет и разбира, че не може да продължава повече така... И в този момент, в който щастието от монотонността се оказва илюзия или си е отишло завинаги, четиримата се срещат случайно. Заговарят се. От дума на дума разговорът тръгва към проблемите, които имат в момента. Стават приятели. И разбират, че не са толкова различни. И всеки от тях на младини е имал мечта – да участва в рок банда. Но… никога не са се осмелявали. Било заради липса на подкрепа от най-близките, било заради присмеха от приятели към грандиозната им мечта, било заради слабо самочувствие… И днес, след като вече няма какво повече да изгубят, решават да рискуват… Тук следват перипетиите с търсенето на места за концерти, с намирането на продуцент, с упрека, че вече не са толкова млади, за да се занимават с тийнейджърските си мечти… Въпреки трудностите организират първия си концерт. Ами… не е толкова успешен колкото им се иска. Обезверени са. Тогава се появява една мадама, която казва, че ще им стане агент, защото вижда потенциал в тях. Следва нов концерт. С повече аплодисменти. Демо записи. Покани за концерти. Пръв албум. Турне. Фенки… Всичко изглежда повече от хубаво. Агентката и Тико се влюбват. Дейвид се чувства в свои води сред всички покани за партита, купони и клубове, които получава. Ричи започва да дава музикални уроци на деца и това изпълва дните му със смисъл. Но Джон… не е щастлив. След един от концертите екзалтирана фенка го причаква в хотела, почти го е прелъстила, когато той я отблъсква и я моли да си тръгне… Останал сам, набира телефонен номер… Мъчително изчаква няколко сигнала. И тогава чува гласа. Онзи познат и мил глас… Съпругата му му казва, че липса на децата… Той й казва, че и те му липсват… че и тя му липсва… Разбират се да си дадат втори шанс… Филмът върви към края си. Едни от последните кадри са от концерт – пълен стадион, пеещи фенове… и звучи, разбира се…It`s my life

Поуката – че никога не е късно една мечта да стане реалност ;)

Яница ХРИСТОВА  

П.С.: Снимката е от сайта на групата (изписан върху нея)

Art Books – прераждането на Книгата след края на живота й

    Да… това беше заглавието на доклада ми през ноември. Плод на един случаен импулс през горещите летни месеци на 2012 година, който не ми даде мира, последваха нахвърляни бележки и почти десет дни ровене и превеждане на различни сайтове, за да събера информацията, която ми е необходима, за да отправя посланието, което искам… И накрая докладът беше готов. Презентацията – надявах се достатъчно атрактивна – също. И дойде денят –  XI Национална научна конференция с международно участие “БИБЛИОТЕКИ - ЧЕТЕНЕ – КОМУНИКАЦИИ”, организирана ежегодно във Велико Търново… 

    За моя огромна изненада не получих упреци, а похвали. И развълнувана аудитория. Което, може би нескромно, но ме кара да се чувствам горда. Още повече, че в залата са били момичетата  от първи курс Книгоидаване – Пламена и Соня - млади, усмихнати и амбицирани… И след конференцията са решили, че искат да направят Art Books във Велико Търново, в България за пръв път!... И сега започват да текат приготовленията за събитието, което се очаква да се раилизира през април или май… 

Докладът ще излезе в сборник, издаван за всяка конференция. Но пък съвсем защриховано някои от акцентите в него  (и това, което сега предстои) са свързани с: 

   Art Books (или Books Art) е част от съвременните направления във визуалното изкуство, базиращо се на вдъхновението на творци от цял свят да създават различни форми, изображения и инсталации от книги. Творбите им често предизвикват противоречиви реакции – на възторг от иновативността им или на потрес от отношението към книжното тяло. Днес интернет предоставя шанс на всеки да изрази своите лични пристрастия и основните дискусии по отношения на Art Books се откриват по блоговете на различни автори. Отново чрез онлайн възможностите Art Books излиза извън границите на отделните държави и става достояние на любителите на изкуството в цял свят. Създателите на Art Books най-често притежават богато портфолио, достъпно на личните им сайтове, участват в мащабни инсталации, организират изложби, печелят престижни награди за творчеството си и се канят като лектори из най-големите университети за изкуство. Днес на пазара могат да се открият дори книги-наръчници с това как сам да си направиш Art Books произведение, както и книги-албуми с вече създадени творби на популярни творци.

     В България изкуството от книги набира популярност също из блоговете и различните сайтове за книги и четене, където се представят Art Books творци  и концепциите им, подплатени с атрактивен снимков материал. Но въпросът все още не е изследван напълно (надявам се и мисля, че съм първата, която го поставя като проблем и като научна, изследователска концепция), както и не са правени (поне според проучванията ми)  Art Books изложби на наши творци. За това и ние във Велико Търново поставяме началото. Като идеята ни е (както споделят и авторите на Art Books от световен мащаб) да покажем, че старите книги, които вече никой не чете, не са мъртви. Да докажем, че дори и в дигитилизиращото се съвремие, Книгата остава част от живота на всички ни. Защото Art Books не унищожение на книги – то е творческа философия!

Яница ХРИСТОВА  

П.С.: А скоро ще споделя и своите лични фаворити арт-буксъри :)  Които ме впечатлиха не само с произведенията си, но и с гледна си точка върху съвременните предизвикателства пред Книгата.

В този пъстър мартенски ден...

       В края на този особен ден си мисля за много неща накуп. Основно прозаични…

Защото денят започна с пътуването ми в автобуса рано (болезнено рано!) сутринта, където някакви ученици – не повече от 5 – 6 клас – си говореха за баровци, за бизнесмени и за мацки, които били „влюбени” в парите им… Ужас! До тук ли стигнахме! Тепърва растящите хлапета да си говорят точно за това на път за  училище?! На тези години?! С този тон – не примирен, не възмутен… все едно, че става дума за най-нормалното нещо на света… в този свят, толкова рано лишен и ограбен от смисъла на (или дори идеята за) истинската любов…

         Следобед пък в супермаркета дядовци, двама, разкриха какво означава промоция –  „ако си го пъхнеш в джоба, без някой да те види, може и да мине за промоция…”, „Е, ти пък?!”, „Ами какво?! То в това време…” И, не, не звучеше нагло, ако това си мислите. Не бяха нахални или груби, не бяха невъзпитани. И не, не го направиха. Мисля, че това бяха просто думи от безсилие. Думи, които противоречат и на разбиранията, и на морала им… Протест. Казан на глас. Но толкова тих… че отеква само в душите им… и празните им джобове…

         Но за финал – малко по-късно дъгата, извила се над Търново, прогони всички мрачни, тежки и сиви мисли. И улиците се изпълниха за половин час с вдетинени, усмихнати и непрестанно щракащи с апаратите си хора (от всякакви възрасти)… като че ли заети да докажат, че много малко ни е нужно, за да си позволим да бъдем щастливи… 

Яница ХРИСТОВА 

„Хиляда сияйни слънца” – Халед Хосейни

            О… мислих си, че е трудно да се говори за книга от ранга на „Ловецът на хвърчила”, но „Хиляда сияйни слънца”, втората книга на Хосейни, като че ли вдига летвата още по-високо и оставя след себе си от онова специфично усещане (което носят само най-стойностните книги в живота), след което си хем покрусен, хем си някак пречистен, и си по-добър и по-щастлив. Като след някакъв своебразен духовно-книжен катарзис…

            Историята тук се движи около живота на две жени – Мариам и Лайла - различни, далечни една от друга, всяка със своите проблеми и минало. Но в един момент, в един трагичен момент, съдбите им се преплитат, за да се превърнат във врагове, в приятелки, в съучастнички, в майка и дъщеря… История за големите проблеми в света – икономико-политическо-религиозни - които променят всичко наоколо, променят пейзажа, срутват градове, отнемат животи, променят режими и създават нови правила. Но това е и история за онези малки и тихи промени, които нямат нищо общо с големите и шумни войни, с взривовете на ракетите и пукота на куршумите. Онези промени, които всеки изживява тихо и дълбоко в себе си. Когато се влюбва. Когато страда. Когато се надява. Когато взема съдбовно решение…

            Книгата ме впечатли и с дълбочината, с която са описани женските образи, душевностите им – жени, които са израснали не само сред трудното военно положение в Афганистан, но и са част от една културна традиция, много далечна от тази, характерна за нашите географски ширини. Те живеят във време, в което жената няма право на глас, няма право на мнение, няма право на равнопоставеност – защото се приема, че мъжът е този, който взема решенията, защото стои на много по-високо равнище от нея. Те са част от култура, в която жената, за да не предизвиква поход, или не излиза от дома си (особено без мъж-придружител), или когато го прави, е покрита с бурка – така че гледа света през премрежен отвор. Което според мен много прилича на решетки. Затворнически…

            Въобще – една книга с много дълбочина и искреност, която поставя много въпроси. И всеки трябва да открие отговорите сам за себе си. А стилът на писане на Халед Хосейни продължава да е все така приятен, лек и четивен. Но в никакъв случай – повърхностен. Героите отново са с характерни особености, уникални и различни. А след като затвориш и последната страница, и самият ти вече не си същия човек – с една степен по-замислен си поне…

Яница ХРИСТОВА

Осмомартенска история

Малшанс.
История на баба от автобуса:
"- Честит празник!
- Честит празник! Тъкмо днес се канех да се глася, да се обличам... Сутринта ставам, отварям гардероба... ключът заяде, счупи се и не можах..."
Беше много тъжна...

Е, не беше без дрехи...

 Но бабите са нещо много интересно - има различни видове и подвидове. От доста време ги наблюдавам много внимателно... А тази баба от днес... накара ме да мисля, че с годините, след като ежедневието вече е станало монотонно, започваш с нетърпение да очакваш разни поводи, за да се почувстваш отново себе си - този, който помниш, че някога (преди да остарееш така безвъзвратно) си бил... И като си помисля колко ли време е чакала да дойде този пусти 8-ми март, та да си облече хубавите дрехи и с тях да слезе до пазара, за да си върне поне за миг предишното самочувствие и женствеността... И накрая, в последния момент, тази възможност така нагло да се изплъзне под носа й... оставяйки след себе си разочарование и търсене на следващ нов повод... 

Мисля, че и аз на нейно място щях да съм съкрушена... Или щях още като се прибера да разбия ключалката на гардероба, да се издокарам и да направя един тигел из махалата със старото колие от перли (примерно)... 

 Яница ХРИСТОВА