Паралелни светове

            Преди няколко дни, когато вървях из изненадващо спокойния софийски булевард, а есенните листа пропукваха под велурените ми обувки и вечерният мрак се сгъстяваше около мен, в съзнанието ми се преплитаха театрални мисли. Основно свързани с това, че...  каквото и да се случва на сцената, публиката е най-важна. Защото именно тя – със своята уникална и неповторима атмосфера – може да промени цялостното усещане от постановката, да измени действието дори, притегляйки го в собствената си орбита от емоции...

            И докато си мислех все неща в този дух, го видях... Заел централно място в изпълненото със сияйна светлина малко помещение, контрастиращо с притихналия есенен здрач наоколо. Местенцето изглеждаше безумно уютно, сгушено на тихата уличка, с цялата тази охра, разлята по стените, с дантелените перденца и малките масички. Пекарна беше. За хляб, да. А той – явно пекарят – беше млад, с топъл син блясък в очите, запретнал ръкави и препасал престилка. Имаше нещо в осанката му... което подсказваше, че се чувства на мястото си, че е щастлив и някак горд от това, което прави. Направих още крачка напред и видях защо – на витрината бяха изложени пити – традиционни, почти древни, с орнаменти, които извайваха картини от хляб. Съвършени. Красиви. Български...

            Отминах и докато новите мисли опитваха да изградят общ език с предишните, се озовах до Ректората на Софийски университет. Място, превзето от млади хора, които искат промяна и един по-добър, по-поносим живот. Въздухът покрай тях искреше наелектризиран – не толкова от скандиранията им, по-скоро от емоциите – ентусиазъм, решимост, страх, мечти... И... един тъпан. Който, странно, все едно успява да схване ритъма на собственото ти сърце... ритъма на всички наоколо. Винаги съм се чудела – от къде и как на подобни...ъ-ъ-ъ мероприятия, все от някъде се появява и един тъпан?...

            Докато търсех отговор на този въпрос, се спрях до входа на централната сграда. Там, на броени метри от протеста, един млад мъж стоеше... и чакаше някого. Нетърпелив. Потропващ с крак, потреперващ на моменти, но не от хладния есенен въздух... В ръцете си държеше роза и всячески внимаваше да не я нарани с движенията си...

            Да, светът е толкова... различен. Зависи от къде го гледаш и колко напред продължиш със скитането си...

            Но... това беше вчера.

            А днес... Тази вечер тоест, докато се лутах в супермаркета до нас, попаднах на цял ред шоколадови ДядоКоледовци, покрай които минах с целия комплект от детска радост и коледен ентусиазъм, съхранил се в мен през годините. И, знаете ли, когато бях малка, помня, веднъж някой ни беше подарил нещо, което тогава и идея си нямах как се казва – всъщност научих едва днес. В детските ми спомени то прилича на книга, има картинки на корицата, но като побутнеш определени квадратчета... под тях те очаква шоколадов бонбон. Е, днес разбрах, че цялата тази чудесия се наричала „Коледен календар” и, Бога ми, идеше ми да се разплача там, сред всички тези Дядоколедовци, държейки един „Календар” в ръка... Но това сега няма значение. Знам, че зимните празници не са толкова интересни, когато растеш или, ужас!, когато вече си пораснал... Но сега знам – знам как да си върна късче, та дори и цели 12 парченца, истинска коледна детска еуфория....

Яница ХРИСТОВА 

МАСОВА КУЛТУРА И ДУХОВНА НИЩЕТА

 

            Масовият културен свят, в който живеем, размива границите между отделните държави и създава условия за така популярния днес глобализъм. Музика, литература, кино – с наличието на Интернет днес – могат да бъдат слушани, четени или гледани едновременно както в Китай и Индия, така и в Канада, Австралия или на Балканите. И това превъзмогване на пространството и времето като пречка в общуването има своята положителна страна – възможността да учиш, да се срещаш с добри практики от цял свят, да се разширява мирогледът ти. Но… отвъд положителното, се спотайва и напълно естествената тревога от последиците, които води след себе си това явление…

            Масовата култура, за да бъде възприета от широката публика, не е с висока стойност. Леснодостъпна, лесносмилаема, без необходимост от умствено усилие, за възприемането й. Високостойностните произведения са рядкост и се губят сред множеството, често са отбутвани, често неразбрани и определено не са „масови”.

            А тази, твърде масовата култура, служи единствено за „убиване” на времето – да ти отнеме от това скъпоценно време, от което е изтъкан животът ни, и което иначе би се вложило в нещо друго. Нещо градивно. Тя не може да те накара да се извисиш, духът ти да порасне и да открие нови ширини. Не. Напротив. Масовата култура те принизява до своето собствено ниво…

            И така мрежата се заплита. Изтъкава се място за настъпваща духовна нищета… До момент, в който всичко се превръща в чалга, в поп-фолк текст, в латиноамерикански сериал, в комшийска или нашенска сапунка…

            И примката се затяга допълнително от икономическите фактори, които правят истинската култура скъпа. Елитарна. Но не елитарна, както се е разбирала преди десетилетия – когато грамотността е била привилегия за малцина, а образованието е било издигнато на пиедестал. Днес истинската култура е елитарна, защото е за отбрано общество, което може да си я позволи на фона на масовата безработица и ниски заплати, на фона на високите цени на книгите и билетите за театър, на фона на необходимостта от по-функционална държавна и национална политика, ориентирана към културата и изкуството.

            А когато тази политика се задвижи, когато заработи бюрократичната машина и положението в страна тръгне в по-добра посока, може би мрачната констатация, че българинът купува по половин, едва по половин!, книга на година, ще се превърне просто в спомен от миналото. А дали му се чете на този българин, който е успял да отдели от своята заплата (от няма и 300 лева) все пак пари за половин книга? Със сигурност! Той, българинът, навярно би купил и повече книги за година, стига да можеше. И може би някой ще каже, че тук преди всичко въпросът опира да приоритети. Да, може би. Но аз ще кажа, че преди всичко опира до възможности. И българинът все още има потребност от култура, все още търси път към нея, все още не се е превърнал в онзи груб, мрачен  и закоравял балкански субект, какъвто от десетилетия го упрекват, че е… Българинът е борец. Само това мога да кажа в негова защита. Той се бори първо за своето оцеляване – днес, тук. И само той си знае колко му е трудно. Само той знае как се отделят средствата за тази митологично-антиутопична половин книга!

            И тук, като бъдещ завършващ книгоиздател, може би трябва да отделя място и на въпроса с констатациите, че днес не се чете. Че има спад на четенето. Че младото поколение не е четящо поколение. И тук вероятно трябва да кажа, че това не е точно така. Сред ширналата се модерна вълна на простащина, в определени младежко(а и не само)–социални слоеве, една солидна част от подрастващите израстват с книга в ръка, използват и новите възможности за четене онлайн, и всичко друго, което модерното време може да им предостави.  Може би това, към което са насочени интересите им, не е по вкуса и естетическите разбирания на поколението преди тях, на техните родители, баби и дядовци. Но това е напълно нормално – новото време създава нова естетика, формира нови интереси, нова култура, нов тип читатели. Читатели, които според изследвания из цял свят, все по-трудно задържат вниманието си, разсейват се бързо, динамични са. Но не са глупави – напротив, будни са и са пълни с енергия, открити към нови идеи и приключения. Към всичко, което е способно да им грабне вниманието и да прикове интереса им към себе си. А като че ли това днес е по-трудната задача – да срещнеш нещо интересно и непознато, невиждано, неписано и нечетено преди…  Но все пак докато ги има, докато има деца, които вечер заспиват с прочетена приказка, докато има тийнейджъри (ах, една от най-актуалните чуждици в езика ни днес!), които израства с приключенията на някой любим книжен герой, все още бъдещето ще изглежда обозримо и достижимо…

            А какво трябва да се случи, за да се ограничи потока на масовата култура? За да се преструктурира духовната нищета в нещо друго? Само държавната политика ли е от значение?... Разбира се, че не е само тя. Огромна, водеща функция имат и хората на изкуството и културата – във всичките им роли и аспекти. Тяхна задача е да се измъкнат от сенките, да свалят шапките (под които най-често се крият), да спрат да се оплакват, че те създават Гениално Изкуство, а все остават неразбрани, да се мобилизират и да творят. Да творят с мисъл, душа и чувство. Да осъзнаят ролята си на духовни фигури в обществото, на чиито рамене лежи отговорността, която идва с таланта – отговорност, която да им нашепва, че трябва да оставят следа, пътеводна светлина, път, който да бъде последван…

 Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Публицистичен текст, писан като част от проект по дисциплина „Народопсихология” за семестриална оценка в 4 курс