Сега ще ви разкажа една история за тази книга... Е, не точно за тази книга, но образно казано - за нея, да...
Ще превъртя лентата с повече от 10 години назад. И така ще се озовем в онзи период, в който аз съм в пети клас. Боговете, които малко след това със сигурност полудяха, но това е съвсем друга история, ни бяха изпратили ангел, в лицето на младата, усмихната и невероятно добронамерена госпожа по български език, която пропътува, по незнайно какви стечения на съдбата, няколко десетки километра и се озова в дълбините на Балкана - място, обитавано в повечето случаи от типични смугли и мрачни балкански субекти, които хал хабер си нямат от литература и се интересуват от далеч по-злободневни неща от българския език... но и това е друга история...
Та именно тази госпожа /Станкова, на няма и 28 години тогава/ беше първия човек в този свят, който ми каза и често ми повтаряше, че имам "писателска мисъл", каквото и да означаваше това в математическия ми светоглед от този период... Но и това е друга история.
Та... един ден тази прекрасна и слънчева жена, която винаги носеше със себе си цял арсенал от истории, които успяваха да усмирят дори и най-непослушните петокласници /а аз определено имах доста такива съученици/, ни разказа нещо, което дълги години наред аз помня. Но за съжаление - без достатъчно факти, за да открия сама първоизточника. Това, което съм запомнила, е че един руски автор /кой - не знам/ е написал... /какво - разказ ли, роман ли - не знам/, в който през една зимна буря няколко човешки съдби се вплитат завинаги и довеждат до венчавката на двама млади, които животът разделя, без да знаят кой за кого се е венчал. До един ден, когато... също двама млади се влюбват, но не могат да се увековечат любовта си, тъй като всеки от тях има тайна... И при разплитането на тайната се оказва, че именно те са били онези, двамата, които са се венчали в онази зимна буря... Ех, че невероятна история! Която години наред ме гложди и не ми дава мира. Но как се търси подобно нещо? На какво трябваше да стъпя, за да го намеря? И всеки път, сещайки се за нея, страшно много се ядосвах на себе си.
До един ден... Студен. Зимен. Тази година. Когато с Bogdana - колежка от магистратурата - около два часа си бъбрихме в студа в подлеза на Софийски за какво ли не. Накрая премръзнахме, но със сигурност си заслужаваше. И по някое време тя каза "А! Като в повестта на Пушкин..." и ми разказа това, което и аз ви разказах малко по-горе, а въобще не сме говорили за тази история. Тогава усетих как нещо в основите на тази Вселена се пропуква - винаги така се случва, когато през съзнанието ми за миг препусне мисълта, че няма нищо случайно...
И така - вече, след почти 10 години, аз знаех какво търся. Пушкин. Повест на Пушкин. "Стихии" или нещо подобно"...
И започна голямото Търсене. Знаете ли колко трудно се оказа да се намери ясна библиография на Пушкин? Онлайн? Още повече, че голяма част от нещата не се преиздават от доста години...
В крайна сметка разбрах че търся "Виелица". Остана ми само да я намеря...
И днес, ето в тази прекрасна книга, която е по-голяма с повече от десетилетие от мен, има какво ли не! От скици, които е правил самия автор, до портрети и обяснения за негови близки приятели, снимки, бележки... С твърди корици е. Прекрасна. Чисто нова сигурно би погълнала поне 10% от заплатата ми /от което следват поне два извода - че заплатата ми не е чак толкова висока и че книгите са прекалено скъпи за стандарта ни/, а нямаше да бъде с по-добро качество.Беше опакована в целофан. Не знаех какво е съдържанието й точно. Но чувствах онова - което показва, че няма нищо случайно...
Не знам как точно си представях, че ще са написани тези "Виелици"... Но знам, че с това чувство на адреналин, което ме връхлетя, могат да се похвалят само екстремните спортисти - онези, спускащи се с канукаяк из речни бързеи сред скалите, скачащите с бънджи през мостовете или спускащите се сред синевата с делтапланери...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар