Влиза днес един ученик в книжарницата. Гледам го - брадясал като стар революционер, извисил се с две глави над мене... Ама така е то - децата растат. Тръгна си. Разгръщам учебника му по български - в него: забравен опит за "автобиография". И какво се оказва - роден през... 1999 година. 9 години след мен. 9 години?!? Пък аз си мислех, че съм още мъничка... едва наскоро прекрачила отвъд пубертета. Пък то - какво излезе?! 9 години са страшно много! Толкова стара осъзнах, че съм /отново/, че ми стана твърде тъжно - подобно на бабите, които с умиление гледат порасналото си внуче, което е я абитуриент, я абсолвент, я вече се е оженило... пък те помнят как едно време са му сменяли пелените, как са му приготвяли палачинки на село и са го утешавали, след поредното ожулване на коляното от прекатуреното колело... И се питат - кога е минало това пусто време, кога са се вплели следите му в косите им и са се спуснали нишки в очите им, които отслабват с годините...
Е, не че съм му сменяла пелените на тоя осмокласник - далеч не ме разбирайте погрешно...
Просто възрастта не прощава на никого - дори и на 23-годишните...
Осъзнаването пък колко бързо отлитат годините - още повече...
И току забравиш за определен период цялата цикличност, от която, волно или не, си част, и се отпуснеш да си живееш живота... Се случва нещо - да ти припомни. За да осъзнаеш колко отговорен си за собственото си настояще. В което всеки миг отлита, помитайки нещо неповторимо след себе си... и ако не си го изживял, Мигът, както ти се е искало, си страшно прецакан и хиляда прераждания няма да ти стигнат, за да го компенсираш.
И тази мисъл, странно, сякаш има силата да те освободи... и окрили... и да ти даде куража да бъдеш този, които искаш да си...
Яница ХРИСТОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар