На края на света

Какво ли правиш сега –

там – на края на света?

Където дори и въздишките

не достигат,

а спомените се превръщат в пепел,

докато се устремяват към теб…

Там, където навярно

същите слънчеви лъчи

рисуват сенки по первазите

и навярно същите котешки стъпки

оставят следи по прозорците…

Навярно и там градът се разбужда

със стари продавачи на гевреци,

които те приканват към себе си…

И сигурно и там по паважа

се чуват токовете на дамите –

забързани –

как потропват напевно…

Сигурно и там такситата прелитат

покрай светофарите,

а когато вали – са намръщени минувачите…

Сигурно… все още се усмихваш

с онази загадъчна усмивка,

когато се опитват да ти продадат цветя

старите цветарки по пътя…

И сигурно още им казваш:

„Няма нужда, няма го моето момиче…”

Само че… този път знаеш.

Била съм.

И съм си отишла…

За това вече живеем като непознати.

Делят ни цели вселени,

дори когато вървиш по съседния тротоар.

Но понякога… се питам –

какво ли правиш сега,

там, на другия край на света?... 

Яница ХРИСТОВА 

* * *

Каквото и да пише в учебниците,
сезоните не се повтарят – 
никога отново няма да бъде 
ноември тази година.
Ако го пропилееш в града,
ще изгубиш твърде много
(цветове)…
А помниш горите –
окъпани в злато и тишина,
в най-пленителната охра,
която още изтръгва въздишки
от гърдите ти…
Да, помниш тази есен от дете.
После панелени блокове
оковаха хоризонта
и рамкираха живота ти.
Сега само сънуваш:
къщата на село,
планински върхове,
които те приканват,
реки, гори и… свобода!
И винаги е есен –
като тази, в която се събуждаш…
но с много повече, много повече!,
цветове!

Яница ХРИСТОВА

Синовете на Дракона

Разказът ми, участвал в конкурса за фентъзи разказ, организиран от Fantasy LARP Center - "Послания от Изток". Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК. (Илюстрацията е част от публикуването на разказа във facebook страницата на конкурса)

Жени лежеше, сгушена в тъканата вълнена завивка. Плъзна поглед по старинната спалня в старата семейна хижа и се прозя. Пресегна се, за да загаси нощната лампа, която обливаше в мека охра стаята. Затвори очи. И преди да отпътува към обятията на съня, почувства нещо. Нещо много силно. Копнеж. Притегляне. Сърцето ѝ ускори ритъм и тя отвори очи. 

Не разбираше какво се случва, но се подчини на властната емоция. Отметна завивката и стана. Приближи се до горящата камина и седна пред нея. Огънят пукаше в здрача на стаята. Пламъкът се виеше, а сияещи искри претичваха по него, докато… не започнаха да се нареждат една до друга и да образуват думи. Думи от светлина в огъня. 

 „Здравей, скъпа моя Жени! 

Знам, че това писмо ще те смути, защото е първото, което получаваш по този начин, но, както помниш, обещах да намеря как да се свързвам с теб, независимо от разстоянието и времето помежду ни…“

Жени се усмихна в полумрака. Очите ѝ плувнаха в сълзи. Това беше послание от Катана. Мъжът, когото беше срещнала по време на конференцията в Страната на изгряващото слънце. 

„... Надявам се, че си добре и положението в твоята страна е все още стабилно. Тук заревото става все по-ярко и все по-червено. Вече изгревите все едно са окъпани в кръв, а вечер звездите едва се виждат, защото целият хоризонт е облян в мътна и тежка светлина. 

Кометата е все по-близо! И нямаме никакво време за губене! В старите предания, които открих в манастира, пише за нея. От векове монасите от Ордена знаят, че тя ще дойде. Знаят, че ако Избраният не изпълни мисията си, земята ще бъде пометена. Ох, Жени… Ако знаеш колко неща научих, след като ме приеха в Синовете на Дракона...“

Жени се стресна. Някой беше почукал на вратата ѝ.

- Жени, аз съм, миличка! – чу се приятен сопранов глас. 

- Влез, мамо, будна съм – отвърна младата жена, а искрите в огъня се разпиляха и думите започнаха да избледняват. 

- Донесох ти чаша топъл чай – каза майка ѝ и прекрачи прага. – Не изглеждаше добре на вечеря. Прилоша ли ти? Какво има? Всичко наред ли е? – тя остави чашата на масата и с грижовност изгледа дъщеря си. 

- Да, мамо, просто… се климатизирам още. 

- Беше в Япония само две седмици, миличка, не може да си забравила чистия балкански въздух – усмихна се. – А и се върна преди доста време, така че…. 

- О, мамо… две седмици за предостатъчни, за да се случат толкова много неща… 

- Искаш ли да ми споделиш нещо, Жени?... – многозначително я подкани майката, а Жени извърна поглед от нея и за момент се загледа в танцуващите пламъци в камината. 

- Аз… си подреждам мислите все още, мамо. Много научих от това пътуване. Не само покрай конференцията. Разбрах, че светът е особено… крехко нещо. Затова всеки миг трябва да се изживява тук и сега. 

- Ако решиш все пак да ми разкажеш повече, знаеш, че винаги можеш да го направиш, нали? – майка ѝ мина покрай нея и докосна за миг рамото ѝ, след което излезе и затвори вратата след себе си. 

Жени въздъхна. Невероятно сърцати хора бяха родителите ѝ и можеше да разчита на тях за всичко. Именно те бяха хората, които я подкрепиха, когато каза, че иска да следва антропология, въпреки че всичките ѝ познати и приятели се опитваха да я вразумят, заявявайки, че това е безперспективна професия. Въпреки това тя го направи. Завърши. Сега работеше в университета и обикаляше света, посещавайки различни научни конференции. Така се озова и в Страната на изгряващото слънце. Така се запозна с Катана… Така стана една от първите, които бяха просветени. Знаеше, че голяма опасност е надвиснала над човечеството. По-голяма, отколкото дори холивудски продуцент, дебнещ касов хит, може да си представи. 

Искрите отново затанцуваха по пламъка и думите се заизнизваха една след друга.

„… Подложиха ме на много тестове, Жени, преди да ме приемат. Издържах ги всичките! Трябва да си ерудиран, дисциплиниран и да имаш чувство за доблест, за да станеш част от Хората-дракони. Така ни казват тук – Хората-дракони. Вчера ми връчиха расото – оранжево е, сигурно се досещаш, такава е старата традиция при духовните пътешественици на континента. Посветиха ме и в Тайнството и ми направиха Огнения знак. Беше болезнено, не крия. С нагорещено желязо ти отпечатват дракон на ръката. Днес белегът още пулсира и е алено червен. Ах, Жени… как се надявам сега да се усмихваш и да се чувстваш горда с мен!...”

Жени се усмихна през сълзи. Гордееше се с него, разбира се. А отвъд гордостта прозираше и усещането за празнота – той наистина много ѝ липсваше. 

„... Манастирът е дълбоко в планината, построен по магичен начин сякаш – сред скалните зъбери. Мисля, че започвам да разбирам как… 

Драконите, Жени, драконите! Те… не са само мит…

Не знам дали ще ми повярваш, но… тук има… Тук има яйце от дракон, Жени! Истинско! Пет различни поколения са се грижили и са бдели над него! Скоро Орденът ще посочи кой ще бъде Избраният – онзи, който ще събуди дракона и ще вдъхне живот на това неизлюпено още създание. Двамата – повелител и дракон – ще се изправят заедно срещу кометата, когато е в най-високата точка над хоризонта – защото огън и огън се привличат, Жени… огън и огън – няма такава друга връзка в света… 

Има малко време до този ден, мила моя… сигурно няма и 3-4 месеца вече. В древните свитъци е написано - кометата ще прелети прекалено близо, почти нахлувайки в земната гравитация. Последствията? Може само да се гадае какви биха могли да бъдат след тази разрушителна сила… Траекторията ѝ ще премине от изток на запад, оставяйки пурпурна следа по цялото небе. 

Сигурно на вашия континент все още медиите мълчат. Но ти си антрополог, Жени, познаваш тънкостите във влиянието на общото мнение, пагубните последствия на паниката, страха, който обзема неподготвеното човешко същество… При нас вече няма как да мълчат. Небето червенее, а от новините засипват народа с лъжи – рядко срещано атмосферно явление, казват, необичайни прашинки във въздуха, следи от замърсяване от автомобилни изпарения… Някои вярват… Други вече предчувстват какво предстои. 

Понякога вечер, когато братята от Ордена заспят, и аз остана сам… усещам страх, а не бива. Тогава се сещам за теб, за сиянието в очите ти, за разговорите по тихите улички на Токио, през които успях да те преведа – за да видиш една неподозирана страна на този огромен град! Сещам и за онази последна нощ, която прекарахме заедно, и… тогава смелостта ми се възвръща! Тогава усещам как искам аз да бъда Избраният! За да мога да се изправя пред кометата, за да я отведа далеч от тук и да имам шанса да те видя отново…” 

Жени затаи дъх и прехапа устни, за да не се разхлипа с глас. 

„Знам, че ще получиш това писмо. Знам, че ще разчетеш посланието ми, въпреки че идва от другия край на света. Чувствам го! Защото знам, че има нещо много силно, което ни свързва, което ще ни свързва завинаги и което доказва, че срещата ни точно в този момент не е била случайна! 

Така че каквото и да се случи от тук нататък – с мен и с всички ни – знай, че те обичам и бдя над теб…”

Думите застинаха. Искрите започнаха да пулсират и да се губят една по една, разваляйки изящния словоред. Жени плахо протегна ръка към пламъка, надявайки се, че ще успее да ги докосне, но топлината погали кожата ѝ и възпря движенията ѝ. Думите се стопиха в тихата есенна нощ и огънят започна постепенно да тлее… 

Жени остана загледана още известно време в гаснещото огнище. После се изправи и отпи глътка от изстиналия чай. След това се върна до леглото и се сгуши в старата вълнена завивка, която боцкаше по брадичката ѝ. Младата жена зарея поглед към звездите от капандурата, поместена на тавана точно над леглото ѝ. Хижата, в която бе преминала по-голямата част от детството ѝ, беше построена високо в Пирин и небето тук бе дълбоко и ясно. Звездите и тази вечер грееха със сияйна яснота, но ако гледаш внимателно, би видял тънката и едва доловима оттук ивица, която обагря хоризонта в пурпурно… 

Жени знаеше, че е лесно да се остави на страха. Но дълбокото убеждение, което имаше като учен, ѝ подсказваше да не го прави – само нациите, които са се поддали на отчаянието, са изчезнали от лицето на света и са се превърнали в история. А онези, които са се борили и са имали вяра дори тогава, когато всичко е изглеждало невъзможно, са успели да се съхранят във времето. 

Тя трепна. Развълнувана тръпка премина през цялото ѝ тяло. Усмивка се разля по лицето ѝ и Жени внимателно постави ръце на корема си. Усещаше ги – като Ин и Ян, които се борят постоянно за равновесие и търсене на баланс. От няколко дни го усещаше все по-често и знаеше, че това е нещо повече от спомен… нещо повече от среща между две коренно различни култури… Знаеше, че синовете на дракона живееха в нея – щяха да бъдат близнаци – и бяха устремени към едно светло бъдеще, което никой не би могъл да им отнеме… защото баща им се бореше за него…

Яница ХРИСТОВА 

Да последваш лятото

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Еньовден", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочете ето ТУК. 

Беше ранна утрин, а градът отдавна не спеше. Ранобудни продавачи, чиновници, администратори и всякакви офис-сътрудници щъкаха напред-назад, пресичаха екстремно на червено по светофарите и претичваха със спринт последните метри до спирката на градския транспорт. Мартин участваше в това упражнение ежедневно - вече трета година, след като се дипломира. Сутрин ставаше точно в 7:30. В осем часа вече вървеше към метрото, а в 8:20 най-редовно спринтираше по Орлов мост в гонене на заветния автобус с номер 204. ИТ фирмата, в която работеше, беше наела офис-сграда в другия край на града, а едночасовото пътуване го изпълваше с досада и нежелана интимност с хора от всякакъв вид, който се притискаха в него сред задушната атмосфера на автобуса.

 Тази сутрин слънцето прежуляше отрано. Денят обещаваше да е особено горещ, а по синевата не се задаваше нито едно облаче. Мартин нервно потропваше от крак на крак, подранил с цели 5 минути преди автобусът да е дошъл. Накрая и той дойде. Тълпата от хора се втурна към отворените врати, притисна Мартин дълбоко в прегръдката си от непознати и прогони всяка мисъл за кислород и свеж въздух. Младежът успя да се хване до вратата. Слушалките от телефона се впиха в ушите му, в ума му закънтя ритмичен рок, а съзнанието му се опитваше да го настрои на вълната, че той е далеч от тук, на друго, по-добро място. След като за пореден път обаче някой го сръга с лакът между ребрата, а друг настървено го настъпи по босите пръсти през сандалите, Мартин напълно капитулира и се примири със знанието кой е и в какво пътува. За това си позволи и бегъл поглед по лицата на минувачите - колкото да привикне към атмосферата...

… Уморени лица на млади хора, в които се долавя липса на сън и бегла надежда за бъдещето, застаряващи лица, по които се прокрадват униние и примирение със старостта, лица на изстрадали работници, лица на все още учащи младежи... И... тя.

В първия миг само плъзна поглед по нея, отчитайки я като част от общия пейзаж. В следващия миг обаче прикова очи само в нея и я видя в целия й блясък. Тя... тя беше млада, вероятно на неговите около 25 години. Имаше малко чипо носле и големи златисти къдрици, които се спускаха по раменете й. Беше елегантна и грациозна. И явно - смела, до степен, в която не можеше да остане незабелязана. Заради роклята - тази ефирна снежнобяла рокля, която искреше като най-светлото и свежо нещо сред цялата сивота на градския транспорт. Мартин затаи дъх и не можа да откъсне очи от нея. Но тя така и не го забеляза. Отнесена в разговор с приятелката до себе си - момиче, което Мартин въобще не отрази като съществуващо - тя се усмихваше, ръкомахаше и разпалено обясняваше нещо. Момчето свали слушалките от ушите си с надеждата да дочуе разговора им. Глъчката около него обаче не му позволи да долови каквото и да е. Застинал в нямо съзерцание той се питаше коя е тя, от къде е, от коя спирка се е качила, винаги ли е пътувала с този автобус, ще я види ли отново? Да я заговори ли? Или да я остави да се превърне просто в спомен... 

Докато въпросите се нижеха един след друг в ума му, автобусът намали ход, спря... А тя и приятелката й сякаш се събудиха от странен сън, забързано се размърдаха и си запробиваха път към изхода. Тя мина съвсем близо до Мартин, роклята й прошумоля, когато се разминаваха, а погледите им се пресякоха. Очите й бяха сини. Улавяха слънчевите лъчи и ги превръщаха в небесна синева. Сърцето му прескочи един удар. Стори му се, че тя му се усмихна за миг... след което се изгуби в градската шумотевица... 

Сърдечният му ритъм си възвърна нормалния пулс, автобусът отново потегли по познатия маршрут. Но... нещо не беше вече напълно същото. Неусетно и неуловимо промяната се бе промъкнала в живота на Мартин. Той усещаше прилив на енергия, заряд от положителни емоции и нестихващо любопитство. Чувстваше се като ловец, натоварен със задачата да събере десетки парченца от пъзел, който ще има съдбовно значение. Чувстваше се и късметлия - първото парченце си беше на мястото - вече знаеше поне, че тя слиза две спирки преди него... 

Цяла нощ Мартин почти не беше спал. Сега отново кръжеше около автобусната спирка, подранил неестествено за себе си с цели 15 минути. Нервно пристъпваше от крак на крак, барабанеше с пръсти по гръбчето на кожената си чанта, пускаше си музика, за да не мисли, след няколко секунди я спираше, точно защото му пречеше да мисли... Кротна се и затаи дъх, когато автобусът спря пред него. Остави се на навалицата да го притисне плътно и да го задуши, но въпреки това не отпусна хватка и остана все така здраво вкопчен в дръжката до вратата. Успя да се надигне на пръсти и да огледа наоколо. Чувстваше се досущ като увлякъл се тийнейджър, а нямаше сили да се спре.

 Усилията му се оказаха възнаградени - тя беше там, в автобуса. Все така очарователна, все така искрящо цветна. Този път с тъмносиня рокля на големи жълти слънчогледи. Останал така - захласнат и на пръсти - Мартин не усети кога тя се извръща към него и спира погледа си върху любопитното му изражение. Усмихна му се. Този път беше напълно сигурен, че това е усмивка и че е предназначена за него. Имаше чувството, че в душата му избухнаха фанфари и частици със заряд от фойерверките тръгват във вените с кръвообращението му. Беше щастлив, за пръв път от много време беше щастлив... 

Следващите две седмици се изнизаха неусетно. В офиса Мартин работеше здраво - от фирмата бяха поели проект на дубайски шейх и всеки ден работата ставаше все повече. Той не се оплакваше, защото всяка свободна минута го отвеждаше мислено при Нея. Сутрин я виждаше - всеки ден различна, всеки ден свежа, всеки ден толкова слънчева, че... в един момент осъзна - срещите им правеха дните му по-хубави, осмислени и изпълнени с щастие. Съвсем скоро беше напълно сигурен - беше влюбен. Беше влюбен от върха на пръстите си до последната точка на астралното си тяло. 

Оставаше само да я заговори. Да се осмели да я доближи. Да я попита как се казва. Да я покани да се срещнат... Всеки ден си казваше "Днес е денят!". И всеки ден губеше смелост, наблюдавайки я. И всеки ден, когато тя минеше покрай него и му се усмихнеше, се чувстваше все по-слаб и нерешителен, стигайки до извода, че и днес не  е Денят... 

            Тази сутрин обаче беше решил и нямаше връщане назад. Стоеше на автобусната спирка, вкопчил пръсти в дръжката на чадъра, докато кокалчетата на ръцете му не побеляха. Капките се разбиваха с пукот около него и с всяка минута доказваха, че съвсем скоро идва есента, докато август се изнизва с последните си дни от календара.

            Мартин се качи в автобуса съвсем не на себе си. Очите му трескаво започнаха да търсят сред множеството онова слънчево лице, което щеше да прогони мрачното време. Обходи с поглед 204 веднъж. После втори път. Не я откри. Паниката започна да проправя път сред емоциите му. Понечи да слезе от автобуса и да чака следващия – с плахата надежда, че е подранил. В този момент обаче вратите се затръшнаха под носа му и автобусът потегли.

            Младежът направи отчаян опит да се промуши сред множеството бързащи да стигнат до работните си места. След няколко упорити настъпвания и почти на косъм разминало му се круше от профучаваща покрай него дамска чанта, той успя да стигне до по-централно място. Тук се спря, повдигна се на пръсти и отново трескаво заоглежда непознатите в търсене на Единствената.

            Не. Не. И пак не…

Ако беше тук – щеше да я види. Щеше да я види още в първия миг…

            Преди напълно да изгуби надежда, погледът му се спря на онова съвсем обикновено и невпечатляващо с нищо момиче. Със сив пуловер и сплетена коса. С тъжни очи и помпозни очилца.

- Къде е? – попита, спирайки се със задъхване до нея.

- Кой? – отвърна с въпрос момичето и го изгледа с почуда. – О! Това ти ли си?

Сигурно питаш за Ади.

            - Ади? Така ли се казва? – възкликна Мартин и си позволи една малка победоносна усмивчица. – Онази чаровна блондинка, която е всеки ден с теб?

            - Да, за Адриана говорим и двамата явно – непозната така го изгледа, че на него му стана неудобно и усмивката замръзна на лицето му. – Ти обаче много закъсня…

            - Аз? Какво искаш да кажеш? – той наистина не разбираше.

            - Тя от няколко дни те чакаше да я заговориш. Да не сме слепи – виждахме те как я поглъщаш с очи. Обаче ти не предприе нищо и на нея й омръзна да те чака. Ако знаеш как те мразя за това! В теб ми беше последната надежда! – една сълза проблесна за миг под очилцата й, след което се изгуби в гънките не плетения й пуловер. – Днес замина…

            - Замина?! – Мартин усети как му призлява, как някакво странно електричество преминава през тялото му и го оставя вцепенен. – Какво се опитваш да ми кажеш?! Какво общо имам аз?! Къде мога да я намеря?!

            - Ти глух ли си? Точно това, което ти казвам, искам да ти кажа! Не разбираш ли!? Ади замина днес!

            - Замина…

            - Да! Спри да го повтаряш, моля ти се! Замина! Беше го решила отдавна. Беше казала, че не иска да изживее така живота си – сред правила и сивота, сред стереотипи, тичаща по задачи и затъваща в работа, която не й носи никакво удоволствие. Искаше да пътува, да снима, да бъде свободна. Това лято каза, че ще замине. Че ще носи най-хубавите си дрехи. Че няма да позволи на младостта да се изниже между пръстите й. Щеше да тръгне и още по-рано, но те видя. Видя обожанието, с което я гледаше. Обеща ми, че ще ти даде шанс. Ако й покажеш, че си достоен, може и да не заминава… А ти… Ти! Глупак такъв! Какво направи?! Нищо!

            - Аз… аз… не знаех… - гърлото му беше пресъхнало. Безсилно се облегна на прозореца до нея. Хората около него се сменяха, слизаха и се качваха нови, но всички му се струваха еднакви. – Къде мога да я намеря?

            - Не знам! – проплака момичето. – Това е най-лошото. Не знам! Каза, че си взема спестяванията и отива на летището. Че ще се качи на първия самолет, за който й стигнат парите, независимо от дестинацията. Където и да се озове, ще се забавлява, ще работи нещо някъде, докато събере пари за ново пътуване. И така – докато види достатъчно голяма част от света…

            - Но… това е… това е…

            - Това е безумно безотговорно! – Тя изтри сълзите, които се стичаха по страните й. – Ще ми липсва! Много ще ми липсва… Извинявай, това е моята спирка… - каза и се изгуби сред слизащите.

            Мартин остана сам, въпреки че беше притиснат от цяла тълпа – като риба в консерва. Чувстваше се толкова опустошен, че му беше трудно да диша. Капките дъжд барабаняха по прозореца на автобуса. Тя си беше заминала… а заедно с нея си беше отишло и лятото…

            Вратите се отвориха. Мартин слезе, въпреки че това не беше неговата спирка. Дъждът се стичаше по косата и дрехите му, но той така и не разгъна чадъра си. Вече беше безсмислено. Закъсняваше за работа, а това щеше да му донесе най-малко глоба. Със сетни сили вдигна глава нагоре и зарея поглед към натежало небе, към надвисналите над града сиви облаци. Капките обляха лицето му и се сляха с безбрежната му тъга. Не се виждаше слънцето, не се долавяше нито един слънчев лъч…

           

Нея я нямаше…

           

            Освен ако… той запресмята бързо наум. Колко пари има спестени до тук? Малко? Но сигурно щяха да стигнат…

            Да! Чудесно! Вече имаше план!

            Щеше да тръгне… по стъпките на лятото и по следите на слънцето. Щеше да отиде на летището. Да се качи на първия самолет, за чиито билет му стигнеха спестяванията, независимо от посоката. Щеше да остане там, докато не предприеме ново пътуване до някое друго местенце по света… И ако им беше писано – щяха да се срещнат някъде по пътя…

Яница ХРИСТОВА

Еньовден

Един от двата ми разказа, участващи в конкурса "По стъпките на лятото 2014", организиран от Фондация Буквите и попаднал в полезрението на журито, редом с втория ми разказ - "Да последваш лятото", което ми отрежда място сред десетимата автори - финалисти. Първата му публикация можете да прочетете ето ТУК.

 Когато погледнеш надолу от хълма, се вижда цялата равнина и планината зад нея. Вижда се селцето, сгушено в котловината, пасищата за стадата с добитък, гората. Виждат се и нивите - с различен размер и различни нюанси от цветове, получени от разнообразните насаждения - зърно, слънчоглед, лозя, зеленчуци, черешови дървета, лавандула. 

Климент постави ръце на хълбоците си и се загледа в прииждащия нощен здрач. Слънцето се бе скрило зад планината и първите вечерни сенки плъзваха из селото. Небето беше придобило онзи особен индигов цвят, който опиянява зрението преди да изгреят първите звезди. Вятърът премина през избуялата коса на младия мъж и го накара да притвори леко очи, а пръстите на ръката му се впиха в усуканото около дланта му въже. 

От тук виждаше и прозорците на собствения си дом. Малка къща, сгушена в края на главната улица и скрита зад каменен зид. От прозорците искреше изкуствена луминесцентна светлина, а силуетите на семейството му ту преминаха през светлината, ту се губеха отвъд завесите.  

Знаеше, че ако продължи да се взира в тази посока, решимостта му ще се превърне в отчаяние и никога няма да събере сили... А го беше решил. 

Обърна гръб на селото и се загледа в ствола на старото крушово дърво, извисило причудлива осанка на върха на хълма. Приближи се до един от надвесените и изкривени от времето клони и преметна въжето през него. Направи примка, обтегна я здраво, за да провери издръжливостта й, и я пусна. Тя се понесе напред-назад, уловена от нощния ветрец, и той хипнотично проследи траекторията й с поглед. 

Усмихна се - с тънка, иронична усмивка, която прилягаше за случая, и пристъпи към бесилото. Пресегна се и хвана примката. Повдигна я над главата си и... се спря. Постоя така няколко секунди, докато чувството за нелепост не заседна в гърлото му. Остави въжето настрани и се отпусна тежко, облягайки гръб на крушата... 

Днес беше Еньовден. 

В селото тепърва се задаваше голямо празненство. От фолклорния ансамбъл към читалището организираха разиграване на традициите, съхранени през вековете. Когато беше доста по-малък, и той участваше в приготовленията за празника. От тогава бяха и спомените му за днешния ден, за магичността на тази нощ, за връзката между земята и небето. 

Днес билките бяха най-лековити... и за всяка болежка се откриваше лек. Днес небето се отваряше и ако си пожелаеш нещо много силно, може и да се сбъдне. Днес денят се изравняваше с нощта, а утре рано сутрин, според най-старите предания, лятото ще обърне гръб на света и ще тръгне с тихи стъпки към есента. И колкото повече денят намаля, толкова по-близо ще е зимата... Когато беше малък, Климент не вярваше. Все пак за него ваканцията тъкмо започваше и лятото беше в разгара си. С годините - когато отговорността и задълженията му станаха много повече - започна да открива следите. В песента на щурците, в полета на птиците, в труда на хората от селото му - забързани, енергични и напрегнати, устремени към жътва и прибиране на реколтата, към спасяването и на тази година, преди да е дошъл снегът. 

За днешния ден още се говореше, че е опасен за земеделците, които трябва да са особено бдителни. Защото умели чародейки могат да откраднат плодородието на земите им и да го отнесат в собствените си владения. С мистични танци и с древни сили, с които да осъществят връзка със земните недра и да извлекат от тях всяка живителна сила...

 И… това беше магия? Или просто предание покрай празника? 

Климент не знаеше. 

До скоро дори не би могъл да каже дали вярва в това или не. 

Но днес знаеше едно със сигурност - вече не му бе останало нищо за пазене... 

Младият мъж отново погледна към селото. Прозорците на дома му бяха изгаснали. Значи съпругата му бе повела децата към площада - за да погледат представлението. 

Той въздъхна. Обърна се към самоделното си бесило, зад което прозираше все по-мрачното небе, докато решимостта му изтъняваше и се превръщаше в друг тип емоция... Приличаше по-скоро на страх. 

Всъщност точно страхът го бе довел тук. Тревогата, която от няколко дни не му даваше никакъв покой. 

Всичко започна в началото на тази година. Когато засяха оранжериите с посеви, а житото по нивите започна да покълва. И както всичко си вървеше добре - растеше и зеленееше, изведнъж... сякаш от раз растенията започнаха да залиняват. Реколтата беше под въпрос, но... той не губеше надежда. Все пак имаха лозя, щяха да продадат гроздето, да закрепят зимата, пък следващата пролет да започнат от начало. Онзи ден обаче видя как лозниците започват да съхнат, да се прекършват едва оформилите се гроздовете. И всичко това само на неговото лозе и в неговите ниви. 

Дали беше прекалил с грижите? Или някой зложелател му опропастяваше земята? Или... не, не. Той не вярваше в чародейки и вълшебници... 

Въпреки че баба му онзи ден го спря, гледайки го такъв, омърлушен. 

"Чуй, бабе - каза му тя. - Не е на хубаво твоята работа. Някой зло око ти е хвърлил или пък таен мерак ти има. Я се виж - какъв хубав мъж си станал! Ти знаеш ли едно време какво беше? За самодивите разказвала ли съм ти?!"

"Бабо, моля ти се, голям съм вече за тези приказки! А и не ми е до тях. Имам жена, две деца... те на мен разчитат! Как ще ги гледам, с какво ще ги храня тази година, ако не произведа нищо? Кой може да ми помогне! Никой! Ако можеш с това да ми помогнеш, говори, иначе ме остави да си търся решението..." 

"Слушай, Клименте, пък ти си прецени дали това може да ти помогне или не... - настоя бабата. - Когато аз бях още млада невеста тук, едно лято в цялото село започнаха да се случват поразии. Добитък изчезваше, овошките съхнеха, нивите залиняха... И няма оправия, нищо не помага. Тогава старите хора, доста по-стари хора от мен сега, казаха, че самодивите нещо са се разлютили. Или някой им е напакостил, или някого са си харесали и го искат при себе си...”

"Какви самодиви бе, бабо?!"

"Като онези, моето момче, които живеят в приказките! Крият се в гората, дълбоко-дълбоко в гората и не позволяват на обикновен човек да ги зърне с очи. Ако някой ги види - ослепява. Ако припари във владенията им, губи ума си... Тогава старците казаха, че жертва трябва да се направи. Дар. Скъп дар, който да изкупи милостта им... И жертвата беше дадена. Най-хубавата девойка в селото, онази, по която залиняваха всички ергени, а млади и стари въздишаха по следите й. Тя беше дадена. Една вечер я изпроводиха до подножието на гората и я оставиха там. На сутринта нея вече я нямаше и от тогава никой не я видя и никой не знае къде се е дянала..." 

"Това са глупави суеверия, бабо..."

"За теб са суеверия, за мен са чиста истина. Ако щеш ми вярвай, но на следващия ден и дърветата, и нивите живнаха, а няколко заблудени крави се върнаха в селото. И... още нещо. Най-тучни и плодородни станаха нивите на Донкиното семейство. Донка. Така се казваше момичето..." 

Климент разтръска глава объркано и образът на баба му се стопи във въздуха. Зад нея отново изникна бесилото и все по-растящия му страх. Той стана. Изтупа праха от дрехите си и пристъпи към клатушкащото се въже. Звездите отгоре вече грееха ярко, а небето бе отворило обятията си, готово всеки миг да го погълне в безкрайната си дълбочина. Въздухът тук беше дъхав - изпълнен с аромат на билки и окосена трева.

И така тази необикновена лятна нощ все още криеше в себе си... надежда. 

Мъжът се пресегна към бесилото и го дръпна с все сила. Не се отказа, докато старият клон не изпука и шумно не се стовари върху земята. Климент развърза въжето и го понесе бързо към стария си очукан пикап. Метна въжето на седалката до себе си и запали двигателя. 

Лятото все още не беше свършило. Твърде рано бе да се предава пред отчаянието. 

Да, от малък знаеше, че е суров животът в планината, доста по-суров от този покрай морето. Беше свикнал с работата и с това да не подвива крак от сутрин до вечер. Защото точно с този къртовски труд оцеляваше. Оцеляваше и семейството му, и работниците, които наемаше, за да му помагат. За първи път му се случваше да изпуска ситуацията извън контрол, да се чувства безсилен и притиснат от обстоятелствата. Знаеше, че в края на сезона трябва да се разплати с тези, които са се трудили редом до него. Знаеше, че жена му и децата ще очакват да има топло огнище през зимата и нещо за ядене на трапезата. Мисълта, че няма да се справи с товара, който в момента лежеше на раменете му, го влудяваше... 

Но твърде рано беше. Наистина. Твърде рано за отчаяние. 

Лятото не беше минало. Всичко можеше да се подреди... 

Фаровете на автомобила запробиваха плътния и дъхав нощен мрак. Вятърът нахлуваше през отворените прозорци и галеше страните на младия мъж, заиграваше с буклите на кестенявата му коса и оставяше следи като от безплътна целувка по кожата му. 

В очите на Климент блестеше решимост. 

Знаеше накъде кара пикапа. Към гората. 

Щеше да открие самодивите... 

Яница ХРИСТОВА