Уроци

Чувал ли си как

фениксът умира в огъня,

а после възкръсва от пепелта,

изтупва крилата си

и се преражда за живота нов,

пречистен?

Светът е богат на митове,

пълни с утеха и открадната мъдрост.

Но уроците ги учиш най-добре сам –

когато се изправят срещу теб,

зашлевят те с плесница в лицето

и извадят дъха от гърдите ти.

И докато се гърчиш от безсилие

върху студения асфалт,

всеки път ще се питаш:

ще се изправя ли сега,

ще възкръсна ли от пепелта,

ще се разперят ли крилата ми,

ще са сияйни ли перата им?...

Когато всяко вдишване е агония

и дори сънят бяга от теб,

въпросите се трупат на камулата купчина

и заплашват да те затрупат

под тежестта си.

В мрака чуваш само стрелките,

които безмилостно режат времето на късове.

Когато изгубиш достатъчно мигове,

от които нямаш спомени

(не искаш да ги помниш),

ще се изправиш на крака.

Като да се учиш да прохождаш отново е.

Ще се протегнеш с плахи ръце,

та да хванеш нишката,

която ти подават мойрите,

а съдбата ще се свие на кълбо до нозете ти.

Парещите въглени на огъня,

през който си преминал,

ще останат да тлеят винаги в дъното на душата ти,

ще изпълват гърдите ти с дим,

понякога ще те задушават,

но с искрите си ще сияят в мрака,

за да помниш, че си бил там -  

бил си в дълбините на тъмата…

И си преминал.

Тази сила изтегля птицата обратно към живота.

Тази сила разперва крилата й

и й подарява целия хоризонт.

Тази сила… само тази сила,

изтъкана от копнежа

да продължиш напред…

Яница ХРИСТОВА

Улици

Живях в крайните квартали.

Наблюдавах от сутрин до вечер

уморените лица на хората,

вечно бързащи за някъде,

все за нещо закъснели,

а тук – така неусетно –

се изплъзва същинският живот

между пръстите им,

без дори да се усетят…

Слушах студеният вятър

през нощите

как фучи покрай панелките

и всичко след него остава

някак по-сиво,

дори котките:

в походките им даже

се вижда меланхолията

и безкрайната досада

да са тук…

Живях и на последния етаж

(за кратко).

Градът заспиваше в краката ми,

а нощните му светлини –

светулки –

кръжаха над забързаните му сънища.

Защото всяка нощ се превръща в обещание –

че утре няма да е същото…

Вървях. Хиляди улици съм извървяла.

Първо по твоите стъпки.

След това упорито надявайки се,

че оставям свои –

белег, че съм била тук,

че ме е имало…

И свикнах. Сама.

Да приспивам залезите си.

Да откривам в утрото възторг.

Да оставям болката да отшуми,

а не да се превръща в рана.

Да пазя щастието като перла,

скрита от очите на другите.

Да изтъка от надеждите си воал

и да ги пришия с вяра,

така че вятърът да не ми ги отнеме…

Затова и съм смела. Понякога.

Знам, градът ме разбира.

Разтварям се из улиците му

и после къс по къс се събирам… 

Яница ХРИСТОВА 

Сбогом, Честър... :(

Снощи (21.07.2017 г.) на работа (такава ми е работата в момента, че наблюдавам потока от информация) не можах да повярвам, когато видях новината… Първата ми реакция беше: „Не, не, не!” и съм сигурна, че хората около мен въобще не разбраха какво пък толкова се случва…
А се случи това, че сякаш вестта за напускането на Честър Бенингтън на този свят откъсна част от собствения ми живот и минало и остави след себе си усещане за една особена пустота. Една ера приключи. Вратата се затвори и ключът в ключалката изщрака.
Днес сайтовете са пълни със статии за инцидента. Как е сложил край на живота си, през какви трудности е преминал в детството си, какъв е приносът му в музиката… Но най-искрени са онези коментари на хора от моето поколение – ние, които израснахме с гласа на Честър и това ще ни е белязало завинаги.
И аз съм сред тях. На колко съм била? 14? 15? Очаквах Ваня с нетърпение да ми запише някой нов диск и да ме пита какви песни искам да има в него... Лято е. От онези безгрижни лета, в които тепърва опознаваш себе си наистина и правиш планове за бъдещето. Мечтаеш. Чудиш се какъв ли ще е пътят ти. Какво ли има отвъд планините, които препречват линията на хоризонта? Сприятеляваш се. Някои от тези приятелства ще останат за цял живот. Създаваш спомени. И на част от най-хубавите ти спомени саундтракът им е на Linkin Park. И винаги ще бъде. Това свързва елементите от сюжета им и е част от историята...
Мисля си днес как съвремието има много минуси, но и много плюсове. И как сме големи късметлии, че границите понякога са абстрактно понятие. Как имаме шанса да се докоснем да велики неща, стоейки си на дивана вкъщи. Как изкуството има свободата да пропътува километри през времето и пространството и да достигне до теб – в момент, когато имаш наистина нужда от него.
Мисля си и друго. За творците. Как понякога се превръщат в пратеници с мисия. И задачата им е да оставят следа, много по-ярка от един обикновен човешки живот. Как вграждат най-доброто и красивото от себе си в това, което правят, и то остава след тях, за да разкаже за пътя им… И как понякога сякаш Съдбата нарочно така подрежда картите – струпва много болка и страдание в житейския път на някого, само за да съумее той с песните, музиката, филмите, книгите, картините – или с каквото там се е захванала душата му – да покаже, че отвъд мрака все пак има светлина. Винаги има светлина. Винаги…
Ние, обикновените хора, невинаги имаме потенциала да разберем тежестта и стойността на този товар. За нас остава само дарът от творческия процес – някой е повдигнал завесата на страха, запалил е свещ в тъмното, вдъхновил ни е, нахъсал ни е така да си изживеем живота, че да не съжаляваме за нищо, а от болката… от болката да създадем красота и светлина за другите.
Благодаря за музикалния фон на тийнеджърството ми, Честър! Благодаря за куража и енергията точно тогава, когато е трябвало! 

Снимка: Интернет

Корените, към които се връщаме

Статията ми "Корените, към които се връщаме ", публикувана за пръв път в сайта momichetataotgrada.com на 3 август 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към очакваната цяла година почивка. Ние, които сме в града, гледаме с нетърпение календара и като каторжници отбелязваме дните до заветния отпускарски период.

Една нощ миналата седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и мечтите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както винаги – безкрай от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, пълно е с толкова народ, че няма как, питам се, къде са се крили тия хора цяла зима?!

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома.
 
След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали заради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски ентусиазъм, се чувстваш най-безгрижен, лек и ефирен, почти като морски залез сред синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха пълни с игри и току някоя книга от задължителния списък за училище, но всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е причината, това е сезонът, в който съзнанието упорито се бори с идеята, че има проблеми за решаване, а вместо това се отдава на фантазии за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък между пръстите, среднощни разговори, охладена диня и шоколадов сладолед…

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, свечерява се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и докато се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се само щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво предстои, стига ми само този миг, в който мога да мечтая и да се надявам, че е нещо хубаво.

А сега съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се очаква да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска наивност, съм си мечтала. Само споменът е останал. И образът от онези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, независимо в каква посока ме е отпратил светът. Те са убежище и храм. Късче от дома, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има поне по едно такова – то прави тежестта на ежедневието поносима, дори когато накуп се съберат цяла дузина неприятности…

То е онази връзка с корените, от която имаме нужда. То е свръзката с миналото ни – с онова, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме днес. То е пряк път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на приятели и любими хора – от онзи изумителен вид личности, до които ти е комфортно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни вдъхновява да вярваме в красотата на бъдещето, защото знаем – в миналото ни има поне една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, независимо от всичко.

В това място, което винаги носим заключено в най-светлите си спомени и към което се връщаме в тихите моменти на самота, страх и тревога, е скрита сила. Същата сила, която помага на дърветата да растат високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят енергия от земята. Защото корените им потъват дълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от важната цел…

Яница ХРИСТОВА

Поколението, което се предаде

Статията ми "Поколението, което се предаде", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 19 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

  Ние сме тези – родени около 90-те. В момента сме на двадесет и няколко, почти на тридесет или току-що преминали ги. Ние сме израснали в десетилетията между два века и преходът ни е принудил да се сбогуваме с неща, които завинаги ще останат в миналото (като домашните телефони с кабел например) и да се нагодим в движение към всички новости, които се стоварват в настоящето ни. Налага ни се да бъдем гъвкави, за да оцелеем. Да не се боим от неизвестното, а неизвестно има – и още как!
  Ние съвсем скоро сме завършили образованието си. Започнали сме работа. Е, може би това не е точно кариерата, за която сме мечтали, но поне е начало на нещо. Ние сме тези, които тепърва ще създават семейства. Имаме сериозна връзка. Нямаме сериозна връзка. Очакваме дете. Боим се да имаме дете… Ние сме тези, които пораснаха. Или се страхуват да пораснат и отлагат вземането на най-важните житейски избори далеч сред очертанията на хоризонта, колко далеч – и сами не знаем.
  Защото не смеем да правим планове. Защото около нас няма нищо сигурно: нито икономиката, нито международната политическа обстановка, нито работата и финансовото ни състояние. Ние се страхуваме да вярваме в бъдещето. Твърде често живеем като котка, танцуваща върху нагорещен ламаринен покрив – хаотично, болезнено и с малко лудост, за да виждаме поне смешното в най-нелепите ситуации. Опитваме се понякога да погледнем няколко крачки напред и се надяваме там да ни очаква нещо светло и хубаво. Ако повдигнем булото, ще видим обаче само мъгла – очертания на неясни силуети, които не гарантират спокойствие и успех.
  Ние сме тези, които не работят в IT сферата. Ние сме тези, които не са постигнали всички поставени си цели и пред които животът не се е стекъл по някакъв приятен, лесен начин. Затова и имаме повече въпроси, отколкото отговори. Ние сме тези, които в ранната си младост са избрали специалност, която днес не се търси и не е високоплатена. Ние сме тези, които винаги трябва да бъдем готови да започнем от начало – да сменим посоката на пътя, кариерата и живота си като цяло. Ние живеем на ръба – между отчаяние и надежда. Ние сме тези, които се чудят все още дали да емигрират. Ние сме тези, които вече сме емигрирали, но все пак не сме щастливи.
  Ние сме тези, пред които светът трябваше да е разтворил широко обятия. Ние сме тези, които не трябва да познават ограничения и забрани. Ние сме тези, които би трябвало да имат шанса да постигнат и невъзможното.
  Ние сме тези…
  Но какво тогава се обърка? И защо всичките ми връстници, с които се срещам напоследък, са потънали в тягостна екзистенциална криза и се опитват да изплуват от ежедневни проблеми, които сякаш стават все повече? Какво се случи с онова: „Вие сте млади, сега са ви най-хубавите години!”?. Ако сега са ни най-хубавите години, защо не го усещаме? И ако сега пропуснем шанса да имаме хубави моменти, защото се чудим как да платим наема и опцията за море и тази година ще остане приятен мираж, то дали след няколко десетилетия, когато мъдростта прошари косите ни, ще имаме шанса, вторият шанс, да имаме най-хубави години?
  Понякога си мисля, че ние сме онези, които просто се умориха. Уморихме се преди да е започнала битката. В нас бяха вперени погледите предишното поколение, на родителите, бабите и дядовците ни. Все хора, живели под строй в една или друга степен. Нас новото време ни освободи от оковите, но не ни даде криле. Даде ни съмнения, тревоги и несигурност. Даде ни страх в големи дози. И разочарование също. А разочарованието свива гнездо в слънчевия ти сплит. Тежи. И боли. Като разтопено олово преминава през теб и прогаря всичко по пътя си. Оставя след себе си само разруха. И пустота.
  С този товар трудно се влиза в сферата на „неограничените възможности”. Трудно се става сутрин от леглото и трудно се изпълваш с ентусиазъм да изживееш едни от най-хубавите си години, които така се изплъзват между пръстите ти…
  Но спокойно – не си сам. Това искам да кажа на приятелите си, когато се срещаме и виждам как тъжните им погледи потъват в чашата с недопита бира. Не си сам! Всички сме в това положение. Но ще се справим. С високо вдигната глава. Само трябва да се огледаме и да видим, че не сме обградени от врагове, които конкуренцията ни кара да виждаме един в друг. Приятели сме, заедно можем да минем през всичко…

Яница ХРИСТОВА

Корабокрушенец

След бурята

(която не очакваш)

всичко сигурно ще бъде

разбито на парченца

и ти ще плаваш сам

сред вълните на несигурността.

След това ще събираш отломките

на познатия си досега живот.

Ще се опитваш да залепиш парчетата,

но все ще има части,

които липсва…

И точно те ще се превърнат в пробойната,

която ще те потопи. Отново.

Остави развалините зад гърба си.

И греби с все сили към нови брегове.

Океанът ти дава шанс да бъдеш

или удавник, или откривател.

Виж как безкраят над тебе синее –

кара те да изглеждаш малък,

 но и велик.

Вълните шептят тайни

на древни мореплаватели,

а небето чертае звездни карти

на скрити съкровища в пустинни земи.

Затова – греби! Греби!

Въпреки умората, въпреки страха.

За всеки корабокрушенец има бряг.

Има някой, който го очаква вкъщи.

Някой, който е стъкмил топло огнище

и щедро предлага в обятията си живот и утеха.

Не те ли крепи тази надежда?

Не очертава ли пред теб остров сред бурното море?

Не хваща ли ръката ти и не те ли води натам?

Не ти ли нашепва, че не си сам?

Или я прогонваш като мираж

и зъзнеш на сала, потънал в мрак?

Ела. Забрави този страх.

Слез на брега. Остави отпечатък

по мокрия пясък.

Остави следи, които водят към теб

(та да те открия),

които доказват, че си бил тук,

че те е имало,

че си живял…

И едва тогава –

ако искаш –

яхни вълните

и (си) тръгни…

Яница ХРИСТОВА 

Разкази от 55 думи

Разкази, писани за конкурс за история с 55 думи, организиран от издателство „Lexikon”:

1)      Мечтател

Гледаше я. Малка, синя, сгушена в мрака сред сянката на далечните звезди. С всяка следваща секунда се отдалечаваше все повече от нея и потъваше в дълбокия Космос. Въздъхна.От дете мечтаеше да стане космонавт.

Изведнъж нещо скри Земята от илюминатора. Голям астероид летеше към кораба му. О, колко тъжно е понякога да се сбъдват детските мечти…

2)      Бутонът

Бяха го създали интелигентен – с трезва преценка и ясна мисъл. Целта – да наблюдава поведението на хората. И ако започнат да стават опасни за самите себе си, да натисне червения бутон, който щеше да сложи край на познатата им цивилизация. Роботът асимилираше ежедневния поток от данни. Днес настъпи денят. Време беше еволюцията да започне от начало…

3)      Независимо дали вярваш

Старата селска къща я посрещна с тишина и наслоен по мебелите прах. Не беше идвала тук от години. През нощта странни шумове започнаха да изпълват мрака – дъските пропукваха, някой стенеше, друг сякаш се опитваше да отвори вратата… Тя стана да провери. Човек никога не знае… Видя ги. Два таласъма я гледаха с блесналите си очи…

4)      Имаго

Беше лято. Слънчевите лъчи се отразяваха по огледалната повърхност на езерото. Тя ги наблюдаваше замечтано и се губеше в безкрая им. Мислеше си, че днес е чудесен ден да се преродиш, да излезеш от пашкула си и да разпериш пеперудените си крила…

Така дори и не забеляза детето, което я приближаваше с карфица в ръка…

5)      Като дете

- Знам, че имаш силата да покориш света! Пълна си с енергия като малко дете: тичащо по поляните с блеснали очи, ожулени колене и разплетени плитки…

- Дори и сега ли? – невярващо попита старицата.

- Дори и сега – отвърна съпругът и хвана ръката й. Оставаше им малко време заедно, знаеше го. В болницата беше мрачно…

Яница ХРИСТОВА