Вътрешна красота

Разказът ми "Вътрешна красота", публикувана за пръв път в сайта trubadurs.com на 4 април 2017 г. в рубриката за прогностика и спекулации Хронорама. Илюстрация: patient’s left hand - с нея е публикуван в сайта. Първата публикация на разказа можете да прочетете ето ТУК. 

Ю Лин стоеше смутено пред огледалото в лекарския кабинет и оглеждаше крехкото си голо тяло, осеяно с безброй сини прекъснати линии, фино нанесени с маркер от професионалната ръка на пластичния хирург. Отстъпи крачка назад, завъртя се. Опитваше да си представи каква ще бъде след процедурата, как ли ще изглежда, как ли ще се чувства.

– Имате колебания ли, Ю Лин? – попита доктор Фредерик и в гласа му се усещаше подкупваща топлота, на която малко жени биха могли да устоят. – Знам, че е трудно да се сбогувате със старата си същност, но мога да ви гарантирам, че това чувство ще изчезне, когато се огледате следващия път и откриете, че сте съвършена.

Ю Лин наметна набързо върху себе си тънката болнична престилка, която скри тесните ѝ рамене и скромните пропорции, с които природата бе дарила физиката ѝ.

– Никога не съм била по-сигурна в нещо, докторе! – отвърна жената и седна на кушетката пред бюрото на лекаря.

– Радвам се да го чуя. – Докторът се облегна спокойно назад в креслото си. – Но преди да продължим, скъпа Ю Лин, се налага да обсъдим финансовия фактор. Знаете, че манипулацията е нова, последен връх в пластичната индустрия. Ефектът е поразителен и за това цената е оправдано висока. Ще може ли една… – Фредерик погледна картона на пациентката пред себе си – …преподавателка по астрофизика да си позволи тези двеста хиляди?

Ю Лин знаеше отговора много добре. Беше „не”. Заплата ѝ като доцент по астрофизика в университета не надвишаваше четирицифрена сума за година. Но след Третата световна война, която направи съотношението между жените и мъжете 2:1, банките отпускаха смели заеми на жените като нея.

– Одобрена съм за кредит – каза тя. – От банката вярват, че това е добра инвестиция. Защото бъдещето на красавиците е подсигурено, богати господа имат грижата за него, нали, докторе? Вижте, дълги години отлагах идването си в клиника от вашия ранг… Може би съм закъсняла, но, искам да вярвам, заслужавам най-доброто за себе си.

– Винаги съм казвал, че стремежът към съвършенство, независимо от възрастта, може да е само похвален!

– Какво следва от тук нататък, докторе? – Ю Лин се усмихна смутено.

– Само хубави неща за вас, надявам се – разкри перлена редица бели зъби докторът. – Няма да има скалпели, няма да има рани, няма да има рязане и шиене. Ние, пластичните виртуози днес, много добре знаем, че хората не са животни и подобно отношение не им приляга. Всичко ще започне с една инжекция. С едно бодване на кожата. Ще инжектираме в тялото ви синтетично модифицирани вещества, които ще променят вашата ДНК. Ще намерим онзи ген, който отговаря за това да изправим носа ви, ще продължим с разширяването на очите, ще заличим азиатските ви корени и ще ви направим част от така популярния европейски тип А (вижте в каталога ни). Серумът ще изпъне кожата ви, ще подхрани косата ви, ще стопи излишните мазнини там, където не стоят добре, но ще увеличи бюста ви. Буквално пред нас няма нищо невъзможно! Науката е достигнала невероятни висини. Разполагаме със силата да пренастроим вътрешния ви код и да ви направим нов човек! Прекрасен, красив човек! А знаете ли кое е най-хубавото? Пренаписаният ви генетичен код се запазва и се мултиплицира в децата ви! Инвестицията ви няма да е напразна. Ще гарантирате на наследниците си красиво бъдеще, шанс за реализация… или иначе казано, ще им спестите посещението при нас. – Фредерик се засмя и смехът му се отрази в елегантните мебели на кабинета му, рикошира в огледалото и отекна в ума на уплашената пациентка като камбанен звън след религиозна благословия.

Ю Лин потъна в този смях. Усещаше, че с лъкатушещите вибрации на гласа на доктора светът ѝ се пренарежда, докато в нея се редуваха всички събрани страхове и мечти до момента.

– Доктор Фредерик, бих искала да ви попитам още нещо – присети се пациентката, а пластичният виртуоз я загледа с очакване. – Дали ще можете да промените ръста ми? Винаги съм си мечтала за едни 15-20 сантиметра повече. Ще ми се да мога да облека къса рокля и бедрата ми да изглеждат просто безкрайни… Разбирате ли ме?

– Идеално ви разбирам, Ю Лин. – По лицето на Фредерик се разходи сянка на сериозност. – Не бих ви препоръчал точно тази манипулация, но щом го желаете, няма проблем. Само трябва да ви предупредя, че промяната на костната структура е особено болезнена. Все пак това означава да ви порасне кост! Бъдете подготвена с няколко стотачки за обезболяващи…

Пациентката кимна с разбиране. Лекарят отбеляза желанието в картона ѝ пред себе си. Часовникът над бюрото му монотонно отброяваше минутите. Ю Лин не го изпускаше от поглед. Знаеше, че прегледът върви към края си – след няколко мига тя щеше да си тръгне, а след това всичко щеше да бъде различно.

– Може ли един личен въпрос, Ю Лин? – Фредерик върна вниманието на пациентката от часовника към себе си. – Какво ви накара да ме потърсите?

В съзнанието на Ю Лин изплува спомен. От съвсем скоро: от семинара миналата седмица, посветен на предстоящата колонизация на Марс. Ю Лин участваше с доклад, събрал в себе си цялата база данни от дългогодишните ѝ проучвания. Тя беше готова да гарантира с живота си, ако се наложи, че никой никога не е подготвял по-щателно представен доклад по темата. Научният работник в нея вярваше, че този труд е епохален – че ще извиси астрофизиката до нови върхове и ще изпише името ѝ със златни букви в учебниците за идните поколения.

И вероятно точно така щеше да се случи, ако млада преподавателка от Южния университет – атрактивна блондинка, класически европейски тип Б – не беше обсебила вниманието на мъжката част от екипа. Ю Лин, прекарала целия си живот сред книги и книжни плъхове, наивно вярваше, че в сфера като нейната важен преди всичко е интелектът, не формата, в която е поднесен.

– Какво да ви кажа, докторе… Една колежка от Южния университет видя, че съм разстроена и ми даде вашата визитка. Тогава осъзнах, че трябва да направя нещо с бъдещето си, че го дължа на себе си. Защото няма значение колко съм умна, колко големи възможности имам… винаги и преди всичко хората, мъжете, светът!, ще пожелаят да чуят мнението на една красива жена…

Фредерик си позволи няколко секунди тишина. Мълчаливо наблюдаваше сериозната Ю Лин. Даваше си сметка, че тя отдавна е спряла да говори и очаква той да каже нещо. Но той се скри зад тишината си като зад щит. Потропа замислено с пръсти по бюрото си. Стана и си позволи нещо, което рядко си позволяваше – напусна професионалния етикет.

Фредерик застана пред Ю Лин, хвана я за ръка, изправи я пред огледалото, свали с един замах болничната ѝ престилка, застана зад нея и вдигна с длан брадичката ѝ – така че да впери поглед точно напред, в огледалото, което отразяваше и двама им.

– Виж тези тъжни кафяви очи, Ю Лин (скоро ще бъдат сини)! Но хубаво запомни това, което виждаш… Защото никога повече няма да се чувстваш по същия начин! Обещавам ти!

Ю Лин трепереше. Няколко сълзи се стекоха по кожата на лицето ѝ и оставиха мокри вадички по пътя си.

– Преди време, преди много-много време, малка Ю Лин, поетите са говорели с възторг за нещо, което са наричали Душа. Днес никой не вярва в душата. Поетите са вярвали, че само в нея има смисъл. Смятали са, че тя не е изписана по лицето, по изящните гънки на тялото, по съвършената кожа и перфектни къдрици. Поетите са говорели, че вътрешната красота виждат само най-големите късметлии. Онези, които имат очи на обичащ човек… После са дошли други времена, Ю Лин. Краят на 21 век е бил определящ. Третата световна война е разрушила устоите на познатия свят. Дошла е нашата ера. Тя се базира на синтетика, на божествени идеали, въплътени в кумири. Излъскана визия, поднесена с блясък и разкош, ето кое продава. Днес е важно всичко да се продава. Личността не е изключение. Личност без добра, подбрана опаковка нищо не струва. Някои жени, като теб, се съпротивляват дълго на тази мисъл. Но накрая падат победени… от нашите билбордове в града, от нашите списания, от нашите комерсиални клипове… От всичко онова, което цели да ви внуши, че сте несъвършени. Недостатъчни. Защото е точно така, Ю Лин! Но ние, аз и колегите от моя бранш, можем да променим това. Имаме силата да го направим! Просто трябва да оставите собствената си воля настрани, да се отпуснете в ръцете ни и да ни вярвате безрезервно. Аз – Фредерик извърна лицето ѝ към своето – мога да извадя твоята вътрешна красота на показ, Ю Лин!

Пациентката премигна няколко пъти. Сълзите секнаха. Тя събра сили за усмивка.

– Кога започваме, докторе?

– Още сега! Само да проверя дали банковият превод е пристигнал в сметката на болницата… – Фредерик отстъпи назад. Погледна за последно замисленото и замечтано отражение на Ю Лин в огледалото. Излезе самодоволно от кабинета си и я остави сама.

Ю Лин се доближи още стъпка до огледалото. Прекара пръсти по лика си и се опита да изглежда самоуверена. Скоро щеше да започне промяната. След инжекцията ДНК-то ѝ щеше да промени структурата си. Нямаше да стане за един ден, тя знаеше. Но с всеки изминал ден, месец след месец, до края на годината от огледалото щеше да я гледа неустоима красавица, част от популярния европейски тип А. С всеки изминал ден тя щеше да се променя. Щяха да се появят и обожатели, фенове, спонсори… Щеше да изплати кредита, да подреди живота си, да се радва на целия лукс, който светът е готов да даде на една красива жена.

Красива жена… Ю Лин се засмя искрено при тази мисъл.

Защото – както доктор Фредерик обеща – скоро целият свят ще види собствената ѝ вътрешна красота…

Яница ХРИСТОВА

Агресията, която расте в домовете ни

Статията ми "Агресията, която расте в домовете ни ", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 5 юни 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Юни. Става все по-топло. Зачестяват клаксоните по пътищата, щастливият младежки смях и лудешкото броене до дванадесет, следвано от еуфория и подвиквания. Сезонът на баловете! Още едни абитуриенти са извървели своя среднообразователен път, преборили са се криво-ляво с образователната система, сдобили се с диплома в ръцете (и съмнителни знания) и са готови да се влеят в потока на „истинския живот”, който винаги ги е очаквал зад стените на училището с целия си арсенал от задължения и отговорност.

Може би щяхме доста по-лесно да се зарадваме на красивите им тоалети, на щастливите им усмивки и на авантюристичния им дух, ако не знаехме какво се случва в стаите на родните училища. Ако не бяхме изгледали един куп клипчета (често качени от същите тези ученици), в които деца зверски се млатят или посягат на учители – онези все по-обезверени носители на знанието, които някога се ползваха с авторитет. Ако не бяхме изпратили Габи – момиченцето, отишло си без време заради ритник в корема от свой съученик. Ако не бяхме видели как млади момчета ритат по спирките възрастни хора – в Бургас, в метрото в Германия… Ако агресията между младите през последните години и особено през последните месеци не се беше превърнала (с право) в една от най-тиражираните теми в медиите.

През април Министерството на образованието и науката (МОН) представи междуинституционален план за превенция на агресията и засилване на сигурността в училищата. Главни действащи роли тук ще имат отново преподавателите, различни министерства, сред които на здравеопазването, органи на реда и по-големите ученици, които да вразумяват с думи по-малките. На теория планът от 22 точки не звучи толкова зле. Възниква обаче въпросът: не изместваме ли вниманието си в грешна посока?

Преди време в интернет се завъртя коментар на преподавателка, която с искреност и болка обясняваше как професията й вече изисква тя да бъде толкова гъвкава, че да успее да вмъкне учебния материал в съкратените учебни часове по предмета, но освен това ѝ се налага да влиза в ролята на звероукротител, който усмирява навлезлите в пубертета ученици, отказващи да слушат в час. Трудна, почти непосилна задача. Предизвикателство, пред което са изправени десетки учители всеки ден. И в момента обществото ни е вперило зорък поглед към работата им. Сякаш задачата им е не да образоват, а да възпитават младото поколение.

Задача, която до скоро принадлежеше на родителите, на семейството.

Герой от любим мой филм – психолог – разсъждава за поведението на едно малко дете към другите в социума. „В ранна детска възраст – казва той, – децата са социопати. Те не правят разлика между добро и зло, не знаят, че действията им могат да причиняват болка…” Вероятно е така, не съм специалист, за да оборвам това твърдение и съм склонна да се съглася с него. Защото когато един все още крехък индивид се формира като личност, той трябва да бъде възпитан, да му бъде показано кое е редно и кое – не, да му бъде обяснено как е нормално да се държи сред другите, да му бъдат показани достатъчно добри примери в близкото обкръжение, така че само да си извлече необходимите изводи и да реши какъв човек иска да бъде. Това се случва първо у дома, доста преди детето да прекрачи прага на детската градина, много преди да бъде готово да влезе в училище, и затова поведението му в училище е резултат на възпитанието (или липсата на такова), получено в семейството.

Напоследък картината е различна. Децата сякаш израстват в среда без ценности. Среда, в която отговорността се прехвърля върху учителите и образователната система, за да има все пак някой виновен, да го сочим с пръст, да се освободим от чувството на вина, без да осъзнаваме, че назидателно вдигнатият пръст сочи нас самите. Защото издигнахме егоизма в култ, той е новият ни ориентир в 21. Век: „Ти да си добре“, „Гледай да се уредиш“, „Не мисли за другите, твоето щастие е по-важно, „Бъди пасивен пред страданието на човека до теб, защото то не те засяга“, „Щом преследваш личното си благоденствие, всичко ти е позволено“. Този начин на мислене е началото на края на изграждане на чувство за равенство и емпатия към хората до нас, към съученика на съседния чин, към колегата на съседното бюро, към бъдещия партньор, с когото се очаква да създадете здрава семейна връзка. След като егоизмът, подхранван от идеята, че конкуренцията е основна двигателна сила за развитието на всичко в живота ни, а другият човек по подразбиране е враг, властва навсякъде, защо се изненадваме, че не можем да припознаем в хората до нас човешката топлота и достатъчно достойни за уважение качества?

Когато спрем да забелязваме тези черти в другите, ние сме склонни да се оправдаваме пред себе си, че едва ли не те заслужават ритник в гърба, оскубване или як пердах, че заглеждат мом(и)чето, което харесваме. На преден план излиза животинското: започваме да търсим начини как най-ефективно да причиним на няколко болка или унижение. Тъй като най-вероятно няма да получим наказание, няма да изтърпим санкциите, които заслужаваме, не можем да осъзнаем и че поведението ни е недопустимо.

Дилемата „да бъдеш или да имаш” отдавна е в историята. Консуматорското общество предпочете да имаш пред да бъдеш. Да бъдеш различен от хората, които могат да имат, каквото си пожелаят, се смята за демоде. Идеали, принципи, рицарски дух – отличителните черти на особняци, които у нас се считат за луди от времето на Ботев досега. По-лесно е да сме съизмерими спрямо цените, които плащаме за „маркови“ дрехи от мола или последния модел телефон. Показността се превърна в начин на живот в един свят, в който тя дори минава за ценност! Така и ще бъде, докато родители отглеждат децата си, мушкайки им таблет в едната ръка и нещо вкусно за гризане в другата.

Наскоро посетих лекция на Тео – онзи изумителен преподавател по физика, който успява да извади на бял свят най-доброто от потенциала на възпитаниците си и така да ги превърне в лауреати на международни олимпиади. Тео засегна много и все интересни теми, без да дава готова рецепта за успех. Все пак обаче посочи две важни условия за създаването на възпитани и мислещи личности: всяко дете трябва да расте в среда, изтъкана от здрав семеен морал, и да се научи да се труди възможно най-рано.

Колкото повече време минава от нашата среща, толкова повече разбирам, че е прав. Аз също нямам готова рецепта срещу агресията на младите. Мога само да се възмущавам – подобно на десетки хиляди, които наблюдават с отвращение и тъга случващото се по училища, улици и градски транспорт. Възмущението обаче не помага, а бездействието ни само подсилва размера на последствията. При все това знам, че проблемът не е (единствено) в училището и образователната система – те са само огледало, в което обществото ни се оглежда. Учебната година е към края си. След последния звънец проблемът ще засяга всички нас, които чакаме автобуси по различни спирки в градове и села и се чудим дали да погледнем даден младеж в очите и дали подобна „дързост“ от наша страна няма да ни изпрати в болницата. Агресията расте преди всичко в домовете ни: започва с нещо малко и избуява, ако не спре навреме, ако момчето или момичето не разбере, че носи отговорност за действията си, преди да е прекалено късно.

Наскоро пътувах в автобуса с група тийнейджъри, все още деца Не ги бях огледала внимателно до момента, в който не заговориха по телефона – малки гангстери, които заплашват, дават команди и са склони да влязат в саморазправа само защото някой ги „дразни” със съществуването си. Обърнах се. Нямаха и дванадесет години. Осъзнах, че проблемът не е, че слушат Гери-Никол. Проблемът е, че не познават модел на поведение, различен от този на Гери-Никол. Ако не вземем сериозни мерки тук и сега, съвсем скоро действителността ни ще прилича изцяло на хип-хоп клип – евтиния, агресия, голота, пошлост…

Такъв свят ли искаме да оставим след себе си?

Яница ХРИСТОВА 

С любов

Статията ми "С любов", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 2 май 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

Имам една любима двойка от фантастичната литература. Тя е от поредицата „Светът на диска” на Тери Пратчет. Там образът на Лейди Сибил Рамкин е на жена, преминала първата младост, която обаче не се вмества в етикета за съкрушената от живота „стара мома”. Жена с авторитет, лични интереси, обществена позиция и собствен жар в темперамента си, тя успява с появата си да измъкне сър Самюъл Ваймс от един самотен, пропадащ и нещастен живот; да го дари със семейство и дом и да го накара да обича съществуването си. Прави го с финес. С любов. С привързаност. С посланието, че понякога трябва да се откажем от образите, които битуват само в съзнанието ни – стереотипи, негативизъм и отчаяние, за да открием собственото си щастие.

Може би се чудите защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък една мисъл се върти в ума ми. Мисълта, че „любовта на добра жена може да спаси всеки мъж”. Не помня вече чия е. Може би е на Пратчет, защото точно с образите на Ваймс и Рамкин я свързвам.

Така е. Безспорно вярвам в това. Любовта на добър човек може да спаси всекиго. Да го измъкне от бездната, да му даде криле, да направи душата му лека и в същото време да му вдъхне сила – да понесе цялата тежест на ежедневието.

XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем.
Но и обратното също е валидно, защо да не е? Защото любовта е капан. Има потенциала да бъде такава, когато не е съчетана с искреност. Случва се, доста често при това, в съвремието ни. Пропадаш в мрежите на някого, който не е наясно сам със себе си и с чувствата си. И докато заедно се опитвате да излезете от тази бъркотия, наричайки това „връзка”, нагазвате все по-дълбоко в блатото на невъзможността да се радвате на онова, което е пред вас.

Затъваш. Претопяваш се в енергията на някой друг и сам не си даваш сметка, че се превръщаш в различен човек, в непознат, в сянка на самия себе си. Дали си струва? Не знаеш. Не го усещаш сам и не си задаваш въпроси. Виждат го хората около теб. Онези, които те обичат. Ти се сърдиш, когато се опитат да ти покажат, че си тръгнал по грешен път… Вярваш, че не те разбират. Не слушаш. Дълбаеш. И когато накрая толкова се умориш – да се състезаваш с образа, който ти е наложен или който си решил, че трябва да бъдеш, за да отговориш на нечии очаквания, истината се стоварва върху теб с цялата си тежест: изгубил си седмици, месеци, години…

А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас.

Но да се дават съвети в любовта е… глупаво. И грешно. Да се обобщава – също. Пък и твърде често се вкопчваме в идеята, че рационално можем да обясним всичко, дори чувствата. Че разумът е привилегирован пред емоциите и може да му се има повече доверие. Забравяме, че умът, житейското ни познание, се простира до рамките на собствения ни опит и се ограничава с него, особено ако не се учим от грешките на другите. А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас. Само трябва да слушаме… Притихнали. И внимателно.

И при все че любовта е ирационална, опитвайте се да обичате повече добри хора. Не заради тях. Заради себе си.

Дайте си шанса да откриете уют, спокойствие и топлина.

Да откриете някого, който ви кара да излезете извън рамката и да погледнете към света с любопитство, ентусиазъм и интерес.

Някой, който вярва във вас.

За когото не сте компромис. Не сте духовна патерица, която обира негатива и неудовлетворението на собственото му съществуване.

Някой, заради когото няма да ви се налага да пренаписвате списъка си с приоритети и да се лишавате от всичко, което обичате, което ви прави автентични. Заради когото няма да се прибирате изтощени и вечер, когато загасите нощната лампа и останете сами в тъмното, да се питате какво се е случило с вас и така ли е нормално да се чувствате?

И по-важното. Показвайте най-доброто от себе си. И помагайте на другите да разкрият най-доброто у тях. XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем и да го направим. Първата стъпка е с любов. Винаги е с любов… 

Яница ХРИСТОВА

Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев

Статията ми "Животът и литературата се срещат в „И додето се раждат лъчите” от Георги Караманев", публикувана за пръв път в сайта truestory.bg на 29 април 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК.

„…Защото историите са всеки ден край нас, във всеки предмет, във всяка среща, във всеки дъх” – пише младият автор Георги Караманев в своя дебютен биографичен роман „И додето се раждат лъчите”. Няма как да не се съгласим с думите му. Книгата е достатъчно красноречиво доказателство, че това е точно така.

Мастилените редове по страниците очертават житейския път на фотографа Йордан Йорданов – Юри (1940-2009). Колоритната му личност изплува от праха на времето, затрупало го със забрава. А и личният, и професионалният му живот оставят ярка следа след себе си и си струва да бъдат съхранени за идните поколения. Дори и в съвременните фотографски среди да не се шуми много около него, името на Юри се свързва с качество и професионализъм, със собствен почерк и хъс в работата. Той твори активно през последните три десетилетия на миналия век, работи в най-известното модно списание в България за времето си, а негови снимки участват в чуждестранни изложби, печелят му престижни награди и се съхраняват в колекциите на световни галерии.

Юри е чудак. Стихия. Живее според собствените си принципи, остава верен на себе си и обича живота, въпреки всичките му трудности и предизвикателства. Живее в интересни времена. Динамиката около него го сблъсква с няколко големи любови, белязвайки сърцето му с четири жени, от които има три дъщери. Пише стихове. Снимките му са изкуство – черно-бели, изрисувани със светлина пейзажи и портрети на красиви жени от света на модата, обикновени хора, запилени в забравени села, затворници, работници. Детайлът при него е важен. Въобще – Юри е бил един човек, който много внимателно е наблюдавал света около себе си и е имал око за важните неща…

И е имал голям късмет да попадне на такъв човек също. 6 години, 9 месеца и 1 ден след смъртта на Юри следите на бурния му живот преминават през интересните лабиринти на Съдбата, за да се озоват при Георги Караманев. Авторът е заместник главен редактор на Списание 8 и с професионалния си нюх усеща добрата история, която трябва да се увековечи. Прави го по най-добрия начин – фино, със стил и език на високо ниво. С топлота и доброта, с приятелска искреност и уважение към личността на този забележителен майстор на фотографията. Не е изненада, че „И додето се раждат лъчите” е една от наградените книги в тазгодишното издание на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет” – в раздел проза. Едно напълно заслужено отличие!

Книгата е идеално допълнение за библиотеките на онези, запалени по фотографията, не само като хоби, а и като художествено изкуство, което запечатва един миг във вечността; онези, които обичат добрата литература и красивите истории; онези, които обичат в романите им да има живец и ярки образи, живот със собствена философия и бурни емоции… Романът за Юри е точно такъв. Защото..

„… Всеки има своята история, всеки има това, заради което пътят му си струва да се разказва и би могъл да бъде интересен на другите. Ако сме избрали да не се вглеждаме един в другиго в търсене на истории, а да се вторачваме в телевизори и монитори, от това не печелим…”.

Яница ХРИСТОВА 

За твоя сметка

Статията ми "За твоя сметка", публикувана за пръв път в сайта "Момичетата от града" на 20 март 2017 г. Първата ѝ публикация можете да прочетете ето ТУК. 

Отдавна старата мисъл, която пълзи из обществото, че „няма безплатен обяд”, се е превърнала в кредо на поколението от ХХI век. За съжаление – често дори не по негова собствена вина. Но днес всичко си има цена. Всичко. Дори най-съкровените ценности, които стоят далеч от материалното – любов, приятелство, чест, принципи, възпитание. И цената си я плащаме всеки ден. Понякога – с разочарования. Понякога – с гузната съвест, която ни пречи да заспим.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал.

Сигурно ви се е случвало – близки и приятели или любими хора да стоят срещу вас и да ви гледат неразбиращо, да се чудят защо така драматизирате, защо не проявите снизхождение и безкрайна толерантност към поведението им, което очевидно ви е наранило, а вместо това се впрягате излишно и хабите куп нерви, сълзи и какво ли още не? Тогава ще знаете колко е трудно да се обясни на някого, че сте му дали най-доброто и красивото от себе си, а не сте получили същото в замяна. И не, че сте го направили, за да развъртите търговия на взаимност, а защото сте го чувствали с цялата си душа. А сега същата тази душа тежи, все едно е пълна с камъни, или остава празна и пуста, защото отсрещната страна не разбира. Тя просто е приела любовта, доверието и привързаността като нещо, което се получава по подразбиране. Грабила е с пълни шепи, докато кладенецът не е пресъхнал. После си е казала: „Е, какво пък толкова… Има и други.” Докато ти си стоял до края – объркан, смутен, изчерпан и – оказва се – ограбен, някак опустошен.

Как се води такъв разговор? Трябва ли да се разговоря за това въобще? Ако си този, който е получавал цялото необходимо ти внимание, няма и да си разбрал, че то изисква енергия и емоция от човека срещу теб. Че е уморително. Ако си този, който се е раздавал… ще изглеждаш дребнав и крил користни цели през цялото време.

Когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи.

Решението клони само към едно – взаимността. Която се получава като по магия и уравновесява бит и чувства, компромис и щедрост, колебания и решимост. Която прави връзката здрава и гъвкава. Но истината е, че никой не може да те научи на взаимност – или я носиш със себе си, или трябва сам да пожелаеш да я развиеш като качество.

Когато няма взаимност, единият е облагодетелстван, а другият се превръща в жертва… Но да останеш жертва, вече е личен избор, не съдба.

Най-трудно се тръгва от място, където си обичал. Най-трудно се сбогуваш с някого, който е присъствал в едни от най-хубавите ти спомени. Това го знаем всички. Но когато от привързаността започне да боли и любовта се превърне в агония, дължим на себе си шанса да бъдем щастливи. Понякога този шанс се крие в първата стъпка към ново начало… Защото всичко си има цена. Всичко. Щастието. Нещастието. Споделянето. Премълчаването. Еуфорията. Тишината. А най-болезнено е осъзнаването, че целият пищен обяд е бил за твоя сметка. Платил си всичко до последната стотинка, оставайки без пукната пара…

А най-ценният ресурс, с който разполагаме, това е времето. Времето, което сме отделили за хората в живота ни, ги прави значими. Времето, което сме разпилели в лутане, чудене, грешни цели, грешни избори… То никога няма да се върне обратно. И е важно, когато погледнете назад, да знаете, че си е струвало. Че вечер, когато денят е отминал, се сгушвате с чиста съвест в меките си завивки. Че когато се погледнете в огледалото, харесвате или поне уважавате човека, който ви гледа оттам… Само тогава всяка платена цена ще си струва.

Яница ХРИСТОВА