четвъртък, 21 март 2013 г.

"С любовта шега не бива" от Алфред дьо Мюсе



ДТ "Стефан Киров" Сливен, сезон 2007 / 2008 


            Една от любимите ми пиеси! Въпреки че бях на 16 години, когато я гледах, и въпреки че от тогава мина доста време и не помня подробности от сюжета, е останало в мен още чувството и споменът от целия прекрасен спектакъл! Действие, наситено с много хумор, но и много смисъл. И въпреки че се смях почти през цялото време, това беше първата пиеса, която успя да ме разплаче – с един от монолозите на Пердикан (изигран от неотразимия Димитър Живков), в който ставаше дума за Мъжа и за Жената и за това, че колкото и различни да са, колкото и неприятни същества да са на моменти, природата е създала между тях нещо прекрасно и красиво – Любовта…
            Сюжетът… няма да изпадам в подробности, защото в момента спомените ми са посипани с леката мъгла, която идва с отминалото време от тогава. Накратко – сблъсъкът на младостта и твърдоглавието, бягането от и търсенето на любовта, идеята, че в живота и чувствата ти понякога присъстват и други хора, които се превръщат в кукловоди и те тласкат в неподозирана за теб посока… (Един от моментите, които най-ярко помня, е свързан с репликата на Барона „Хайде, няма да ви чакам цял ден!”, отправен към една целувка, но за жалост трябва да се види с очи, защото не подлежи на описание…) Спектакълът завърши така, както бе започнал – все едно целият цикъл на действието се затвори в собствения си пашкул, оставяйки усещането, че всичко видяно е било само сън, само мисъл…
            Едно от имената, които привличат вниманието в афиша, е това на Асен Блатечки, превъплътил се в ролята на Барона. Интересен образ, добро изпълнение, много енергично представяне… Първата постановка, която гледах с негово участие. Но и първата, в която срещнах името на Димитър Живков – много млад (може би тогава е бил на годините, на които съм аз сега), но осезателно много, много талантлив! Още тогава бях сигурна, че му предстоят още много роли, че има специално място в българския театрален живот, което чака той да се появи и да го заеме, а на мен ми  предстои да слушам още и тепърва новини за него. И… браво на моята тийнейджърска проницателност!
            Не случайно пиша този текст днес. Тази вечер е премиерата на сериала „Недадените” по БНТ (вдъхновен от историята за спасените български евреи), в който Живков също има роля. До сега е изиграл още доста театрални, телевизионни, рекламни персонажи… но за жалост не съм имала шанса да се запозная с всички тях. Особено нетърпелива и любопитна съм към първия му авторски моноспектакъл „Живак”, чиято премиера беше миналата година и предизвика заслужени (със сигурност!) овации… Надявам се не след дълго да успея да запълня всички празнини от театралния афиш, които съм си набелязала, но в момента разстоянието се явява сериозна пречка. Най-вероятно когато дойде това време ще започна с „Живак”… и съдейки по спомените ми от „С любовта шега не бива”, мога само да гадая размера на това колосално събитие…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Снимките, които не съм правила аз, са от посочените на тях сайтове.

вторник, 19 март 2013 г.

Тери Пратчет – любим, по-любим, най-любим!



ПЪРВАТА МИ СРЕЩА С ТЕРИ – НАЧАЛОТО НА ЕДНА ЛЮБОВ…

            Е, не, че беше точно истинска среща…(де да беше всъщност, де да беше…)
            Случи се когато бях на 15 и си направих сама първата читателска карта в градската библиотека (и преди съм имала, разбира се, но не на място с толкова голям фонд!). Исках още в същия миг да си взема книга (просто някаква книга) за четене. И тъй като в този период вече бях запален фентъзи фен, и интересът ми съответно беше в тази посока… Но нали знаете, че библиотекарите не винаги са обикновени хора – понякога са един особен вид ангели, които са на точното място, в точното време, само за да ти дадат отговорите, от които имаш нужда и, понякога, дори да тласнат целия ти живот в определена посока. Само с една книга… Една-единствена книга…
             Това се случи и тогава. Библиотекарката - мила жена с онзи тип големи очила, които имат добрите лелки от детските филмчета, ми подаде малка шарена книжка и ми каза: „Защо не вземете тази? По принцип много го четат този автор. Ако проявите интерес – другите от поредицата са позиционирани в детския отдел…” Взех малката книжка с леко недоверие и с прилична доза скептицизъм към прекалено шарената, както ми се струваше тогава, корица…
            Прибрах се, отгърнах страниците… и потънах в думите… (ама не от онова потъване, в което се давиш, ами другото – с което всяко докосване е наслада…)
            Тогава разбрах, че е трудно да има любов от пръв поглед между автор и читател – заради липсата на зрителен контакт. Но е възможно да има любов от първа книга – при нея ти, читателят, разбираш, че този автор ще те съпътства до края на живота ти и винаги ще има запазено почетно място в библиотеката и душата ти…
            Книгата беше „Господари и господарки”. Не можех да повярвам, че има човек, който може да ме накара да се смея със сълзи на очи и след няколко реда само да ми поднесе някоя зверски точна философска мисъл, която да ангажира ума ми за дълго време напред… И после – само след ред, отново поредната доза смях…
            Още тогава разбрах, че тези книги не са писани за деца… И не можех да спра да се питам – кой е Тери Пратчет? На колко е години? От къде е? Ще се ожени ли за мен? ;) (шегувам се)
            Минаха доста години от тогава. Вече знам отговорите на въпросите си (их, значи, женен е!) и съм изчела почти всичките негови книги, които са преведени на български. Имам дори списък… Но ми е малко тъжно, защото ми се струва, че когато списъкът свърши… ами… светът ще ми изглежда едно малко по-тясно и самотно място… Хубавото (което на моменти всъщност ме дразни) е, че „Вузев” издават само по две негови книги на година… Така че в следващите 2-3 години поне ще имам какво още да очаквам – през декември и юни…
           
НО КОЙ Е Terry Pratchett?

            Струва ми се глупаво да представям биографията му, която можете преспокойно да намерите на десетки места из мрежата. Съвсем накратко – Терънс Дейвид Джон Пратчет е роден на 28 април 1948 година във Великобритания. Един от фактите, на които често се акцентира, е че на 17 години напуска училище и започва да работи като журналист в местния вестник (и споделя, че пред един млад човек с перо в ръка, могат да се открият какви ли не възможности…). Какво по-голямо доказателство за това, че е бил уверен в силата на перото си, в магията на думите и в невероятния път, който му предстои да извърви? Днес е издаван, четен, превеждан, обичан на десетки езици в цял свят! През 2009 година му е връчено званието рицар и днес е сър Тери Пратчет. Но през 2007 година обявява, че страда от Алцхеймер. Заявява, че няма да се предаде и че болестта е открила човек, който може да си позволи да се бори с нея. Дори участва във филм на BBC “Choosing to die” .  Обявява се „за” евтаназията и казва, че понякога човек, особено болен, има право сам да избере как да посрещне смъртта. Надява се скоро науката да напредне и да открие лек за състоянието му. Надяваме се и ние! Продължава да пише и е с все същото брилянтно чувство за хумор, подплатено с мъдрост.
            Често книгите му са определяни като фантастика, фентъзи, пародия… Но според мен (е, аз вероятно никак не съм обективна) са много повече от това! В тях има всичко! Като се започне от теология, мине се през философия, литература и история, и се стигне до икономика и политология. Книгите му са не само интертекстуални (с много препратки към различни други книги, истории, митология… и какво ли още не), но и разнищват по някой голям проблем по един уникален начин, както и редица малки, чисто човешки и хуманни въпроси. Да, точно това е точното определение за Пратчет – той е хуманен. Влага човешки качества дори и в плъховете, внушава човечност у читателите дори и към най-неприятните персонажи. Дори и Смъртта не отрицателен герой… Често и в най-големите неудачници (или в някой кльощав младеж, лишен от волева брадичка, или в някое момиче, пухкаво и закръглено) се пръква по някоя геройска постъпка в точния, най-подходящ момент. Струва си да отбележа, че Тери има и особено отношение към жените – към женските персонажи. И това отношение не е дискриминационно – дори напротив („Чудовищна команда” в случая се явява христоматиен пример за затвърждаване на тезата ми). Краят на книгите му обикновено е… е, не винаги щастлив, но най-често много мил и разтапящ те.
Може би тук трябва да отбележа, че знам, че Пратчет не е  подходящ за всеки вкус. Има огромна вероятност на тези, които очакват напудрени описания на залези и изгреви, с романтичен стил или поетична ритмика, да не им се хареса… Не. Пратчет не е такъв. Не, че не може да пише така – може, разбира се. Но просто не го прави – има прекалено много други автори, които пишат така. Той просто разказва историята си – по начина, по който е решил, без да се обяснява излишно, без тежки въведения, та дори и на жаргон… пък който го разбере – разбере, който не – има право да си вземе друга книга…
До сега три от книгите на Тери Пратчет са и екранизирани – „Дядо Прас”, „Цветът на магията” и „Пощоряване” (“Going postal”). Филмите са доста дълги, но вярвам, че истинските запалянковци ще имат сили до края им. Особено за „Пощоряване” – прекрасно изпълнение според мен, добър подбор на актьорите. Във всяка от екранизациите, Тери се появява в малка епизодична роля – казва, че това е неговата единствена суета…
           
СВЕТЪТ НА ДИСКА                 
(Discworld)


Мястото, където се развива действието на (по-голямата част от) книгите на Пратчет – свят, плосък като диск, който се крепи на раменете на четири гигантски слона, които са стъпили на гърба на Великата А`Туин – костенурка, която се носи из космоса… И там, в този магически свят, е пълно с герои – хора, магьосници, вещици, джуджета, тролове…
В едно интервю Пратчет казва, че различните герои, които се появяват в различна последователност в книгите му – не са подбрани случайно. Те се появяват, когато иска да каже нещо точно определено, да отправи конкретно послание. За това не може да каже за кого ще пише в следващата си книга и не може да се осланя на очакванията на почитателите си… защото магията не би се получила по същия начин.
Трудно ми да кажа коя точно книга ми е най-любима… Или кой точно герой ми е най-скъп… Често колебанията ми се движат между капитан Керът – блестящ, ослепителен, праволинеен младеж, отгледан от джуджета, но вероятно с кралски произход, добряга, който знае винаги какво да каже и как да предразположи другите; Ото Вик – вампир, който е фотограф и въпреки че се превръща в пепел след всяка светкавица, продължава да снима – защото това е страстта на живота му! Ей-на това му казвам аз Упоритост!; Лорд Ветинари – който успява с много тънка и умела дипломация да поддържа баланса в необичайния Анкх-Морпорк…; ами Баба Вихронрав… и Леля Ог… две, хм-хм, интересни дами… и така мога да продължа още доста дълго време…
Последната му книга, която тази година излезе на българския пазар, е „Нация” (и в момента ми е един много скъп подарък). Казват, че това е книгата, която Тери пише след като разбира, че е болен и влага в нея своята лебедова песен. И въпреки че се оказва, че тази книга няма да бъде последна му, било хубаво да се чете като такава… Преди да я прочета не разбирах какво точно означава това. Сега знам. Много различна наистина, в сравнение с останалите му книги. Не с толкова разтърсващ хумор, а с повече… лирика. Това е една история, особено в последните страници, с която Пратчет се опитва да се сбогува с читателите си… и да им покаже, че има вяра, че има нещо хубаво Отвъд…

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Изображенията, които не са мои, съм посочила върху тях от кои сайтове са взети :)
 

петък, 15 март 2013 г.

Ако аз бях кинорежисьор...

Вчера Radio Z-Rock организира игра, свързана с предстоящия концерт на Bon Jovi в България:

 Ако сте кинорежисьор, какви роли бихте поверили на Джон, Ричи, Дейвид и Тико?

Мислих, писах... и от толкова мислене пропуснах крайния срок за участие ;) 

Значи... моят филм би бил на музикална тематика, разбира се - нещо средно между комедия и драма, но с щастлив край. Заглавието би звучало като „Гласът на мечтите”. Ще става дума за четирима мъже, преминали вече към по-зрялата възраст в живота си - онзи живот, чието ежедневие са отдали на семейството (Джон), кариерата (Тико), непрестанно лудите купони с приятели (Дейвид) и борбата с някакъв порок (примерно алкохолизъм - Ричи). Дните преминават монотонно и познато и всеки е щастлив по своему. До момента, в който животът и на четиримата бива преобърнат и вече нищо не е същото... Съпругата на Джон го напуска и взема децата със себе си, кариеризмът на Тико е прекършен след финансов крах на фирмата, в която е прекарал младостта си. Купонджиите на Дейвид го зарязват заради засукани мацки, които срещат на последното от партита си. Ричи се събужда една сутрин, ограбен след бурната вечер, до препълнени контейнери за смет и разбира, че не може да продължава повече така... И в този момент, в който щастието от монотонността се оказва илюзия или си е отишло завинаги, четиримата се срещат случайно. Заговарят се. От дума на дума разговорът тръгва към проблемите, които имат в момента. Стават приятели. И разбират, че не са толкова различни. И всеки от тях на младини е имал мечта – да участва в рок банда. Но… никога не са се осмелявали. Било заради липса на подкрепа от най-близките, било заради присмеха от приятели към грандиозната им мечта, било заради слабо самочувствие… И днес, след като вече няма какво повече да изгубят, решават да рискуват… Тук следват перипетиите с търсенето на места за концерти, с намирането на продуцент, с упрека, че вече не са толкова млади, за да се занимават с тийнейджърските си мечти… Въпреки трудностите организират първия си концерт. Ами… не е толкова успешен колкото им се иска. Обезверени са. Тогава се появява една мадама, която казва, че ще им стане агент, защото вижда потенциал в тях. Следва нов концерт. С повече аплодисменти. Демо записи. Покани за концерти. Пръв албум. Турне. Фенки… Всичко изглежда повече от хубаво. Агентката и Тико се влюбват. Дейвид се чувства в свои води сред всички покани за партита, купони и клубове, които получава. Ричи започва да дава музикални уроци на деца и това изпълва дните му със смисъл. Но Джон… не е щастлив. След един от концертите екзалтирана фенка го причаква в хотела, почти го е прелъстила, когато той я отблъсква и я моли да си тръгне… Останал сам, набира телефонен номер… Мъчително изчаква няколко сигнала. И тогава чува гласа. Онзи познат и мил глас… Съпругата му му казва, че липса на децата… Той й казва, че и те му липсват… че и тя му липсва… Разбират се да си дадат втори шанс… Филмът върви към края си. Едни от последните кадри са от концерт – пълен стадион, пеещи фенове… и звучи, разбира се…It`s my life
Поуката – че никога не е късно една мечта да стане реалност ;)

Яница ХРИСТОВА  

П.С.: Снимката е от сайта на групата (изписан върху нея)

Art Books – прераждането на Книгата след края на живота й

    Да… това беше заглавието на доклада ми през ноември. Плод на един случаен импулс през горещите летни месеци на 2012 година, който не ми даде мира, последваха нахвърляни бележки и почти десет дни ровене и превеждане на различни сайтове, за да събера информацията, която ми е необходима, за да отправя посланието, което искам… И накрая докладът беше готов. Презентацията – надявах се достатъчно атрактивна – също. И дойде денят –  XI Национална научна конференция с международно участие “БИБЛИОТЕКИ - ЧЕТЕНЕ – КОМУНИКАЦИИ”, организирана ежегодно във Велико Търново… 
    За моя огромна изненада не получих упреци, а похвали. И развълнувана аудитория. Което, може би нескромно, но ме кара да се чувствам горда. Още повече, че в залата са били момичетата  от първи курс Книгоидаване – Пламена и Соня - млади, усмихнати и амбицирани… И след конференцията са решили, че искат да направят Art Books във Велико Търново, в България за пръв път!... И сега започват да текат приготовленията за събитието, което се очаква да се раилизира през април или май… 

Докладът ще излезе в сборник, издаван за всяка конференция. Но пък съвсем защриховано някои от акцентите в него  (и това, което сега предстои) са свързани с: 


   Art Books (или Books Art) е част от съвременните направления във визуалното изкуство, базиращо се на вдъхновението на творци от цял свят да създават различни форми, изображения и инсталации от книги. Творбите им често предизвикват противоречиви реакции – на възторг от иновативността им или на потрес от отношението към книжното тяло. Днес интернет предоставя шанс на всеки да изрази своите лични пристрастия и основните дискусии по отношения на Art Books се откриват по блоговете на различни автори. Отново чрез онлайн възможностите Art Books излиза извън границите на отделните държави и става достояние на любителите на изкуството в цял свят. Създателите на Art Books най-често притежават богато портфолио, достъпно на личните им сайтове, участват в мащабни инсталации, организират изложби, печелят престижни награди за творчеството си и се канят като лектори из най-големите университети за изкуство. Днес на пазара могат да се открият дори книги-наръчници с това как сам да си направиш Art Books произведение, както и книги-албуми с вече създадени творби на популярни творци.
     В България изкуството от книги набира популярност също из блоговете и различните сайтове за книги и четене, където се представят Art Books творци  и концепциите им, подплатени с атрактивен снимков материал. Но въпросът все още не е изследван напълно (надявам се и мисля, че съм първата, която го поставя като проблем и като научна, изследователска концепция), както и не са правени (поне според проучванията ми)  Art Books изложби на наши творци. За това и ние във Велико Търново поставяме началото. Като идеята ни е (както споделят и авторите на Art Books от световен мащаб) да покажем, че старите книги, които вече никой не чете, не са мъртви. Да докажем, че дори и в дигитилизиращото се съвремие, Книгата остава част от живота на всички ни. Защото Art Books не унищожение на книги – то е творческа философия!

Яница ХРИСТОВА  

П.С.: А скоро ще споделя и своите лични фаворити арт-буксъри :)  Които ме впечатлиха не само с произведенията си, но и с гледна си точка върху съвременните предизвикателства пред Книгата.

вторник, 12 март 2013 г.

В този пъстър мартенски ден...

       В края на този особен ден си мисля за много неща накуп. Основно прозаични…
Защото денят започна с пътуването ми в автобуса рано (болезнено рано!) сутринта, където някакви ученици – не повече от 5 – 6 клас – си говореха за баровци, за бизнесмени и за мацки, които били „влюбени” в парите им… Ужас! До тук ли стигнахме! Тепърва растящите хлапета да си говорят точно за това на път за  училище?! На тези години?! С този тон – не примирен, не възмутен… все едно, че става дума за най-нормалното нещо на света… в този свят, толкова рано лишен и ограбен от смисъла на (или дори идеята за) истинската любов…
         Следобед пък в супермаркета дядовци, двама, разкриха какво означава промоция –  „ако си го пъхнеш в джоба, без някой да те види, може и да мине за промоция…”, „Е, ти пък?!”, „Ами какво?! То в това време…” И, не, не звучеше нагло, ако това си мислите. Не бяха нахални или груби, не бяха невъзпитани. И не, не го направиха. Мисля, че това бяха просто думи от безсилие. Думи, които противоречат и на разбиранията, и на морала им… Протест. Казан на глас. Но толкова тих… че отеква само в душите им… и празните им джобове…
         Но за финал – малко по-късно дъгата, извила се над Търново, прогони всички мрачни, тежки и сиви мисли. И улиците се изпълниха за половин час с вдетинени, усмихнати и непрестанно щракащи с апаратите си хора (от всякакви възрасти)… като че ли заети да докажат, че много малко ни е нужно, за да си позволим да бъдем щастливи… 

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 10 март 2013 г.

„Хиляда сияйни слънца” – Халед Хосейни

            О… мислих си, че е трудно да се говори за книга от ранга на „Ловецът на хвърчила”, но „Хиляда сияйни слънца”, втората книга на Хосейни, като че ли вдига летвата още по-високо и оставя след себе си от онова специфично усещане (което носят само най-стойностните книги в живота), след което си хем покрусен, хем си някак пречистен, и си по-добър и по-щастлив. Като след някакъв своебразен духовно-книжен катарзис…
            Историята тук се движи около живота на две жени – Мариам и Лайла - различни, далечни една от друга, всяка със своите проблеми и минало. Но в един момент, в един трагичен момент, съдбите им се преплитат, за да се превърнат във врагове, в приятелки, в съучастнички, в майка и дъщеря… История за големите проблеми в света – икономико-политическо-религиозни - които променят всичко наоколо, променят пейзажа, срутват градове, отнемат животи, променят режими и създават нови правила. Но това е и история за онези малки и тихи промени, които нямат нищо общо с големите и шумни войни, с взривовете на ракетите и пукота на куршумите. Онези промени, които всеки изживява тихо и дълбоко в себе си. Когато се влюбва. Когато страда. Когато се надява. Когато взема съдбовно решение…
            Книгата ме впечатли и с дълбочината, с която са описани женските образи, душевностите им – жени, които са израснали не само сред трудното военно положение в Афганистан, но и са част от една културна традиция, много далечна от тази, характерна за нашите географски ширини. Те живеят във време, в което жената няма право на глас, няма право на мнение, няма право на равнопоставеност – защото се приема, че мъжът е този, който взема решенията, защото стои на много по-високо равнище от нея. Те са част от култура, в която жената, за да не предизвиква поход, или не излиза от дома си (особено без мъж-придружител), или когато го прави, е покрита с бурка – така че гледа света през премрежен отвор. Което според мен много прилича на решетки. Затворнически…
            Въобще – една книга с много дълбочина и искреност, която поставя много въпроси. И всеки трябва да открие отговорите сам за себе си. А стилът на писане на Халед Хосейни продължава да е все така приятен, лек и четивен. Но в никакъв случай – повърхностен. Героите отново са с характерни особености, уникални и различни. А след като затвориш и последната страница, и самият ти вече не си същия човек – с една степен по-замислен си поне…

Яница ХРИСТОВА

петък, 8 март 2013 г.

Осмомартенска история

Малшанс.
История на баба от автобуса:
"- Честит празник!
- Честит празник! Тъкмо днес се канех да се глася, да се обличам... Сутринта ставам, отварям гардероба... ключът заяде, счупи се и не можах..."
Беше много тъжна...
Е, не беше без дрехи...
 Но бабите са нещо много интересно - има различни видове и подвидове. От доста време ги наблюдавам много внимателно... А тази баба от днес... накара ме да мисля, че с годините, след като ежедневието вече е станало монотонно, започваш с нетърпение да очакваш разни поводи, за да се почувстваш отново себе си - този, който помниш, че някога (преди да остарееш така безвъзвратно) си бил... И като си помисля колко ли време е чакала да дойде този пусти 8-ми март, та да си облече хубавите дрехи и с тях да слезе до пазара, за да си върне поне за миг предишното самочувствие и женствеността... И накрая, в последния момент, тази възможност така нагло да се изплъзне под носа й... оставяйки след себе си разочарование и търсене на следващ нов повод... 
Мисля, че и аз на нейно място щях да съм съкрушена... Или щях още като се прибера да разбия ключалката на гардероба, да се издокарам и да направя един тигел из махалата със старото колие от перли (примерно)... 
 Яница ХРИСТОВА