събота, 24 март 2018 г.

Вкусът на живота



Горчив.

Вкусът, който остава,

когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш

след лош ден.

И след онези моменти,

в които се оглеждаш

и търсиш подкрепа,

а виждаш само сянката си,

която лениво се точи след теб,

сякаш би напуснала също,

ако можеше.



Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее

и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,

не разчитай на спасителни пояси,

пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи

крехкото ти бъдеще?



И да се криеш зад крепости, не помага.

Врагът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова

и заменя съставните части

от костите ти.

Накрая дори няма да можеш

да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело

ще съществуваш сред отломките от себе си.



Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите

като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,

затвори очи…

И си спомни.



Яница ХРИСТОВА


вторник, 13 март 2018 г.

Викинг


Имам душа на стар викинг
и тя пътува през безкрайни морета,
събира късчета лед,
топи ги в топла жарава
и изцелява раните,
натрупани с времето…
Вятърът се заплита в платната на лодката,
древна и с белези – като самата вечност.
А хоризонтът е тънка линия сред синевата,
която надвисва над нас като воал.
Понякога разчитам само звездни карти
и търся криволичещите линии на съдбата.
Понякога копнея за бряг с уморен поглед,
понякога искам да потъна в дълбините,
а друг път знам – брегът е вътре в мен,
опора, твърда земя, която ме спира
и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.
Имам душа на стар викинг.
Крия я с усмивка.
Показва се само в блясъка в очите ми,
когато идва буря –
от онези, които изпъстрят небосклона
със светкавици и гръм;
които заплашват с водовъртеж,
защото след тях нищо няма да е вече същото.
Не се плаша тогава.
Опъвам платната, държа здраво щурвала
и плувам в свои води -
сред вълни, по-високи от мен… 

Яница ХРИСТОВА 

неделя, 4 март 2018 г.

Влюбване




Познавам те.
Хиляди пъти ще се заричаш,
че повече няма да чувстваш,
нищо няма да чувстваш...
Особено пък тази коварна любов,
която влиза под кожата
и ти взема ума.
Хиляда пъти ще отричаш,
че това, което виждаш,
е отговор на твоят зов
(неизречен)
все пак да бъдеш обичан.

Но ще припламнат някога едни искри –
и да се опиташ да ги спреш,
онова, което трябва,
ще изгори.

А от пепелището
ти или ще излезеш като феникс.
Или ще се превърнеш в призрак –
в сянка на самия себе си.
Сам решаваш... 

Яница ХРИСТОВА 

вторник, 13 февруари 2018 г.

Минало




Призраци от миналото
изпълват сивотата на деня.
Дебнат те зад някой ъгъл
и коварно протягат от мрака
 към теб костелива ръка.
Плуват в спомените ти
и те връщат назад –
към онзи стар образ,
който вече не си…
(дори снимките ти го доказват!)
Защото си пораснал.
Преживял си ги.
Раните са зараснали,
(но останал е белег).
Прескочил си пропастта
(но още чуваш ехото от дълбините й)…
И пулсът се ускорява
при всяка нова следа…
Миналото  - оказва се – е котва,
която те спира сред полет
и стеснява хоризонта,
обещан на новите възможности.
Едно решение има.
И на себе си го дължиш!
Режи смело оковите.
И си позволи тази радост –
да забравиш онова,
което тежи
и те тегли назад:
все натам,
където, ако е имало смисъл,
щеше да останеш…
А ти не си.

Яница ХРИСТОВА 

петък, 9 февруари 2018 г.

Полунощ



Полунощ е.
Градът не спи.
Жужи в забързания трафик
 и чете стари вестници.
Защото тук новините
бързо остаряват.
Днес си просто дете,
а утре – грохнал старец
(дори не усещаш как така е станало!)
Може часовникът в кухнята да е спрял,
но времето продължава
да се гони с вятъра по булеварда.
А старите болки се трупат,
свиват се на кълбо –
като уморена котка,
която търси покой
всяка вечер в леглото ти
и тайничко краде ти съня…

Полунощ е.
Събирам сияния –
отражения на фарове,
летящи светлини
и реклами от билбордове.
Лесно изглежда –
всичко уж се продава,
но все пак накрая
най-важното не можеш да купиш с пари
(другото е пиар + евтини лъжи)…

Гледам часовника.
Безмилостни стрелките
шумолят в мрака.
Бяга след тях сънят ми,
сякаш за нещо ме наказва.
Старият фотьойл до прозореца
ще бъде моят пристан.
Старата котка в краката ми мърка.
Оглежда се нощта ми
в зелените й ириси –
лукава нежност…
И в този миг времето спира.
От грохнала старица
се превръщам пак в дете;
тичам по поляните
и гоня пеперуди
из слънчогледови поля…

Яница ХРИСТОВА