За мечтите и хората...

Мечтата е най-красивият подарък, който светът може да ти даде. С нея, Мечтата, ти растеш… душата ти расте… и Вярата също – вярата в това, че в този живот няма нищо невъзможно… само ако повярваш… И ако си смел – достатъчно смел, за да се вслушаш в шепота на собственото си сърце… за да тръгнеш - по пътя, който то ти посочва…

            Защото мечтите имат враг... който се нарича Страх… и има толкова вледеняваща сила, че може да убие всяка Мечта… Той, Страхът, обезоръжава… и нашепва, че „Това няма как да се случи”… И ти „няма как да се справиш”… Понякога Страхът говори с гласа на собственото ти Съмнение, а понякога – с гласовете на хората покрай теб… Но ако повярваш в тези думи – Мечтата ти започва да залинява, да се смалява и в един момент напълно се стопява във времето… и накрая остава само споменът, че някога за нещо си мечтал…

            Мечтата е дар… може да е толкова невероятна, че да не е по силите й да се сбъдне в рамките на този свят… но живеейки в сърцето ти – прави твоите дни красиви и смислени, придава им необяснимо очарование, вдъхновява те и те прави по-силен… дава посока на Пътя, който си избрал да следваш…

            Мечтите са подарък – може би божествено откровение към измъчените човешки души… Особено ценни са тогава, когато от обикновени мечти – се пренасят в реалния свят, сбъдват се, стават истина… Но понякога една Мечта трае само миг… Миг, който ти си длъжен да изживееш пълноценно, да му се насладиш и да го запазиш в най-топлото кътче на сърцето си… И после, след като Мечтата отмине, не бива да ти тъжно… Напротив – трябва да си щастлив, че си изживял това, за което така дълго си копнял…

Яница ХРИСТОВА 

Пленници на Гордостта

Гордостта сякаш е щит. С нея прикриваме душите си, когато се боим да не бъдем наранени. По-лесно е да вирнем високо глави и да кажем, че „Не, това не ме интересува”, вместо да признаем, че ни боли…

По-лесно е да чакаме някой да се сети за нас, вместо да признаем, че се нуждаем от нечие внимание…

По-лесно е да се скрием, да избягаме… Но когато стихията, от която се опитваме да се спасим, гори в самите нас… Къде да отидем?! Когато това, от което трябва да се скрием, живее чрез нашето дихание, когато тупти с ритъма на собственото ни сърце?… Невъзможно е - от чувствата си няма как да се отдалечим…

А често Гордостта подсилва болката, затяга примката… и ни прави пленници… на самите себе си…

Но има един начин да не бъдеш пленник на Гордостта… Тогава, когато се вслушаш в гласа на сърцето си… Той ще ти прошепне точните думи, ще те отведе на точното място и в точния момент… И няма да имаш нужда от брони, щитове или оръжия… А само от тези две ръце, с които да прегърнеш този, когото обичаш… 

Яница ХРИСТОВА 

Пътят на Душата

            Нека първо ви разкажа една история...

            Тя започва някога... Много, много отдавна...  в самото начало на Времето, когато боговете не били такива, каквито ги познаваме днес, а хората едва прохождали по тази земя...

            Светът бил много по-различен... и мрак владеел човешкият  взор. Хората живеели, ала нещо им липсвало... Великата сила, която днес наричаме с различни имена, и която дала живителна искра на всичко около нас, не знаела какво да стори, за да изпълни със спокойствие и радост човешките дни.

            Един ден Великата сила застанала пред хората и попитала:

            - Нима не създадох за вас най-вкусната храна? Нима не ви дарих със светлина и топлина? Защо тогава не сте щастливи?

            Млад и смел мъж се приближил към нея и смирено коленичил.

            - Даде ни всичко необходимо, за да съществуваме... Но тези блага не са достатъчни, за да познаем истинското щастие...

            - Нима за вас не създадох чувства като приятелство и любов? Нима те не ви носят радост?

            - Да, - съгласил се мъжът, - когато обичаме и сме до любимите същества, сме щастливи... Когато срещаме приятели, сме искрени и добри... Но понякога, от всички тези красиви чувства,  ние изпитваме и болка... Болка, когато сме далеч един от друг... Болка, когато действията на тези, на които държим, ни нараняват...

            Великата сила притеснено изгледала насъбралото се множество от хора и безсилно попитала:

            - Какво мога да направя за вас?

            - Имаме нужда от нещо... – проговорил отново смелият младеж. – От нещо, което да ни носи мир и покой... което да ни прави щастливи, дори когато всичко друго изгуби смисъл... което да ни връща към хармонията, когато я загубим... Трябва ни нещо, чрез което да изразяваме себе си и което да ни носи сили, дори когато дните ни изглеждат безнадеждни... Нуждаем се от нещo, което лекува рани... и което не е подвластно на времето...

            Великата сила се замислила, оставила хората и се качила високо в небето. След няколко дни се върнала отново при тях. Носела голяма кошница със себе си.

            - Ето, - казала Тя, - открих това, от което се нуждаете. В тази кошница има дар за всекиго. Този дар се нарича Талант. Всеки от вас може да има различен Талант, защото всички вие сте различни, душите ви са уникални... Но сте хора и това ви обединява. Талантът винаги ще живее с вас и ще придава на дните ви магическо очарование. Чрез него вие ще създнавате Изкуство. А Изкуството ще ви носи сили, ще бъде до вас и в най-мрачния час. Чрез него ще градите път от една душа към друга, ще изразявате емоции, ще споделяте енергия... Това ще бъде вашият извор на мир, хармония и сила...

Яница ХРИСТОВА 

П.С.: Текстът е четен на пърформанс на студентски литературен клуб "ЛитАрт" в Изложбени зали "Рафаел Михайлов" като част от инициативите в "Дни на Книгата", 2011 година.