Донкихотовски

Там съм. Някъде –

по средата на пътя,

свила гнездо сред бурята,

приютила гръм и мълнии,

заглушила всеки стон,

който напомня,

че от раните – незаздравелите –

все още изтича светът ми. 

И вали. Вали навън –

порой от пропилени възможности.

Една съсухрена ръка потропва

по стъклото на прозореца,

обсипано с капки дъжд.

Не искам да отварям.

Прекалено рано е...

И за тази умора,

дошла тук без време…

Там съм. Някъде.

Боря се с призраци.

От миналото, настоящето и бъдещето.

Рисувам стихове.

И не се страхувам.

Сили не ми останаха за страх.

Вкопчила до бяло

пръстите си в сабята,

ще се боря. Донкихотовски.

С поредната вятърна мелница,

пред която ме изправя светът.

И ще пиша своята история –

само с думите,

 които ме изпълват със смисъл… 

Яница ХРИСТОВА 

Неделя

Неделя.

След дъжд.

Завалял изневиделица.

И под умиращата светлина

на дългия, проточен залез,

обагрил синевата в златно, охра

и напудрени розови облаци.

Ще последвам следите ти,

които отекват в безкрая.

Но все пак водят към мен.

Винаги водят към мен... 

Яница ХРИСТОВА

Дете тича към безкрая...

Дете тича към безкрая,

иска да улови с ръка звездите.

Но преди да се усети,

изплъзнали са се лъчите

и е останал само копнежът –

вечен.

Когато никой не го гледа,

рисува залези.

И колекционира пеперуди

с изранени крила.

Разказва тихо истории

и приютява пчелите в дъжда.

Виж го.

Детето, което тича към безкрая.

Вярва, че са до колене вълните.

И да го сломят няма да успеят,

защото морето шепти с гласа

на неговите древни братя –

мореплаватели,

                откриватели,

                               хора, които не знаят покой.

И заспиват сред звездите.  

С бурята – заключили я дълбоко в себе си.

Яница ХРИСТОВА 

Вкусът на живота

Горчив.

Вкусът, който остава,

когато се събудиш след лош сън.

Или когато не можеш да заспиш

след лош ден.

И след онези моменти,

в които се оглеждаш

и търсиш подкрепа,

а виждаш само сянката си,

която лениво се точи след теб,

сякаш би напуснала също,

ако можеше.

Трупа се. Горчивината.

Заплашва да прелее

и да те удави.

Научи се да плуваш, младежо,

не разчитай на спасителни пояси,

пълни са само с въздух и несигурност.

Върху това или искаш да се крепи

крехкото ти бъдеще?

И да се криеш зад крепости, не помага.

Врагът живее в теб.

Трупа се като оловна отрова

и заменя съставните части

от костите ти.

Накрая дори няма да можеш

да вървиш с високо вдигната глава.

Ще загубиш първо звездите.

След това гордостта.

И накрая като мекотело

ще съществуваш сред отломките от себе си.

Горчив.

Понякога това е вкусът на живота.

Сладостта се изнизва между пръстите

като скъсана перлена огърлица.

Но оставя следи по небцето.

И когато много загорчи,

затвори очи…

И си спомни.

Яница ХРИСТОВА

Викинг

Имам душа на стар викинг

и тя пътува през безкрайни морета,

събира късчета лед,

топи ги в топла жарава

и изцелява раните,

натрупани с времето…

Вятърът се заплита в платната на лодката,

древна и с белези – като самата вечност.

А хоризонтът е тънка линия сред синевата,

която надвисва над нас като воал.

Понякога разчитам само звездни карти

и търся криволичещите линии на съдбата.

Понякога копнея за бряг с уморен поглед,

понякога искам да потъна в дълбините,

а друг път знам – брегът е вътре в мен,

опора, твърда земя, която ме спира

и ме кара да вървя с гордо вдигнала глава.

Имам душа на стар викинг.

Крия я с усмивка.

Показва се само в блясъка в очите ми,

когато идва буря –

от онези, които изпъстрят небосклона

със светкавици и гръм;

които заплашват с водовъртеж,

защото след тях нищо няма да е вече същото.

Не се плаша тогава.

Опъвам платната, държа здраво щурвала

и плувам в свои води -

сред вълни, по-високи от мен… 

Яница ХРИСТОВА