Младата
журналистка се настани в мекото кресло срещу бюрото на лекаря, обляно в
изкуствената светлина на луминесцентните лампи, включи диктофона си и го
постави на плота по между им. Мъжът се усмихна самодоволно е се надвеси напред,
докосвайки връхчетата на пръстите си над писалището.
-
Доктор Смиренов, - момичето се прокашля неловко и провери дали устройството
записва разговора им, - благодарим ви, че се съгласихте да ви интервюирам за
последния онлайн бюлетин на нашето списание за тази година.
-
И за това столетие! – допълни лекарят. – Трябва да изпратим ХХІ век подобаващо!
Все пак това е векът, в който
цивилизацията ни достигна неподозирани технологични върхове и направи дори и
немислимото възможно! Благодарение на времето, в което съм се родил, имам шанса
да развивам методите си на работа и да бъда полезен за обществото. Тази мисъл
изпълва дните ми напоследък. Мисля си, че ако се бях появил в друго столетие,
щях да пропилея потенциала си…
-
Усещам, че това е намек за новото ви изобретение. Знам, че нашите читатели
нямат търпение да научат малко повече за него. „Животопис”? Нали така го бяхте
кръстили?
-
Да, точно така. Базирах се на идеята, че механизмът ми показва живота не такъв,
какъвто е, а какъвто е възможно да бъде. Описва различни възможности на
различни животи, на индивидуални съдби. И това го прави по своята същност
уникално явление!
-
Как ви хрумна идеята за него? Какво ви мотивира? Според проучването, което
направих, и според електронните писма, които всеки ден засипват редакцията ни,
„Животопис” е едно както гениално, така и много опасно откритие.
-
Вижте… аз съм на 51 години, роден съм в
средата на века. Докато растях, все още имаше книги, които бяха част от нашия
живот. Те ме възпитаха да бъда човека, който съм сега. В тях за пръв път се
сблъсках с научната фантастика. За пръв път срещнах изобретения, които не
съществуваха все още. Но днес са реалност. В една от книгите четох дори за
подобна идея на моята, но тя по същество доста се различава от това, което
направих аз. Още повече, че историята е писана преди повече от век и половина –
тогава е била само фантазия, но днес е необходимост. Заради засилващата се
вълна на масова депресия из страната. А и не само – това е световно явление.
Има различни хипотези защо хората вече не са щастливи. Предполагам, че е защото
имат натоварено ежедневие, прекарано във фабрики, фирми и миньорски заводи,
където не са обградени с други хора, а с машини, роботи и компютри. Мисля и че
времето оказва влияние – работниците са затворени по цял ден, не виждат
слънцето, а естествената светлина е много важна за духовния баланс. Но такова е
положението – днес има повече удоволствия за консуматора, за които, разбира се,
трябват повече пари, а за повече пари, трябва да се работи повече. Разбирам. Но
това поставя всички в омагьосан кръг. И когато кръгът се обтегне, когато тъгата
и недоволството им започнат да ги задушават, се появява необходимостта от
помощ. Необходимостта от „Животопис”. Не си мислете, че говоря празни приказки.
Прекарал съм дълги години в изучаването на човешката душа. Дори имам
магистърска степен по психоанализа. Но… знаете, светът много бързо започна да
се променя. Всички около мен ми натякваха, че само с това образование няма да
си намеря никаква работа, защото грижата за душата вече не е приоритет. Може би
са били прави. За това и се преориентирах към изследване на развитието на
техниката, на дигиталния свят и на новите електронни възможности. Съдейки по
постигнатите резултати само от последната година, тоест откакто заработи
„Животопис”, смятам, че комбинацията е повече от сполучлива.
-
Доста любопитна информация дадохте, доктор Смиренов. Но дали все пак бихте
могъл да обясните как точно работи изобретението ви?
-
Всъщност е много просто. „Животопис” е основан на съвременните възможности на
изкуствения интелект, вграден в операционната система на обслужващия ни
компютър, както и на технологията на 3D изображенията, придобила широка популярност още в края на
миналия век. Помня и как веднъж, след работа, вървях покрай алеята със соларни
студия в града… И се замислих за самата идея – че след целия работен ден,
работниците често посещават някое соларно студио, затварят се в една тясна
ковчегоподобна кутийка, въобразяват си, че това може да компенсира истинските
слънчеви лъчи и с придобития изкуствен тен заблуждават себе си и околните, че
са здрави и всичко с тях е наред… Мисля, че това ме провокира най-много.
„Животопис” се състои от няколко много важни компонента. Първо – пациентът,
който дойде при мен, попълва своята лична житейска карта онлайн. В нея описва
настоящия си живот, проблемите, болките и мечтите си. Изкуственият интелект
обработва данните и подготвя индивидуален план-сценарии за конкретния пациент.
След като тези стъпки са преминати, пациентът отделя един свободен ден, който
прекарва в специална зала, изолирана от шум и външна светлина. Попадайки в залата,
компютърът задейства предварително
обработения сценарии, които оживява пред очите на пациента и го потапя в света,
в който винаги е искал да живее. Може да се разхожда из миналото и бъдещето, да
се среща със съществуващи и несъществуващи личности, да говори с тях и те да му
отговарят така, както ако наистина биха могли да бъдат там, с него! Осъзнавате
ли значимостта на това откритие? Един ден, цял ден, изживян в света на мечтите
ти, онези, лично твоите?
-
Да, да… - неуверено кимна младото момиче. – Но, докторе, като оставим настрана
безспорно изкушаващите страни на „Животопис”, както вече споменах, той е едно
доста… опасно творение. Предполагам знаете какво посочват социологическите
проучвания? – момичето си позволи бегъл поглед по лицето на Смиренов, който се
опитваше да изглежда все така уверен, но няколко бръчици на тревога набраздиха
челото му. – А именно, че около 90% от вашите пациенти отказват да се върнат в
реалния свят? И попадат или в санаториуми и клиники за душевно болни… или прибягват
към последния, фатален изход от този живот… Не са единици и случаите, при които
пациентите ви се пристрастяват към илюзията, която създава „Животопис”, а
таксата за еднодневния сеанс е доста висока… Те задлъжняват, вземат заеми от
кредитните центрове, които никога няма да успеят да върнат и така ги завещават
на децата си, водейки ги им труден и тежък живот… Това не ви ли кара да мислите, че трябва да
преустановите дейността на клиниката и лабораторията си?
-
Аз… аз… - мъжът изглеждаше объркан. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от
силата, с която беше събрал ръцете си върху бюрото. – Вижте… Аз не нося
отговорност за това. Нали? Все пак не съм поканил никого насила, пациентите са
идвали тук сами, водени от нуждата за помощ и подкрепа… Знам, че таблоидите ме
обвиняват, че съм алчен и съм създал „Животопис”, за да забогатея бързо и
лесно… Но не е… не съм такъв. Нали? Просто мечтите струват скъпо. Винаги е било
така. Понякога хората цял живот се мъчат да достигнат един миг, един-единствен
миг!, щастие… А аз им предоставям шанса да изживеят цял ден! Цял ден!
-
Не звучите много убедително, доктор Смиренов. – Журналистката тъжно се усмихна.
– Вие сте по-наясно от всички останали, че това щастие е илюзорно.
-
Нима всяко щастие не е такова? – отвърна лекарят, възвръщайки твърдостта и
увереността в гласа си.
-
Може би... – момичето безизразно повдигна рамене. - Но щом е така, как си
обяснявате смъртните случай при вашите пациенти? Защо се стига до там, при
условие, че „Животопис” е създаден, за да помага и да лекува депресията, а не
да я задълбочава?
-
Вижте… Аз все пак съм само учен, не съм някое божество, в което днес и без друго
никой не вярва. Мога само да гадая. Предполагам, че е необходима сила на духа,
за да понесеш щастието, когато то се стовари върху теб. А може би… знам ли…
може би те просто са разочаровани, че действителността, че самият живот, не е
такъв, какъвто можеше да бъде…
-
А как…
-
Почакайте, почакайте! – доктор Смиренов стана от мястото си и недоволно размаха
ръце. – Виждам, че подхождате пренебрежително към „Животопис” и улавям
нападките и упрека в гласа ви! Не съм се съгласил да давам интервю при тези обстоятелства!
Не ми се вижда редно! Отказвам!
-
Доктор Смиренов… - журналистката тревожно се взря в ядосания лекар и тонът й се
смекчи, връщайки я към плахата неувереност от началото на разговора. Това
интервю беше важно за списанието, тя го знаеше най-добре, не можеше точно в
навечерието на Нова година да обърка всичко. – Не, моля ви, нека започнем от
начало…
-
Не, късно е! При този непрофесионализъм, не заслужавате компромис от моя страна!
– Смиренов закрачи нервно покрай бюрото
си. – Но знаете ли… Защо не изпробвате сама „Животопис”? Може би така ще
успеете да обрисувате автентично действието му за читателите и няма да сте
толкова скептична. – Той се ухили доволен от споходилата го идея и надменно
изгледа уплашеното момиче, което се взираше в него с ококорените си сини очи. –
Какво? Да не би това да ви притеснява?
-
Аз… аз не мисля, че е редно… - смутолеви журналистката и напрегнато се вкопчи в
облегалката на креслото си. – Не съм подготвена…
-
О… - Смиренов се приближи към нея. –
Какво има да подготвяте? Нима в редакцията не ви претоварват с работа? Дори и
днес? В навечерието на празника вие работите, работите, работите… И вие сте
като всички други работници, признайте си – робиня сте на времето… Нима не сте
искала друг живот? Нима не сте си представяла младините и зрелостта си по
различен начин? Вероятно сте си мечтала за нещо… нещо, свързано с пътувания,
със срещи, с любов, приятели… Но нещата са се пообъркали малко, а? – той
замълча, а от очите на младата журналистка се стичаха сълзи. – Елате с мен до
„Животопис”. Ще зърнете мечтите си, обещавам. За миг ще са само ваши…
Момичето,
лишено все едно от всякаква воля, се изправи и последва доктора към изхода на
кабинета. Пред вратата се спря и прикова в него навлажнените си сини очи.
-
Вие… вие някога подлагал ли сте се на този тест със собственото си творение?
-
Аз ли? – лекарят се изненада се от въпроса. – Не!
-
Защо?
-
Хм… Може би защото ме е страх какво ще видя… и какво ще почувствам…
-
Но аз… и пациентите....
-
Не се тревожете! Помислете само за читателите? Това ще бъде материалът на
живота ви!
Вратата
се затвори с щракване след тях. На бюрото, под натрапващата се светлина от луминесцентните
лампи, остана само да премигва включеният диктофон, запаметяващ тишината от празния кабинет…
Яница ХРИСТОВА